„Кремиковци” само като повод

Прочетох и чух най-различни мнения по казуса „Кремиковци”. От специалисти и неспециалисти. Аз, като неспециалист, няма да се излагам да давам некомпетентното си мнение пряко по проблема за съдбата на това предприятие. Но когато попаднах на това изявление на управителя на "Ворскла стийл" (http://dnesplus.bg/Business.aspx?f=102&d=252025), то ме наведе на някои мисли, които могат да минат през главата не само на запознатите по –тясно с въпроса, а и на всеки, който не спи.

Първо, когато започнаха последните протести, малко се учудих от позицията на БНТ. Докато другите т. нар "обществени" телевизии почти нищо не споменаха в емисиите си, БНТ цял ден с голяма ангажираност отразяваше протеста на работниците. Нещо неприсъщо за една телевизия, която чак на третия ден от продължилата месец учителска стачка реши да отрази събитието. Една телевизия, която почти убеди обществеността, че работник от ТЕЦ-а в Гълъбово самоотвержено си блъскал главата в паважа, за да натопи ченгетата, че са го  били. Това им е обичайната "обществена ” позиция по време на стачки и протести, та затова обратното ме изненада. В следващите дни обаче всичко ми се изясни, когато правителството с бащинска загриженост изсипа някой друг милион от държавния резерв, предполага се за заплати. Излъска имидж, размаха пръст, призова към светкавично решение, кого точно, не се знае, същевременно се постара да запази дистанция и невинност (нали това все пак е частно предприятие, ние какво сме виновни за тоя хал?). Да, тези акции стигнаха до нас с помощта на широката медийна подкрепа. Писмото на Деменюк не стигна. Или поне съвсем случайно до тесен кръг интернет потребители.

Не че имам сляпо доверие в морала и честността на бизнесмените от тези географски ширини, на които се подвизава Жеваго. Но в това обръщение бяха казани неща, които за съжаление са приложими към повечето приватизирани или новосъздадени предприятия, изграждащи облика на нашата икономика. Неща, които всички ние наблюдаваме пряко или косвено. Понякога направо се чудя, как изобщо съществува някаква икономика у нас, че даже и ръст отбелязва.  Всички сме виждали „вторите етажи” на местните предприятия -мастодонти във всеки голям и средно голям български град, затова имаме представа от функционирането на модела.  

В нормалните икономики „вторите етажи” отчитат печалба от дейността си поне след три -четири години от основаването си. Отчитайки тази печалба обикновено реинвестират част от нея, подобряват условията на труд, правят вложения в нови машини, подобряване на екологията и т.н. Изобщо грижат се бизнесът им да потръгне и да се разшири в дългосрочен план. Техният личен успех, който несъмнено и с право е в центъра на интереса им, води до успех и удовлетворение и техните служители, а и движи напред икономиката като цяло.

По друг начин обаче се гледа на успеха и печалбата в нашата ръстова икономика. С едни или други средства успехът и печалбата се постигат бързо. Поне личните. Дойдат ли веднъж, нататък лесно. Тук „вторите етажи” купуват къщи, яхти, сменят коли, жени и др. домашни любимци. Купуват си партии, кметове, общински съветници, въобще обслужващ персонал на ключови места. "Вторият етаж" с голяма мъка подхвърля някой лев към първия етаж, все едно, че не са си ги изработили хората там, а че им прави дарение („Направо ме разорявате с тия заплати”). Недай си боже от първия да се осмелят да поискат нещо повече („Не стига, че ви давам работа, ами и още пари да искате!”). Според втория етаж първият е населен от банда неудачници и плебеи, които завиждат на просперитета му, но са твърде некадърни, за да го постигнат сами. Тъй като обаче отвреме - навреме поглеждат нагоре, хубаво е да се внимава с тях, тъй като мястото на втория е ограничено. Затова или  трябва съвсем да се смачкат с мизерия или пък да се погалят с някой друг банкет и коледна премия.

Случаят "Кремиковци" е сложен и комплексен. А като се има предвид чие наследство е, изглежда странно желанието на правителството да абдикира от отговорността и вината си. Или пък изразява тази отговорност по странен начин като ни бърка в джоба, при това явно пак за да захранва "втория етаж", а не за да намери конструктивно решение на проблема. Да намери управление което поне да се опита да се справи, управление,  съставено от „хора с правилно изградена координатна система от принципи, морал и почтеност, трудови навици и управленски опит и култура…”, както пише Деменюк. Къде обаче да ги търсят тези хора? Все пак тези качества бизнесмените на запад са градили стотици години, да не говорим, че у някои доста бързо се разграждат на местна почва.

Ако не бяха тези пусти избори толкова скоро, досега вероятно щяха да решат въпроса по типично комунистически начин – има човек, има проблем, няма човек, няма проблем. С тази цел и се опитват да наклонят натам везните на общественото мнение. Затова и все повече се срещат становища да се закрие този нерентабилен, остарял и т.н. завод. Накрая, когато това стане, господата управляващи едва ли не ще ни убедят, че ние сме взели това решение.

Лесно е да кажем „Закривайте ги вече, няма ние все да плащаме за техните грешки!” Лесно е, особено ако не си на 50, ако си ИТ- специалист или икономист,  ако не ти се налага да издържаш семейство с липсваща от месеци заплата.

Трудното е да се прояви солидарност. Не с втория, а с първия етаж, на който се намират повечето от нас. Да проявим солидарност като не позволяваме да ни манипулират безогледно, а като заявим желанието си, онези там да си променят координатната система.

Нека спрат да ни манипулират с твърденията, че този или онзи протест бил политически. Не е зле да разберем, че всеки протест е политически, защото всичко е политика - здравеопазването, образованието, селското стопанство. Протестиращите във всяка гилдия обикновено имат не само финансови искания, те излагат и исканията си за промяна в структурата и управлението, тоест политиката, на своя отрасъл, който те самите познават много по-добре от кабинетните плъхове в министерствата. Ние обаче позволихме да ни внушат, че политика е понятие, тъждествено на идеологията, нещо, което се говори, но не се практикува. Ние знаем и научаваме повече за хобитата, за интимния живот, за лелките от детските ясли, сменяли пелените на лидерите на нашите партии, но не и за програмите на тези партии, които всъщност пряко ни засягат, защото уреждат нашия живот. Или пък съвсем го объркват.

Крайно време е да спрем да се самоподценяваме!