четвъртък, 30 април 2009 г.

ЦИГАНСКИ НОМЕРА





Да ме прощават братята роми, но използвам този израз не за да обидя етноса им. Някак от само себе си изникна. Изразът е станал нарицателен за постъпки, лишени от последователност и характер. Хората ги правят, като се нагаждат към ситуацията и се стремят да извлекат максимална полза от нея. В името на това те са готови да зарежат всякакви принципи, да лъжат, да не спазват обещания, на другия ден да отстояват напълно противоположна позиция на днешната.

Тези номера, разбира се, често ги правят и българи. Питайте Пламен Юруков.

Привържениците на демократичните сили, които преживяха възхода и падението на СДС и напоследък предпочитаха да си направят пикник в изборния ден, най-вероятно щяха да се разходят на тези избори до урните. Без ентусиазъм и без особени надежди. Просто защото знаят, че това е начинът да измъкнат страната си от примката на едно мафиотско управление. А също и защото от останалата опозиция лъха твърде силно на полицейщина, диктат и липса на професионализъм, за да бъде подходяща алтернатива.

Сега обаче едва ли биха отишли до урните, за да подкрепят някой, който върти цигански номера.

Накрая обаче на всички ни ще остане да пием едно студено кафе и да чакаме до следващите избори да се оправим, т.е. да ни дооправят (ако има още накъде).

неделя, 26 април 2009 г.

ЗА ЕДИН ПРОБИТ РЕЙТИНГ


Трогателни са напоследък усилията на президента да размахва пръст и показва мускули. На 8% бариера, на „Газпром” и пр. Трогателни, особено като се има предвид ефекта – непуслушниците си мълчат, клатят глава и накрая пак правят, каквото си знаят. „Пука ми, че ми дреме!” Народът обаче трябва да остане с впечатлението, че строгият, но справедлив баща мисли за него и не го е оставил на произвола.

От друга страна изглежда смешен тоя периодически разиграван театър на „доброто и лошото ченге” в БСП. Явно е замислен като сценарий, който да ни покаже, че има плурализъм в тази обновена партия, но се забравя, че всички много добре помним ръкопляскащата машина от конгресите на столетницата.

Какви ли не напъни се правят за спасяването на пробития рейтинг - на партията, на президента, на държавата.

Обезпокоителни обаче са мащабите, които започнаха да придобиват тези напъни, след като в разиграващия се театър бяха включени волю - неволю и други държави. Остава ни само да гадаем как изглежда отстрани претенцията, страната ни да се превърне в мощен фактор в газоразпределението между ЕС, Северна Африка, Близкия изток, Русия и Каспийския регион. Нещо като "България на три морета”. Жалък изглежда и опитът да се съшие спукания балон на такова грандиозно събитие като набързо претупания в крайна сметка енергиен форум.  Схемата на съшиването е твърде банална, за да ни заблуди – маса полиция, задръствания, паника. Националната телевизия излъчва цял ден от мястото на събитието, впрегнала е всички възможни свои кадри, привлякла е компетентни експерти и коментатори. Понеже всяка пиеса се нуждае от кулминация, последва ултимативното "Много моля", отправено към „Газпром”. Развръзката е постигната с приемането на декларация, наречена „изключително постижение”, в която естествено няма нищо по- конкретно от добри пожелания.

Изобщо всички се почувствахме важни и горди, че сме българи. И то благодарение на кого?

Жалкото е, че грандоманщината от комунистически тип, с която се замазват все по-големите безобразия, сътворявани преди наближаващите избори, ни прави за посмешище и в най-добрия случай предизвиква снизходителни усмивки. Вместо да се покажат все пак някакви усилия да се сложи в ред държавата и европейските ни партньори да не си скубят косите, че са ни приели по погрешка, се демонстрира фалшива и куха важност.

Можем само да гадаем, какъв ще е следващият ход в тази посока – вероятно ще се опитаме да станем световна космическа сила, ще построим нова международна орбитална станция – разпределител. А непослушните ще ги пращат да копаят кратери на Луната

петък, 24 април 2009 г.

МАЙОР ДЕЯНОВ И РЕФЕРЕНДУМИТЕ


Към предишната публикация ме насочи интригуващото участие на културния министър Данаилов в рекламното шоу „Големият избор”. Особено ме впечатли начинът, по който той си представя осъществяването на пряката демокрация чрез референдум. Ще цитирам разговора с участничката свободно.

„Представи си”, казва министърът, „че трябва да се приеме решение, което е от интерес за страната, но не е популярно и ти знаеш, че народът ще гласува „Против”. Ще проведеш ли референдум, макар да знаеш резултата или ще приемеш решението в парламента с гласовете на мнозинството?”

Момичето отговори, че непременно ще проведе референдум, като преди това разгърне мощна разяснителна кампания, която да убеди народа, да гласува "За".

Министърът остана нещо незадоволен. "Е, това е така на теория, ами я си представи сега обратния вариант – ти си против, а народът е за? Какво ще правиш тогава?"

Състезателката попримига малко, като да не беше убедена, каква тъпотия е чула и накрая все пак отговори плахо: "Ами то е същото."

 

ДЕМОКРАЦИЯ LIVE

С все по-нарастваща страст политиците, било то от мнозинството или малцинството, се стремят към медийна изява на равна нога с електората, а именно в нашумелите напоследък реалити формати. Съвсем прясно се появи и специален формат, уж внесен и адаптиран, за да събуди интереса на младежта към политиката и обществените въпроси, но реализиран така, че напълно издава стремежа за предизборна реклама. Нещо като продължение на клипа с трамвая, в който вечният майор Деянов се бори рамо до рамо с пишман ватмана Станишев за осъществяване на идеите и мечтите, за да пребъдат веднъж завинаги демократичните идеали. Било то и с диктатура на "пролетариата”.

Участвайки в подобни телевизионни забавления като dirty dancing-конкурси,  Vip Brother-затворничество, баскетболни мачове с ученици, ядене на боб чорба в някое достъпно за автомобилите им село, упражняващите властта искат да ни кажат: "Ето, вижте ни, ние сме едни от вас, ядем, спим, ходим до тоалетна. Ние познаваме живота ви и ще решим проблемите ви. Само ни изберете!" Въобще медиите всячески са се впрегнали да ни покажат човешкия, а не божествения образ на властта.

Само че…

Опитайте се да достигнете до някой от тези „простосмъртни” медийни герои, за да решат някой ваш проблем. Кордони от бюра, на които седят заместници, заместници на заместниците, секретарки, заместник -секретарки бранят спокойствието им, за да могат те да мислят за съдбините на държавата и да не ги отвличате с дребнотемие. Ако решите да им пишете, може след някой месец или година да дочакате от "умрелия писмо", което ви препраща към друг „умрял”. Изобщо Кафка е на такава почит у нас, че всекидневно се радваме на претворяването му.

Там, където трябва да се осъществява демокрацията, а именно парламента, чрез приемането на демократични закони, които да гарантират правата ни и обществения договор, тези права постепенно и най-арогантно ни се отнемат. Отнема се правото ни на избор, на свободни комуникации, на протести. Някои виждат в това истеричен страх на властта от загуба на изборите и се надяват, че тези предизборни машинации ще се обърнат срещу нея. Но нали именно затова се правят, за да запазят статуквото и да предотвратят тази възможност.

В реклами и предавания медиите налагат образа на „истинския” българин, доволен от живота, когато си има гроздовата и салатата и щрака с пръсти на поредния фолк хит. Той е здраво свързан с традициите и затова знае какво да избере. Какво по-добро от една партия със сто годишни традиции, с вечно живи мечти и идеи. Партия, на която всичко й е народно – от републиката до наденицата.

Онези, които са недоволни от този балкански имидж и от тази балканска политика изобщо и споделят в интернет това недоволство, биват представени като неестетични простаци и саможиви неврастеници. Като превъртят, отвличат автобуси или разиграват полицията с детински и зле организирани протести. 

Нека тогава изживеем телевизионната си демокрация live. За другата има време.

понеделник, 20 април 2009 г.

Д-р ХАУС BG







Тези дни баща ми, на достопочтените 82 г., но с превъзходна памет и мисъл, а и с несломен от обратите на живота и масларовите експерименти дух, се сдоби с нова  диагноза за хронично заболяване. На въпроса дали все пак има шанс за лечение, мъдрият диагностик заявил: „Ами то може да се подобри малко, ама ти и без това си вече към края…”. Въпросният лекар работи в университетска клиника и обучава бъдещи лекари.

Не съм гледала „Д-р Хаус”, но от кратките анонси за филма съм останала с впечатлението, че става дума за един ексцентричен, грубоват и безцеремонен лекар, който обаче дава всичко от себе си, за да спаси пациентите си. Не зная дали в Америка наистина има такива лекари и дали някой ще ги търпи, без да ги съди поне веднъж годишно, но подозирам, че българският прототип се изчерпва с определенията „грубоват” и „безцеремонен”. Ако беше само този случай, щях да си помисля, че във всяко стадо си има и мърша, но тъй като съм чувала, а и виждала други подобни, почвам да си мисля, че е модел на поведение и манталитет. Или доста ексцентрично тълкуване на частта от закона, засягаща информираното лечение.

Много съм против да се манипулира по комунистически чувството на дълг на лекари и учители, за да им се подхвърлят мизерни заплати на хигиенизиращ персонал и да се чакат от тях подвизи на трудовия фронт, все пак всеки трябва да живее достойно. Но избирайки професията на лекар, човек не може да не си дава сметка, че хората не са автомобили, на които да сменя резервните части и да се държи с тях като автомонтьор. Това принизява професията му, образованието му и говори за изключителна простотия и липса на възпитание. Разбира се, склонните да обобщават и глобализират, ще заключат за положението на здравеопазването изобщо. Други биха казали, че има къде по-страшни неща, които правят някои лекари. Аз бих казала, че както във всяка професия и в тази има  страхотни и всеотдайни професионалисти, затова не твърдя, че всички са с манталитет на авто-тенекеджии. Става дума за този подход към пациентите, който няма друг начин да бъде изкоренен, освен като се създаде обществена нетърпимост към него. Може би тогава бъдещите лекари няма да рецитират Хипократовата клетва, както едно време казвахме стихотворенията за Митко Палаузов и чичко Димитров, а наистина ще вярват в нея.

С оглед на изминалия християнски празник си мисля, че това може да стане, когато един ден хората запълнят със съдържание религиозните обреди, които иначе така стриктно изпълняват. Когато църковните еквиваленти на д-р Хаус от БПЦ престанат да бранят имотите си с помощта на полицейски палки и да плачат на президента, а се обърнат към миряните на разбираем за тях език, за да им дадат повече вяра, търпимост, повече стремеж  да се обичат и да си прощават.

четвъртък, 9 април 2009 г.

РОМАНТИКАТА НА ПИРАТСКИЯ ТЕРОР











Терорът с висша кауза, религиозна или сепаратистка, поражда възмущение, борбата с него се води с крути мерки и поне еднакво по сила противодействие. Терорът, чиято кауза е най-обикновена алчност, не е достатъчно достоен за толкова усилия.

Вече сме свикнали с ненавременните и неадекватни действия на нашето правителство, когато трябва да реши проблем на наши граждани, изпаднали в беда в чужбина. Необяснима е обаче политиката на международната общност в проблема със сомалийското пиратство. Всъщност в този казус такава общност няма. В борбата  срещу ислямските терористи, срещу групировки като ИРА и ЕТА изглежда приемливо да се нарушават човешки права, да се изпробват най-нови оръжия в недостатъчно добре обосновани войни. Евроатлантическата общност е сплотена и единна срещу общия враг. Защо обаче в случая липсва такова единство? Страни, които са достатъчно силни, за да окажат натиск върху Сомалия да реши този проблем и да я санкционират, ако не го направи, действат поединично и плахо. Тези страни, които имат твърдия принцип да не преговарят с терористи, плащат исканите им откупи и си мълчат. До следващия път.

Изглежда така, сякаш пиратският терор е от някакъв по-особен вид, сякаш не става дума за жестокост, насилие и застрашаване на човешки живот. Този терор сякаш носи карибски аромат и облика на Джони Деп. Някак непрестижно е да си негова жертва. Няма да имаш лице, няма да имаш име. Ще бъдеш просто 1 от 16.

петък, 3 април 2009 г.

А ЗАЩО СМЕ СОЦИАЛИСТИ?


Кое е онова, което наред с шепата хапчета за кръвно, сърце, диабет и простáта прави твърдия електорат на БСП толкова твърд?

Бедността. Непознаването на друг начин на живот, освен този. Гордостта от тази бедност.

Тази бедност е грижливо отглеждана от Партията и възпитавана като висша добродетел и морална ценност. За нейното възвеличаване и пропагандиране преди 50 години за 11 месеца е била издигната 106 метровата телевизионна кула. За сравнение: 12 етажният блок в съседство, където можеха да се настанят млади семейства, за да раждат бъдещи пионерчета и дръзновени комкомолци,  бе граден около десетина години.  За този електорат бе създаден „На всеки километър”, бе написана поредицата за Емил Боев, а днес се пръкна и трамвайният клип.

За да бъдат обаче личното себеотрицание и жертва възприети безпрекословно, важно бе да се внуши аксиома №1: ПАРТИЯТА НИКОГА НЕ ГРЕШИ!

Затова и днес, когато се каже, че Първанов е социален президент, твърдият електорат вярва, че е така и чака някой ден самият президент да му "оправи" пенсията. Затова, когато Първанов пожелае да предложи мажоритарно да се избере синчето на някой трети братовчед, което иначе е много способен експерт и специалист, заслужил поста си с лични качества, твърдият електорат ще е напълно убеден, че това е така и с умиление ще се радва на следващото поколение Вигениновци.  Както се радва на Станишев, когато пърпори с мотора към Бузлуджа, за да се смеси с народа на кебапчета и бира.

Този електорат е ясен.

Кога обаче, как и защо се появи бодрата червена смяна, която носи гордо тениски с обраслия образ на Че, с надпис СССР, със символ сърп и чук? Която също се катери до Бузлуджа, гледа прехласнато Серго, развява оптимистични червени знаменца?

Пак от мизерията.

Средната класа, която се зароди плахо след промяната, бе упорито притискана и задушавана от бюрокрация, корупция и нелоялна конкуренция. В сравнение със средната класа на западните демокрации, нашата има само икономическо покритие, липсва й приемственост, традиции, търговски морал и етика. Наследеното от предишното соц.поколение отрицание на собствеността се превърна в груб егоизъм, дребен тарикатлък или мошеничество. Тази класа обаче все пак успя да раздвижи икономиката на страната и да достигне някакъв напредък. За жалост не получи адекватно и устойчиво представителство в политиката, което да осигури и за в бъдеще насърчаването на частната инициатива. Вероятно пак поради липсата на традиции. В резултат на кризата тя допълнително се сви и вече никой не мисли за частна инициатива, дори напоследък гледа да се приюти на някое топло държавно или общинско местенце и да се снишава, че да може да си плаща поне тока и кредита. По-многолюдната част на нашенската средна класа е съставена от т.нар. работещи бедни, които нямат нито амбициите нито възможностите да променят живота си. Тя е доволна, ако смогне да се разплати с държавата, да отиде веднъж годишно на море и да изучи децата. Може да пусне 20 SMS-а за някой псевдо – талант, но не и да даде гласа си за евродепутат. Камо ли да си заблъска главата за сложната система на частичния мажоритарен вот. Тези родители едва ли ще разкажат на децата си какво е било при социализма, защото го живеят и сега. Свободите, които имат днес, не им говорят нищо, защото не могат да ги използват на практика така, че да подобрят живота си.

Тениската с Че в края на крайщата не струва много. Нека се радва хлапето. А и до Бузлуджа ще пътува безплатно, хем ще се поразходи.