петък, 25 ноември 2011 г.

КОЛКО СТРУВАШ?


Освен да преживяваме от един месец до друг, да задоволяваме битовите си и евентуално духовни потребности, заплащането на труда ни е и един вид морална оценка за него и за нашите качества. Поне така го възприемат трудещите се. И понеже за трудещите се в България тази оценка е твърде ниска, мнозина от тях се чувстван унизени и недооценени. Особено остро усещат това хората, които възприемат професията си като призвание или поне се стараят да я упражняват съвестно.
Напоследък редица икономисти обслужват услужливо държавния апарат, като се опитват да ни внушат, че не можем да искаме повече, защото не сме си го произвели, произвели сме го некачествено, не сме добре квалифицирани, защото има криза и изобщо конюнктурата е такава, каквато е. Ако искаме повече, значи не сме в състояние да прозрем сложните икономически процеси и взаимовръзки на пазарната икономика. Понеже сме си прости.
Нито тези икономисти обаче, нито управляващите политици се опитаха и се опитват да отговорят на някои въпроси, вълнуващи нас, простите лаици, които работим по 8ч. на ден срещу унизително заплащане.
Ето някои от тях:
-         Има ли въобще някаква устойчива политика по доходите или се вземат на тъмно отделни решения с неясни последици в дългосрочен план?
-         Ако има такава политика, защо единственото, което успя да роди в последно време е повишаването на минималната работна заплата и възрастта за пенсия? И защо тези решения бяха аргументирани така, че не успяха да убедят никого в смисъла си?
-         Защо управляващите досега правителства успяха да създадат вместо една относително заможна средна класа, класа на работещите бедни, която не вижда никаква перспектива за подобрение на стандарта си. Да не говорим за инициатива. Тези правителства нямат ли усещането за провал и чувството за срам?
-         Докога за дейността в една сфера ще отговарят множество административни институции – инспекторати, общински служби, агенции, министерства. Защо служителите в тях често вземат в пъти по- големи заплати от преките изпълнители на дадена дейност? И защо под реформа в даден сектор се разбира първо съкращаването на изпълнителите и най- накрая (ако изобщо) на администраторите?
Въпросите са много, отговорите – малко.
Друго качество, което ни се вменява е, че сме завистливи и не понасяме чуждия успех. Може и да има такива, но със сигурност настроението спрямо преуспелите ни сънародници щеше да е по- добро, ако поне донякъде бе задоволено чувството ни за справедливост, на нас, „неудачниците”.
Когато има протести в даден бранш, веднага се казва: Подобрете качеството, тогава ще има повече пари. Как обаче да стане това? Моралът на работещия беден трудно се поддържа с неясни обещания и смътни перспективи. За известно време този морал може да се поддържа само чрез диктаторски и тоталитарни управленски методи: създаване на непрекъснато чувство за страх от загуба на работата, вменяване на чувство за вина и непълноценност, дезинтеграция на колектива, толериране на доносничеството и т.н. има ли някой, който не разпозна такава среда?
Демократичните методи на управление рядко се срещат по нашата земя. Все още твърде малко от работодателите се стремят към подобряване на качеството и производителността чрез стимули, като по- добро заплащане, създаване на благоприятна трудова среда и климат, зачитане на човешкото достойнство.
Дори диктаторските методи обаче не могат да удържат разпада и деградацията, могат само да ги прикриват. Това доказа и разпадът на социализма като цяло. За съжаление в главите на много хора той така и не успя да се разпадне.
Ние, българите, сме прекалено търпеливи хора, което е твърде удобно за някои, които успешно се възползват от това иначе положително качество. Ако не бяхме толкова търпеливи, досега отдавна щеше да ни е омръзнало да ни казват и показват, че нищо не струваме. И отдавна щяхме да попитаме онези, които ни го казват: „А вие колко струвате?”