събота, 25 октомври 2008 г.

ПОСТИЖЕНИЕ

Това намерих в анализа на "Репортери без граници" за 2008 относно свободата на пресата. Мястото, на което се намираме в класацията, не ме впечатли. То от само себе си се разбира. Интересно ми беше обаче, че при коментара за "Опасностите вследствие на корупцията и политическото напрежение", анализаторът първо за нас се е сетил, даже преди Латинска Америка. На това му се вика постижение!
Прилагам цитат: (като имам време ще го преведа и ще продължа с коментара)

"Negativ auf Demokratien und auf die Platzierung wirken sich Korruption und politische Spannungen aus. Bulgarien (59.), innerhalb der EU das Schlusslicht, ist ein Beispiel. Es belegt, dass allgemeine Wahlen, Medienvielfalt und verfassungsrechtlich verankerte Garantien noch nicht ausreichen, um Pressefreiheit effektiv zu schützen. Auch das gesellschaftliche Klima muss Meinungsfreiheit, den freien Zugang zu Informationen und ihre Verbreitung befürworten.

Ето и превода: "Негативно влияние върху демокрациите и позиционирането в класацията оказват корупцията и политическото напрежение. България (59 място), на последно място в Европейския съюз, е пример за това. Тя доказва, че всеобщите избори, многообразието от медии и установените в конституцията гаранции все още не са достатъчни, за да защитят ефективно свободата на пресата. Също и общественият климат трябва да застане в подкрепа на свободата на словото, свободния достъп до информацията и нейното разпространение."
После се говори за дереджето в  Перу, Кения, Мексико, Бразилия и как се отразяват там корупционните практики, а също и че тамошните мутри действат срещу критично настроените журналисти с криминални методи, за които после въобще не им се налага да отговарят пред съда. На тях се дължало и лошото класиране на тези "велики държави" (и в оригинала е с кавички, усеща се иронията). 
Сега като се върнах към текста и ми се разкри първоначалната ми заблуда. Стана ми ясно защо първо коментират нас, при това толкова меко и сдържано, почти като другарска критика на комсомолско събрание. Просто защото сме в ЕС и явно цари заблудата, че нещата не може да са толкова зле като в по-долния абзац. Очевидно обаче докладът е писан преди някои събития да опровергаят тази заблуда и да ни поставят реално в компанията по-долу. 
Ще ми е интересно да прочета следващия доклад (ако след 1 година не падна жертва на глобалната икономическа криза, ако все още ме вълнува този въпрос и ако не съм затрила този блог, който да ми напомни за него, а да не забравяме и глобалното затопляне...). В случай, че и тогава анализът не е взел предвид действителните събития и тенденции в нашата не по-малко "велика страна", просто ще се усъмня в обективността на тази организация. 
  

петък, 24 октомври 2008 г.

Какво загуби България


Това е закъснял коментар, но плувайки из виртуалното море, сега попаднах отново на факта и реших да го коментирам.
Като българка се радвам винаги, когато мой сънародник и човек на духа получи международно признание. Зарадвах се, когато разбрах, че Цветан Тодоров е получил престижната награда, „Принцът на Астурия”, която не е толкова популярна тук, колкото орден „Стара планина”, но в общия ни Европейски дом е еквивалентна по важност на Нобеловата награда и със сигурност отива при подходящите хора.
Цветан Тодоров получава наградата „заради принос към разбирането и развиването на демокрацията, разбирателството между културите и отпечатъка, който насилието оставя върху колективната памет” (в-к „Дневник”). "Цветан Тодоров представлява "духа на Европа, на Изтока и Запада, на верността към идеите на свободата, равенството, интеграцията и справедливостта", се казва в официалното съобщение на Фондация "Принцът на Астурия".
За мое съжаление този голям човек не се счита за българин и може би, за да избегне неудобството от необходимостта въпреки това някак да се самоопредели, твърди че е "европеец".
От това, че страната ни е била пълно отрицание на горепосочените ценности, за утвърждаването на които той е награден (което го е и прогонило от нея), тя загуби възможността да се радва и гордее заедно с него.
Сега ние сме в Европа. Не само като територия. Дано не превърнем тази Европа в място, което кара най-добрите си деца да се наричат от неудобство "хора на света"!

понеделник, 20 октомври 2008 г.

НЕ "НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР"
Тук прилагам свенливо споменатата на родна почва и неподписана от нас, българите, Пражка декларация за европейската съвест и комунизма. Към това ме подтикна дълбокото ми възмущение от факта, че днес, връщайки се вкъщи след един доста натоварен ден и сърфирайки през тв-каналите /направо канализацията/, отново се натъкнах на евъргрийна "На всеки километър". На който му се е случвало наскоро, може би е забелязал началото /или края, от отвращение не забелязах/, където тържествено е отбелязано, че се посвещава на БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ.

Старая се да имам европейска съвест. Старая се да съм толерантна, лоялна, открита и коректна към хората, с които общувам. Ако не успявам, моля да ме извинят. В моята съвест няма място за доносничество, подкупност, изнудване, следене, подслушване и насилие. Стремя се да възпитам, не, по-точно да внуша на младите хора, които обучавам и които най-вероятно скоро ще станат едни добри граждани на света, необходимостта да имат европейска съвест /може да се каже човешка/. Затова подобно саботиране на усилията ми ме вбесява и същевременно унижава. Така че, който попадне случайно тук, моля да прочете внимателно:

Пражка декларация за европейската съвест и комунизма*
от Дневник 02 юли, 19:00


Загрижени за достойното и демократичното бъдеще на нашия европейски дом, като имаме предвид- че общества, които забравят миналото, нямат бъдеще- че Европа ще се обедини едва когато обедини отново своята история, когато признае като общи последствията от комунизма и нацизма и предизвика откровен и задълбочен дебат за престъпленията на всички тоталитарни режими през миналия век- че гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало, е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца
- че осмислянето на престъпленията срещу човечеството, извършени от комунистическите режими на континента, трябва да породи същите чувства у всички европейци, каквито пораждат престъпленията на нацистките режими- че престъпленията на комунизма все още не са получили достатъчно ясна оценка и присъда от юридическа, морална, политическа, а и историческа гледна точка- че все още много от извършителите на престъпления в името на комунизма не са изправени пред съд и техните жертви не са обезщетени- че окончателното помиряване на всички европейци не е възможно без концентриран и задълбочен опит да се установи истината и да се възвърне паметта- че комунистическото минало на Европа трябва да бъде тема, старателно дискутирана както от академичната общност, така и от широката общественост, а бъдещите поколения трябва да разполагат с лесен достъп до информация за комунизма- и че милионите жертви на комунизма и техните семейства - убедени сме - имат правото да получат справедливост, съчувствие, разбиране и признание за своите страдания по същия начин, както жертвите на нацизма бяха морално и политически признатиНие, участниците в Пражката конференция "Европейската съвест и комунизмът", призоваваме към:- постигане на общоевропейско разбиране, че както нацистките, така и комунистическите тоталитарни режими - всеки от тях оценяван и съден по собствените му ужасни "заслуги", са разрушителни в своята политика на системно прилагане на терор, потъпкване на всички граждански и човешки свободи и като неразделна част от идеологиите им - изтребване и депортиране на общностни групи; и като такива те трябва да бъдат смятани за най-голямото зло, поразило ХХ в.- признание, че много престъпления, извършени в името на комунизма, трябва да бъдат определени като престъпления срещу човечеството, служейки за предупреждение за бъдещите поколения, по същия начин, по който нацистките престъпления са оценени от Нюрнбергския трибунал- формулиране на общ подход към престъпленията на тоталитарните режими, сред които и на комунистическите режими, и създаване на ясна представа навред в Европа за комунистическите престъпления, за да се изгради недвусмислено общо отношение към престъпленията на комунистическите режими- приемане на закони, които ще позволят на съдилищата да съдят и осъждат извършителите на комунистически престъпления- поемане на паневропейска отговорност за престъпленията, извършени от комунизма- обявяване на 23 август - деня на подписването на съглашението между Хитлер и Сталин, познато като пакта Молотов - Рибентроп, за ден за възпоменание на жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими така, както Европа отбелязва 27 януари като ден в памет на жертвите на холокоста- учредяване в европейските държави, в които на власт са били тоталитарни комунистически режими, на комисии, състоящи се от независими експерти, със задачата да събират и оценяват информация за нарушаването на човешките права по време на тоталитарното комунистическо управление на национално ниво, осъществявайки тясно сътрудничество с експертна комисия на Съвета на Европа- приемане на ясна международна законодателна рамка, гарантираща свободен и неограничен достъп до архивите, съдържащи информация за престъпленията на комунизма- преразглеждане и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъпления.Ние, участниците в Пражката конференция "Европейската съвест и комунизмът", се обръщаме към всички хора в Европа, към всички европейски институции, включително националните правителства, парламенти, Европейския парламент, Европейската комисия, Съвета на Европа и други важни международни органи и ги призоваваме да подкрепят идеите и призивите, представени в тази декларация, и да ги осъществят с практически стъпки и политики.*Документът е подписан от участниците в проведената в Прага на 2 и 3 юни конференция, сред които са бившият чешки президент Вацлав Хавел, бившият федерален пълномощник за архивите на ЩАЗИ в Германия Йоахим Гаук, председателят на фондацията за мемориала на жертвите на комунизма в САЩ Лий Едуардс, представители на Европейския парламент, Съвета на Европа и на страни от бившия комунистически лагер. Сред подписалите я няма български представител. Декларацията може да бъде подкрепена от всеки чрез електронно писмо с името на подписалия, както и на държавата, на адрес:
andrysoval@senat.cz .

неделя, 5 октомври 2008 г.

Ден на учителя

Първо честит празник, колеги! Малко късно, но бях решила да не пиша по въпроса.
Когато си направих блога и реших да дам малко информация за себе си, първоначално в профила пропуснах полето с професия. После първо писах преводач, макар че това ми е допълнителната работа, тъй като не е щатна, та накрая все пак реших да съм честна и си написах, че съм учител. Няма смисъл да казвам защо. Не е заради парите, във всеки случай.
На 26.09.2006г. правителството утвърждава 5.10. за ден на учителя, в унисон с решението на ЮНЕСКО от 1994г.
Обикновено на професионален празник ресорният министър удостоява подопечните си с някакво внимание, като поздравително обръщение напр. Вярно, нашият има няколко дати да ни поздравява, но това е все пак именно даскалският ден. Вярно е също, че не ми липсва особено. По-добре да не се сеща изобщо за нас, отколкото да го прави. Тогава сътворява гениални неща - униформи, оценки за поведение, мобилни групи за проверка и пр. Ние обаче си мислим за него, всеки ден. С любов. А като ни питат непознати или нови познати за професията, си измисляме нещо за оправдание.

събота, 4 октомври 2008 г.

За означаващото и означаемото

Свободата на словото – тема, която от дни занимава обществеността в една правова и претендираща за демократична държава. Или поне онази част от нея, която не е погълната от съдбата на оцеляващите от собствената си празнота и безнадеждност в разни самолети и незнайни далечни страни. Чух един тълковател да се изказва, че тази свобода не ни е дадена даром и затова не трябва да позволяваме да ни я отнемат. По навик подлагам всички твърдения под съмнение. Така направих и с това. Всъщност за кои от свободите си сме се борили и дори да не сме извоювали, поне сме показали пред света, че държим на тях. В нашата тоталитарна история няма Берлинско въстание, няма Пражка пролет (даже бяхме там като агресори, отнемащи права), няма стачки в корабостроителници. Вярно, посттоталитарно ходихме на митинги и палаткови лагери, но да си признаем – след историята с танковете колко от нас са излезли на протест с мисълта, че може да не се върнат? Така че, демокрацията ни дойде до голяма степен даром, даже не бе резултат на „нежна” революция, а на вътрешнополитически преврат. И така изглежда тя сега: хора, боравещи със „свободното” слово, журналисти с име и авторитет, приемат за нормално словото им да е несвободно и подслушвано, в името на успеха на една служба, която уж се занимава с национална сигурност (а всъщност май предизвиква национална несигурност).
Как реагират Главите: Президентът твърди, че е нормално една служба да се занимава с работата, за която е създадена. А конституцията твърди:

Чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

Изводът: Очаква се депутати и журналисти да вършат тежки престъпления.
Премиерът казва пред парламента (а всъщност именно засегнатите от отнемането на свободите им депутати не бяха на парламентарния контрол, за да го чуят), че няма посегателство над свободата на словото, защото тя е гарантирана от конституцията (така си е, справка по-горе).
Тук логиката е интересна. Нещо го няма или не се е случило, защото някъде пише, че не бива да го има или да става. Е, то щеше да е добре така, ама колко полицаи, съдии, адвокати и пр. щяха останат безхлебни.
Според Фердинанд дьо Сосюр, бащата на съвременната лингвистика, езиковият знак е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“ , т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо.
Възприемайки фонетичните знаци, които отправят към мен и останалите адресати горепосочените участници в комуникативната ситуация се опитвам да ги свържа с някаква реалност в мозъка си. А там намирам следната реалност: пребит до смърт журналист, затворени сайтове, следени комуникации на депутати и журналисти. И си оставам до фонетиката и нейната реалност. А тя е празна и куха. Защото мозъкът ми не успя да я запълни със съдържание.
Такава е цялата ни демокрация – куха. Такъв е и животът ни. Ако си дадем сметка, във всички сфери на живота си се сблъскваме с думи, зад които няма съдържание, в лична, в професионална, в обществена. Празнотата ни прави нещастни, депресирани, агресивни или просто тъпи. Да оставим личния план, там всеки си решава сам, но като българи ние все повече бягаме в далечната си история, за да намерим някаква тъждественост и да запълним празнотата на думите. За съжаление машина на времето още няма. И със сигурност няма да я изобретим ние.