Как проспах Деня на будителите

Как измина за мен този ден? Кратка ретроспекция….

След задължителната доза кафе, заех обичайната позиция на компютъра. Хайде да поработим!

Няколко човека ме поздравиха за празника (който най-вече бил за нас, хората на учението), запитах се защо. После се запитах защо не ми е празнично нещо.

Така или иначе, това е национален празник, който трябва да приобщи всички българи чрез спомена за великите хора, които са съградили културната ни традиция, традиция, на която упорито се опитваме да стъпим напоследък, за да не умрем от срам. Да ни приобщи, ама как? Колкото и да се напъвах, подтиквана от гузна съвест, не успях да почувствам радост от празника, не успях да го почувствам като "национален". Опитах да си представя как се празнува с искрена и неподправена радост един национален празник. В представите ми изникват единствено картини от американски филми, в които щастливи и наивни американски дечица и тийнейджъри, лелки и чичовци, баби и дядовци размахват знаменца и очевидно съвсем искрено и неподправено се радват на 4ти юли. После иронията, с която съзнанието ми обработи тези кадри, ме накара да се почувствам още по-гузна.

Как и кога загубихме наивността и невинността си като нация? Кое ни направи толкова скептични, цинични и нихилистични? И под каква форма бих участвала с радост в един общонационален празник ? Тези въпроси изникваха през деня в съзнанието ми.

С настъпването на (лъже-)демокрацията отпадна задължението да се ходи по манифестации. Отначало просто нямаше нищо по никакъв повод. Поне така ми се струва. Тогава студентствах и най-масовата проява, на която съм присъствала (като изключа ежедневното сплотяване в градския транспорт), бяха митингите по Жан Виденово време. После обаче душиците на някои не издържаха и зажаднели за масов и организиран ентусиазъм малко по малко възродиха тази позабравена проява, вече под наименованието "шествие". Тази духовна липса особено остро усетиха някои хора  в консервативната и добре организирана йерархически система на образованието. Другите, за които проявата "манифестация" се покриваше с идеята за празник, бяха местните градски велможи, все едно от кой град. Отначало все още имаха наглостта да се катерят по едни подиуми и да махат отгоре на тълпата с онзи добре заучен от Тато жест (отгоре - надолу). Едва преди 3-4 години се усетиха, какво правят и слязоха на тротоара. Така и не се сляха с шествието обаче. Но успяха да ме отчуждят напълно от идеята за ОБЩ национален празник.

Има и колко щеш други отчуждаващи фактори. Като стоте (вероятно до един наградени) интелектуалци, които като кученца тичат с вирнати опашки на всяка правителствена софра и съставят подписки в подкрепа на разни национални предатели. Тези подписки винаги са приети с радост, за разлика от тази, на която аз се подписах наскоро и после изчезна от местоназначението си. Именно тях днес би трябвало да поздравя в сърцето си. Да има да вземат! Те не са от моя народ.

Друг един подобен фактор се изтипосал пред едни мили 14 годишни дечица с неопетнена все още съвест да им говори за родолюбие. Ужас! Каква родителска безотговорност е да пуснеш детето си да се среща с такива хора! Да е компютър, че да му изтриеш харддиска после, ама то – дете. Сред първите уроци по демокрация които  научиха е, че най-добре и спокойно се живее макар и на морското дъно, но БЕЗ опозиция.

Следващия фактор от известно време непрекъснато го обсъждат в мрежата, че превърнал най-високото държавно отличие в тиквен медал и го раздавал насам-натам вече съвсем безконтролно и за не много ясни заслуги. Той и много други неща е сътворил, но за този контекст това най-приляга. Той също не е от моя народ.

И накрая да спомена фактора, който пряко ме засяга всеки работен ден. Въпреки високата си градска култура,  фин манталитет и най-изтънчен интелект, от време навреме ходи по седенки. Може би насила. Ама ги разваля. Явно са обидни за изброените по-горе качества. Така че и той не е от моя народ.

В крайна сметка реших да се приобщя към пребиваващите в интернет пространството. Поразгледах някой и друг блог. И там явно не се чувстват много празнично.

Най-добре да проспя Деня на будителите. Може пък да сънувам нещо хубаво.