неделя, 12 декември 2010 г.

НАУКА ЗА ТРИ ГРОША

Телескоп на обсерваторията Рожен,
 чиято продажба трябва да я спаси от закриване
В началото на ХХ. век в Лонг Айлънд гениалният визионер Никола Тесла работи върху т.нар. проект „Уорденклиф”, който има за цел свободния, безжичен пренос на енергия. Когато разбира, че проектът му се е отдалечил твърде много от първоначалната практическа цел, спонсорът му, Дж. П. Морган спира финансирането. Тесла се опитва да го убеди каква голяма полза би имало разработването на това откритие за бъдещето на човечеството, което има всички изгледи да изчерпи природните енергийни източници в съвсем обозрим период. Мозъкът на могъщия банкер и индустриалец също мисли в перспектива, само че в друга: „А къде ще си сложа електромера?”, пита той.
Дали Тесла, за огромно съжаление на другаря Путин, щеше да ни направи енергийно независими, можем само да гадаем. Сигурно специалистите имат по-добра представа. Този епизод от неговата биография обаче е показателен за двете страни на медала в отношението между наука и икономика. Без спонсорството на Морган и други индустриалци, Тесла едва ли щеше да може да разработи около 200 патента. Когато обаче проектът му застрашава тяхната печалба, те не се поколебават да го изхвърлят зад борда.
Днес все по- усилено ни се налага едно утилитарно схващане за науката. При това съвсем не се съобразяват реалностите в нашата страна. Създава се едва ли не представата, че производители и предприемачи ще застанат на входа на университетите в очакване оттам да изскочи един млад Тесла, държейки в ръка чертежи  и рационализаторски проекти. Пустите му университети обаче са толкова изостанали, че няма никакъв шанс да излюпят такъв Тесла. Още по- малко пък онези „феодални старци” от БАН. Никой индустриалец обаче досега не се е похвалил, че е застанал зад някакъв научен проект, който да е от полза ако не за обществото като цяло, поне за неговия бизнес. Родните предприемачи презентират съвсем други интереси и постижения - яхтени пристанища, мащабно строителство за частно ползване, солидни автопаркове, самолети и т.н. Докато чакаме да променят мисленето си в друга посока, едва ли ще остане някой в страната, който да се занимава с наука.
Бизнесмените си имат своите интереси и никой не може да ги съди за това, че мислят и планират за период от 5 години напред. Ако една държава има мъдри и далновидни политици, които мислят за интересите й поне в 50 годишна перспектива, а не до края на мандата си, те ще намерят начин да запазят и развият интелектуалния потенциал на нацията си. За жалост това, което днес наблюдаваме, е неговото унищожение и унижение. Има редица науки и професии, които не произвеждат материални блага и не носят бърза и директна печалба. Трябва ли да изчезнат? Може би изобщо не трябва да има повече учители, инженери, астрономи. Ако това е становището на образователното министерство, то то е доста странно, като се има предвид, че египтологията също не е особено практически насочена дисциплина. През 1999г. изчезна единствената мумия, която можеше да се наблюдава на територията на  България.
Българинът по традиция има пиетет към образованието, каквото и да показват статистиките за грамотността на учениците. Малката ни страна едва ли ще наводни и смае европейския пазар с кренвирши „Стара планина”, домати и краставици. Ако обаче не продължи да подлага своите настоящи и бъдещи учени на унищожение, тя ще има шанса да стане част от една общност на знанието и развитието, към която ни отвори вратите си Европейският съюз. Дано не е било погрешка!

събота, 4 декември 2010 г.

СТОПРОЦЕНТОВИТЕ МЪЖЕ И СТЪЛБАТА КЪМ УСПЕХА


В интервю за Нова телевизия министърът на културата, Вежди Рашидов, казва следното по повод скандала с Мишел Бонев:

„…Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. „

По – нататък се изказва и за вече несъществуващия мавзолей и проекта за музей на тоталитарното изкуство:

Какво като е на София, това е архитектура, това не е комунизъм... Аз исках там ония, билетчета да късам и оттам да минават много хора, така че тук не става въпрос за мавзолей, става въпрос, че има един бункер, който струва по-скъпо да го махнем. Аз изведнъж имах една идея и я хвърлих да видя как индикира публичното пространство, да създадем една атмосфера...”

Да оставим настрана начина, по който се изразява министърът. Все пак устната реч не е така подредена и гладка като писмената. При все, че е парадоксално един министър на културата да не може да образува едно смислено и свързано изречение, та да разберем безпрепятствено мисълта му.  Нека обърнем внимание на прокрадващото се в тези несвързани реплики съдържание. Изводът, който може да се направи по първата тема е, че е напълно безсмислено студентите да си губят времето да изучават кинорежисура. По- добре да инвестират във външния си вид и пластичната хирургия, в случай, че природата не е била така благосклонна към тях. Сигурно това звучи цинично на фона на протестите на кинодейците, които щели да бъдат субсидирани "при възможност". Но това е истината, която се налага и изглежда това е именно тази „възможност”. Явно трябва да се разчита, че красотата ще спаси ако не света, то поне българското кино. Ако не се получи, българският зрител ще продължи да се спасява с чужди продукции.
Какво да се каже по другата тема? Да сведеш функцията на един музей до късането на билетчета и прибиране на входни такси е все едно да го приравниш до градска тоалетна. Но такова е за жалост отношението на властта към цялата култура. Със сигурност и в тази сфера са необходими реформи и контрол на средствата. Да се остави обаче развитието й на произвола на пазара и принципа на оцеляването, означава пълно унищожение. Защото през всички тези мътни преходни години културната ни политика създаде един масов потребител, който не търси особено високи естетически стойности и качество, а най- вече "нещо за душата". Затова и в понятието „културен елит” вече все по-успешно се вписват разни Мишел Боневки, Алисии, Златки и т.н. И за най- голямо съжаление именно те намират представителство и подкрепа в лицето на настоящия културен министър.
И в заключение малко встрани от горните теми. Нека тези стопроцентови мъже на властта да внимават повече, когато се обаждат по скъпите си телефони на когото трябва, за да кажат името, което трябва. Тъй като скандалите с Калинка Малинка и Belle Michelle извадиха на показ един качествено нов тип кариеристи. Както се случва по филмите с извънземни мутанти, всяко следващо поколение е все по-свирепо и кръвожадно. Новите кариеристи не се спират пред нищо и никого, за да постигнат целта си. Та дори и стопроцентовата мъжественост на високопоставените лобисти няма да ги спаси от опасността да бъдат прегазени от протежетата си в името на успеха.
Тези дни от устата на някои политици често се чува думата „срам”. Това, че се срамуват обаче не ги оневинява и на никого не помага. Ако все пак понякога се сещат, че са избрани от народа, за да служат на народа, нека имат предвид, че всъщност повечето българи са нормални и почтени хора, които учат, работят и пътуват по света. И никак не им е приятно да ги гледат с подозрение и пренебрежение, заради срамотиите на техните висшестоящи представители.

Снимка: http://www.sibir.bg/

неделя, 28 ноември 2010 г.

НАЙ – УДОБНИТЕ ПРОТЕСТИРАЩИ



Протестите станаха нещо обичайно в нашата страна – лекари, студенти, учени, земеделци, тютюнопроизводители – почти няма съсловие, което да не е изразило недоволството си от това, че трябва да понася ударите на кризата, при това без ясна перспектива за резултата от  „затягането на коланите”. Може би под влияние на протестната вълна на възрастните глас надигнаха и учениците. По най- тривиалния ученически повод – повече ваканция. Докато протестите на възрастните обаче няма как да бъдат отминати с мълчание – водят се преговори, правят се отстъпки – недоволството на учениците се приема като детска прищявка и се отминава като новинарски факт. Според премиера учениците нямат право да си определят сами ваканциите, според гражданите това е „детска му работа”. Никакъв намек за диалог и изслушване. И нормално. По принцип протестиращите имат представителство – синдикати, браншови организации, комитети, които водят преговори с отсрещната страна. Единствената организация, които учениците имат, при това не навсякъде, са ученическите съвети. Те обаче обикновено се занимават с организиране на празници или самодейни изяви, но не и с образователни или педагогически проблеми. Съществуващите конфликтни ситуации в училище, а те са ежедневие, се решават по утвърдените от години начини – агресия, вербална или физическа, бягство от час, на помощ идват алкохолът и наркотиците. Системно потисканото недоволство винаги намира начин на изразяване – рушителен или саморазрушителен.
Докато липсва диалогът, при който всяка от страните да изложи и аргументира позициите си, думи като толерантност, зачитане и уважение, ще звучат в детските уши като кухи фрази и клишета от часа на класния.
Диалогът обаче няма да се случи, ако на младите до безкрайност продължава да се гледа като на деца, неразумни и неспособни да разсъждават и решават.
Ето защо те протестират не за друго, а за ваканция. Не за това, че средствата за образование в новия бюджет са драстично съкратени, не за това, че много от тях учат в рушащи се училища, не за това, че ученици от малките села са принудени да вървят километри пеша до най- близкото училище. Това са неща, за които възрастните трябва да мислят. То си е така. Но тук е и разликата с европейските им връстници. През 2008г. гръцките ученици протестираха срещу съкратените разходи за образование и лошите условия в училищата. Във Великобритания ученици и студенти се обединиха срещу повишаването на таксите за обучение. Във Франция пък, представете си, учениците скочиха срещу пенсионната реформа. Нима те не се деца?
Независимо срещу какво или за какво протестират българските ученици, ответнта реакция не бива да бъде мълчание и пренебрежение. Забележително беше изявлението на една млада майка, според която „Те нямат право на мнение!”. На въпроса, какво ще направи, ако детето й поиска по- дълга ваканция, отговори: „Ще му ударя два шамара и нищо повече няма да иска.” Навсякъде в цивилизования свят социалните служби биха проявили интерес към ситуацията в това семейство, но в държава, в която над 200 деца са измрели в социалните домове, това няма как да стане.
Израстването не се случва изведнъж, то е дълъг и труден, често мъчителен процес. Той не приключва с навършването на заветните 18. Можем ли да очакваме, че като изтрезнее след купона, тийнейджърът ще се събуди узрял, поумнял, способен да взема правилни решения за себе си и за обществото, да гласува по съвест и информирано.
Също така демокрацията не се налага, а се възпитава. Ако днес на протестиращите ученици не им се покаже как да правят това цивилизовано, не им се даде знак, че мнението им поне се изслушва, то утре част от тях ще се превърнат в удобна за управление, сива маса без мнение. Но друга част ще бъдат нецивилизовано протестиращи, които няма да се съобразяват с никакви правила и ограничения.
 А умните глави пак ще се блъскат над въпроса „Как стигнахме дотук?”

Снимка: topaloff.eu

неделя, 24 октомври 2010 г.

СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕ


Крайностите не са хубаво нещо. Има едни такива екстремни защитнички на еманципацията, които с прекалено усърдната си защита на женския пол се превръщат в неговото отрицание. Те например се обиждат, ако презрените кавалери им отворят вратата, отстъпят им място някъде или пък не дай си боже понечат да платят сметката. Някои дори стигнаха дотам, че се опитаха да оспорят мъжкия род на думата „Бог”. Друг тип досадни еманципантки са някои от така наречените „интелектуалки”, на които всичко човешко им е чуждо и до такава степен се реят из висините на чистия разум, че не осъзнават, колко разумно ще е да си премахнат мустаците.
В България обаче се е утвърдила по – скоро една друга криворазбрана представа за еманципацията. Това стана не без помощта на медиите, които наложиха образа на „освободената” българка и продължават все по-агресивно да го налагат. При това не само непретенциозните жълтеникави вестници и телевизии се подхлъзнаха по изкусителната пързалка на евтината популярност, а и медии с високи претенции за качество, които налагат стандарти. Красноречив пример за това е предаването „Нашите момичета” по btv, което в ленивите съботни следобеди сякаш се стреми да изглади окончателно мозъчните гънки на зрителя. Дали го гледат мъжете – не знам, може би има какво да видят, но една нормална жена определено се чувства неудобно, конфронтирайки се с облика на съвременната „звезда”, която уж трябва да й е пример за подражание, както в модата, така и в начина на живот. Някой ще каже „Ама какви звезди са тези!?” Нерядко дори от самите медии се чуват твърденията, че в България няма звезди и елит. Но именно те са тези, които превръщат тези момичета в такива, като непрекъснато фокусират вниманието върху тях, върху това колко често ходят на солариум и каква марка грим ползват. Това внимание сигурно пък е показателно за нивото на нацията като цяло, тъй като медията следва интереса на публиката. Защото, ако попадне на това предаване, всеки здравомислещ европеец би решил, че се излъчва риалити от публичен дом. Особено ме впечатли например едно „наше момиче”, чиято цел била да покаже, че жените трябва да са освободени и да се забавляват. Нейната освободеност се изразяваше предимно в освободеност от дрехи, а пък забавлението – компанията на някакви доста съмнителни субекти.
Някак обидно е да се налага тази представа за свободата. Обидно и опасно. Защото на една жена с изграден характер, това може да се стори глупаво и грозно, но за много момичета, които сега търсят себе си и приемат всякакви модели за идентификация, този начин на живот и тези ценности може да изглеждат като нещо бляскаво, луксозно и не толкова невъзможно за постигане. От екрана обаче не им се представя и обратната страна на медала, не се вижда нито колко е преходна тази свобода, нито пък с какво трябва да заплащат този начин на живот. Станалите известни напоследък случаи на насилие върху някои звездни момичета сякаш нямат нищо общо с въпроса, какво рискуваш, когато избереш да си придатък към нечий портфейл. Отвъд всяко морализаторстване има чисто практически и разумни доводи против този вид „еманципация”.
Дефилиращите розови блондинки, предизвикаха целодневен медиен интерес, но ако между тях имаше поне една, която да опровергае вицовете за вида, наред с призивите да бъдем по –добри, да не се ядосваме, че ще ни почернеят корените и да си избираме мъжа по портфейла, биха могли да призоват и към това жената да не бъде оценявана според цвета на косата, дължината на краката и някои други мерки. Поне не и тогава, когато не се налага да я избират за забавление, а става дума да докаже професионалните си качества. Защото не малко млади жени се сблъскват с този проблем в началото на професионалния си път – добрата външност почти задължително се възприема като признак за ограничен интелект, на жената се гледа с насмешка и снизхождение. Ако пък ти липсва такава – още по-зле, даже не те и гледат, така че се справяй сама, пък не дай си боже да сбъркаш.
Засега това е положението с еманципацията ни. А иначе според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Но това е екстремният проблем, а има и редица други ежедневни проблеми, с които мъжките момичета трябва да се справят – неравностойно заплащане, дискриминация на жените с деца при наемане на работа, възрастова дискриминация.
И все пак, правейки своя избор в живота трябва да знаем, че свободата не е златна клетка и околосветско пътешествие, а възможност за избор.

петък, 6 август 2010 г.

ПРЕКАЛЕНИЯТ СВЕТЕЦ

За пореден път съдът организира контраакция „Невинните” и като зажумя здраво, пусна Станислава Димитрова да се погрижи за прегладнелия Вальо. Все пак трябваше да изчака малко, докато забравим как дамата бе зрелищно задържана при предаване на белязаните пари, за които е изнудвала. Любопитно е какви доказателства очаква да получи съдът в подобни случаи – фактура може би? И какво ли трябва да пише там като наименование на извършената услуга?

Каквито и светила в областта на правото да коментират тези съдебни решения, за обикновените хора е ясно, че се освобождават престъпници. Чии граждански права са по – важни за съдиите – тези на престъпниците или на спазващите закона, които именно са тяхна жертва? Това, че техните права биват гарантирани, прави ли ни по- сигурни в това, че и нашите ще бъдат?

„Прекален светец и Богу не е драг”, казва народът. Както пресилената силовост и показност на полицейските акции започнаха да дразнят, така и очевидното противопоставяне на съдебната власт едва ли ще намери симпатии в обществото. Вероятно за съдиите са обидни непрекъснатите критики от страна на правителството, обидни са най- вече за съвестните служители в системата, които биват слагани в кюпа заедно със слугите на Мамона. Това ли е обаче начинът да демонстрират, че обективно и безпристрастно следват буквата на закона? И кой ли ще им повярва, че това е истинският и единствен мотив за решенията им?

Вярно, задължително условие за всяка демокрация е властите да са независими. Но не е задължително да са враждуващи. Войната между тях показва, че те се схващат като съществуващи сами за себе си, а не за народа, на който всъщност трябва да служат. Тя обезсмисля всичките им усилия да се представят като активни и ефикасни, защото създава несигурност и недоверие във възможността държавата изобщо да функционира. Прави всички ни техни заложници.

Изображение: http://www.annstewartanderson.com/galleries/mythic-women/Ruth.html

понеделник, 26 юли 2010 г.

ИЗКУСТВО И ВЛАСТ

Възможно ли е синята униформа, електрошоковата палка и „слънчогледа” да бъдат източник на творческо вдъхновение? Как може поет, чиито стихове за размекнали не едно и две дамски сърца, да седне пред белия лист, за да излее върху него любовта си към една държавна институция, която е безкрайно далеч от лиричните откровения?

Тези и други подобни въпроси, свързани с потресаващо кичозното културно явление, поставиха отново на дневен ред дискусията за отношението изкуство – власт. Може ли да има приятелска връзка между тях и каква е изобщо здравословната форма на подобно отношение?

Има един много положителен извод в тази ситуация, а именно реакцията на публиката. Тя показа, че обществото няма да приеме завръщането на евтините пропагандни клишета. В какъвто и упадък да се намира масовият естетически вкус на българина, той все пак е изтрил от паметта си спомена за „Ален мак”. Много неща обществото е склонно да прощава на човека на изкуството, правейки разграничение между личността и творческата й изява, сега обаче то показа какво няма да прости, а именно творецът да постави таланта си в угода на властта.

Принос към тази дискусия даде и фактът, че държавата реши да отпусне поредната порция ордени на именити музиканти, с което да покаже, че все пак има някакво отношение към тази недоходна и икономически нецелесъобразна сфера, каквато е културата. Мнозина изразиха мнението, че група като „Щурците”, която даваше на няколко поколения глътката свобода, от която се нуждаеха, не бива да приема това закъсняло признание. Не и от държавен глава, чиято партия ги заклеймяваше като идеологически врагове и разтуряше концертите им като сборище на вещици.

За съжаление обаче не само миналото девалвира тези отличия. Как да повярваме, че държавната власт уважава творците си, след като закрива театри, възнамерява да остави без опера втория по големина град в страната, посяга на запазена марка като балет „Арабеск” и изобщо решава, че именно оттам може да се спестят пари за бюджета, а не от безкрайно раздутите щатове на министерства, държавни и общински комисии и други синекурни службици.

В една такава държава скоро певците ще пеят само по кръчмите, художниците ще портретисват чужденци по морето, артистите ще се отдадат на уличния театър, а поетите ще възпяват новопостроените автомагистрали.

Ами публиката?

Онази част от публиката, която не щрака с пръсти по масите и не се задоволява с жълтата преса, ще играе на стражари и апаши с агентите на МВР, които упорити бранят интелектуалната собственост и авторското право.

Снимка: http://www.linz.at/images/pflasterspektakel2.jpg

сряда, 23 юни 2010 г.

МВР ПРЕДУПРЕЖДАВА!

През последните месеци министерството предприе редица акции, целящи опазване на здравето на населението и защита на държавните интереси. В резултат на това бяха конфискувани тонове контрабандни цигари без бандерол, съдържащи долнокачествен и особено опасен тютюн. Конфискуван беше също и нелегален алкохол с високо съдържание на метанол, което предотврати редица инциденти с възможен летален изход. След приемането на наредбите на Министерството на земеделието по отношение на млечните продукти, МВР ще приложи същата строгост и към сиренето, кашкавала и млякото.

Тъй като обаче за благоденствието на нацията е важно и нейното интелектуално и духовно здраве, МВР не може да остане назад от проблемите в тази област. Както винаги министерството е в крак с новите технологии и осъзнава необходимостта да се намеси в развитието на интернет пространството, за да внесе ред в съществуващия там хаос, който е предпоставка за нарушение на интересите на физически и юридически субекти. Наред с оклеветяването на известни обществени и политически деятели в онлайн издания, блогове и социални мрежи, един много остър проблем е погазването на авторското право. Министерството води последователна и неотклонна борба с интернет – пиратството, което се осъществява посредством торент сайтовете. Една нова форма на нарушаване на авторското право са т.нар. виртуални библиотеки. Престъпниците, които ги поддържат и захранват със съдържание ощетяват по този начин издателства, автори, преводачи и като цяло нанасят щети за милиони левове на държавния бюджет. Наред с това невъзможността да се контролира дейността им позволява да се публикуват материали с опасно и вредно за правилното духовното развитие на младежите съдържание. Особено опасно е публикуването в дигиталните библиотеки на учебници и помагала, които вероятно не са одобрени от Министерството на образованието и съответно могат да предоставят погрешна и заблуждаваща информация.

В стремежа си да съдейства за изграждането на едно здраво във физическо и духовно отношение общество, МВР призовава всички да осъзнаят своя граждански дълг и ангажимент и да му оказват необходимото съдействие!


петък, 11 юни 2010 г.

MANTALITETUS BULGARICUS И НУЖДАТА ОТ РЕЦИКЛИРАНЕ








Не зная какво казват народопсихолозите и антрополозите по въпроса, но според мен сред основните характеристики на българския манталитет са неговата противоречивост и парадоксалност. Как иначе да се обясни нуждата от непрекъснато рециклиране на отпаднали от политическия и обществен живот фигури, на напълно дискредитирани персони, за които здравият разум не би допуснал, че ще се появят отново. Българинът от една страна не пести псувни и закани по адрес на подобни лица, готов е най- малкото да ги прати да гният в затвора, по – често обаче призовава „да ги обесят”, „заколят”, „режат къс по къс”. Дори хан Крум е имал по- милостива сърце и въображение. От друга страна обаче у народа ни битува някаква мазохистична потребност, която ни пречи да се разделим веднъж завинаги с политическите си трупове. Мине се не мине време, те биват изровени, изтупани от праха на греховете, рециклирани и пуснати отново в употреба. И защо? Логика няма. Mantalitetus Bulgaricus.
Може би само с тази парадоксалност на народопсихологията ни се обяснява внезапното възкръсване и растящата популярност на видния столичен плейбой и общественик (и много други неща) Иван Славков. След като дори организация с не дотам кристално чиста репутация като МОК го низвергна и изхвърли от редиците си, Батето изчезна и от нашата обществена сцена, което изглеждаше безвъзвратно, особено с оглед на новите политически реалности. Но трае ли сърце юнашко? Изведнъж човекът реши, че има какво да каже и трябва непременно да го каже, разписа се, разприказва се и вече трудно можеше да се удържи.
Има ли обаче наистина нещо важно, което да ни каже? Какво можем да научим от него? Някъде из вестникарските му откровения ми се мярна признанието, че бил прочел една книга през живота си. А тя едва ли е „Престъпление и наказание”. Какво може да ми даде подобен човек като познание или поне като удоволствие от добре написана книга? Да допуснем, че съм изкушен от историята читател. Е ли неговата истина за 50те години тоталитарен режим достоверна и обективна? Интересуват ли ме всъщност ловните подвизи на Пенчо Кубадински и на компанията придворни интелектуалци. Или пък криминално – сексуалните премеждия на Малък Тошко? Кого интересува изобщо лайфа на деградиралия и разпищолил се комунистически елит? Логично е да предположим: Никого. Изглежда обаче логиката е друга, иначе едва ли би се поел риска от едно губещо начинание. Разбира се, за да бъде спечелен интересът на публиката до голяма степен допринесоха и медиите, които както много често напоследък, решиха да мултиплицират простотията. Онзи, който бе останал неизкушен от книгата, неминуемо се сблъсква с вестникарския вариант. На тези пък, които и вестник не четат, ефирът на няколко телевизионни програми предложи да чуят позабравените пиянски иносказания на Батето, минаващи за дълбока житейска мъдрост.
Истинско културно – естетическо събитие!
В развитието и утвърждаването на mantalitetus bulgaricus не малка роля играят самоопределилите се за свободни медии. От какво обаче са свободни те? Погледнато отстрани и независимо от тяхното мнение, може да се заключи следното:
Свободни са от задължението да спомогнат за формирането на едно мислещо и активно общество, способно да различи качественото от пошлото, почтеността от лъжата и лицемерието. Свободни са от задължението на формират едни (поне) нормални естетически възприятия. Свободни са да услужат на всяко парвеню с достатъчно средства да осъществи личните си амбиции и да си начеше крастата.
Съвсем наскоро, реализирайки тези свои свободи, медиите пуснаха отново в обръщение дори и Жан Виденов, който не се посвени да дава икономически съвети. Явно беше забравил, че по негово време хората вземаха по 3 долара на месец.
До къде ни води този mantalitetus bulgaricus?
Има народи, които са способни да преосмислят грешките си от миналото, да изолират и изпратят в забвение провалилите се политици и публични персони въобще. Особено такива, които са злоупотребили с доверието на народа и с властта си. Те вървят напред.
Едно може би неподходящо, но все пак показателно сравнение. Човекът, който положи не малко усилия Европа да бъде това, което е сега, канцлерът на обединението Хелмут Кол изпадна в немилост след разкритията за черните партийни каси (нещо напълно нормално за нашия политически живот). Оттогава рядко присъства в германските медии, камо ли пък да дава оценки и съвети.
Дали и ние ще можем някога да оценяваме адекватно събитията и личностите в настоящето? Или винаги ще чакаме историята да го направи дълго след като няма да сме живи, за да участваме. Ще позволи ли изобщо mantalitetus bulgaricus да имаме история?
Да, манталитет неизбежно си имаме. Нямаме си характер.

Снимки:
http://www.philatelyunion.bg/uploads/Image/Ivan_Slavkov.jpg
http://personi.dir.bg/person.php?id=118






понеделник, 17 май 2010 г.

РЕФОРМА ПРОФОРМА, НО ПЪК С УНИФОРМА

Влязох днес в едно училище. Посрещна ме Максим Горки, с гордо вирнати мустаци, с неумолимо строг поглед, който би накарал всеки гаден империалист да напълни гащите.

При всички майстори и хуманисти на руската класика да ме посрещне точно основателят на социалистическия реализъм, писателят, според който в лагера Соловки на Северния ледовит океан, погребал според статистиката 183 490 души за около 4 години, та според този писател там кипи облагородяващ труд, създавайки „новия човек”.

Една светла личност, пример за бъдещите граждани на обединена Европа, чието висше кредо е демокрацията и свободната личностна изява.

От плакатите по коридора можех да проследя началото, развитието и края на Втората световна. Бяха дело на малчугани от 5 -ти и 6-ти клас, които сигурно с часове са изрязвали снимки на катюши, калашници и танкове. Спомних си за героите Зоя и Шура Космодемянски, над чиято героична съдба ридаех като малка, спомних си за противогаза, който с гордост успявах да сложа и сваля първа в класа, също и за състезанието за сглобяване и разглобяване на автомат, от което остана изумена младата ни учителка от Англия. Спомних си как на възрастта на тези дечица поради всички заобикалящи ме заплахи от нова война, химически и биологически диверсии у мен се разви такава психоза, че изпитвах панически страх от шума на самолети. Веднъж сънувах как зли вражески войници с черни униформи разбиха с приклади вратата ни и ни арестуваха. Срамът, че се страхувам беше по-силен от самия страх. Нали всички трябваше да сме герои! Затова не споделих с родителите си този страх и трябваше сама да се преборя с него.

Тъжна гледка бяха тези плакати. Очевидно училището вместо Деня на Европа бе отбелязало по познатата стара традиция День победы.

В коридора на долния етаж пък имаше така характерните витрини за отличия, спортни купи и медали. От тези витрини можеше да си припомним елементите и аксесоарите на комсомолската мода, които като цяло не претърпяха особени промени през годините - светло синя ризка и тъмно син кондукторски костюм (за момичетата – пола под коленете), гарнирани с червена вратовръзка. За щастие дизайнерите на съвременните полузадължителни ученически униформи са проявили малко повече усет. Не много и не всички, но все пак е нещо. При все това по стар почин учениците си носят „елементите” в чантата и ги прилагат само в краен случай.

Дали изпитах носталгия?

Не, изпитах страх.

Мислех си наскоро да напиша мнението си за разните реформи в училищното образование. Ама има ли смисъл? Може би тези субективни впечатления биха го изразили по- добре от обективния анализ.

Наскоро бившият вече министър, който успя да осъществи част от мечтите си, каза, че приемникът му трябва да има твърдост и смелост, за да доведе реформите до края. Какъв или чий е този край?

Може би ще се опитам да предположа и ще го споделя. Обаче някой друг път. Понеже докато пиша всичко това ме следят и записват камерите на МОНМ.

Снимка: http://detstvoto.com/uploads/posts/2010-02/1266918655_pioneri.jpg

понеделник, 3 май 2010 г.

ПРЕМИЕРЪТ – СЛЪНЦЕ














Прилика? Ама моля ви се!


Следвайки неизменните всемирни закони слънцето за пореден ден изгря.То обаче за пореден ден не успя да свари Премиера - Слънце неподготвен. Той беше винаги един ход напред и още преди първи петли се приготви за новите предизвикателства на деня.

А те бяха неизбежни и не бяха малко.

След като направи една бърза рекапитулация на това, което го очаква, на Премиера - Слънце за пореден път му се прииска да не бъде Премиер, понеже съвсем не му се щеше да обяснява пред някого си кое, как и защо. Въпреки дълбоко демократичните убеждения, които споделяше и декларираше по сто пъти на ден, той всъщност беше убеден, че трябва да е цар. Много повече би му прилягало. Вместо да спори и с врагове и със свои, да убеждава, настоява и дискутира, просто щеше да удари с юмрук по масата, да тури печата и толкоз. След това щеше просто да се радва на всенародната любов. Това, че сега изпълняваше тази посредствена роля го караше да си мисли, че някаква допотопна машина на времето го е спуснала по грешка в тази държава и в това време.

Първото, което направи, сядайки зад бюрото си, бе да извика Финансовия и да изслуша отчета му за приходите в държавната хазна за изминалата седмица. Финансовият мънкаше и се оправдаваше, тъй като приходите не бяха според очакванията и обещанията, които даде на Премиера – Слънце.

- Ами вдигаме го тогава, щом е тъй!

Ставаше дума за данъка, който вече седмици наред беше основна тема за препирни в държавата. Не мина и без протести, въпреки всенародната любов. Финансовият се покашля смутено и се опита плахо да възрази:

- Ама г-н Президент, тъкмо изчислихме бюджета с последната ставка.

- Ще го преизчислиш, бе Финансов, това ли да мисля сега. Длъжен си. Това ти е работата, имаш екип, дал съм ти най- добрите икономисти и счетоводители. Действай!

Финансовият се изхлузи на пръсти от кабинета и тръгна да събира екипа си.

Отначало на всички министри им беше трудно да свикнат с това, че Премиерът - Слънце им говореше на "ти” и не използваше фамилиите им, а министерството, което завеждаха – Финансов, Културен, Здравен и пр. Преди да заемат постовете си, всички те бяха многоуважавани специалисти на ръководни длъжности и бяха свикнали на съвсем друго отношение. Премиерът обаче бе успял да ги убеди, че мисията им е над всичко и всички, затова нямат време за глупави формалности и игри на авторитет. А и началото на контактите му с тях бе така неформално, че предопредели и бъдещите им отношения. Когато си говореха кой как е бил открит, стана ясно, че един е бил измъкнат от плувния басейн, друг от вилата, трети просто е бил спрян от дежурна патрулка на магистралата. Никой от тях не бе очаквал отправеното им предложение от страна на Премиера - Слънце. За никой от тях това предложение нямаше материална изгода. Нещо повече, всички щяха да са на загуба. Единственото, с което Премиерът - Слънце успя да ги мотивира бе, че заедно ще напишат новата история на тази окрадена до шушка и пропаднала държавица. Така имената им щели да останат дори в аналите на световната история. Понеже нематериалният стимул винаги е малко несигурен, той успя да го подкрепи с намека за свирепите закони, които един от древните царе на тази държавица бил въвел навремето. Разбира се, Премиерът – Слънце не би прибягнал до физическо насилие, но той твърдо им обеща, че при всеки опит да се облагодетелстват от властта, подобно на предшествениците си, ще направи така, че да не си намерят място в никоя банка, фирма или институция по света. Те му повярваха.

Влезе Здравният. И при него приходите не бяха се увеличили.

- Вдигаме я, Здравен, няма как?

- Кое?

- Ами вноската там, здравната…

- Ама, г-н…

- Казах!

Здравният излезе умислен подобно на Финансовия. Коридорът към кабинета му се видя двойно по-дълъг, отколкото на идване.

Следваше Вътрешният. Най- после за Премиера - Слънце слънцето изгря. Той знаеше, че Вътрешният ще му донесе добри новини. Той беше и единственият от министрите, на когото имаше пълно и безрезервно доверие. Тъй като при прехода в пространството и времето допотопната машина на времето беше заличила до голяма степен спомените му от миналото, Премиерът нямаше много ясна представа за него, но в съзнанието му се мержелееха някакви картини, на които той носеше униформа, но полицейска ли беше или военна, не знаеше точно. Както и да е, той се чувстваше най- близък до ръководения от Вътрешния ресор и до самия министър. На четири очи дори го наричаше на малко име. Както и очакваше, Вътрешният го награди с добри новини за успешно проведени акции. Кодовото им име му напомни, че трябваше да поръча за обяд салата от морски дарове. Трябваше да се храни здравословно и да бъде винаги във форма, не можеше да си позволи каквото и да е неразположение, което да го извади от строя и да попречи на мисията му.

След като Вътрешният излезе, Премиерът обяви кратка почивка, за да се концентрира и подготви за по- нататъшните битки. Най- накрая успя да изпие сутрешното си кафе, почеса вярното си куче между ушите и отправи взор към бъдещето.

Снимки: freshnewsbg.com/newsimages/190716214309_01.jpg

http://de.wikipedia.org/wiki/Ludwig_XIV.

понеделник, 19 април 2010 г.

КОГАТО ВИКТОР СТАНЕ ЦАР

„Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.”

Така завършва уводната част на един от най-красивите съвременни български романи – „Балада за Георг Хених”. И това може би са най – подходящите думи, които могат да се кажат по повод изминалата една година от смъртта на неговия автор. Като че ли единствено колегата му Петър Маринков отбелязва тази годишнина медийно. Но това е разбираемо и закономерно. От една страна Виктор Пасков го няма в списъка на онези интелектуалци, които чакат в готовност на старта знак от властта, за да й окажат подкрепата си. От друга страна не пише за отстреляни мафиотски босове, затова не може да се каже, че е твърде популярен сред широките маси. Подобно на героя си Георг Хених и той не прави компромис със занаята си. Доколкото имам впечатления от изказванията му в телевизии и преса, май изобщо не прави компромиси. И не прощава на посредствеността.

Да си призная, не харесвам всичко, написано от Виктор Пасков. Но според мен в изкуството не количеството е важно. Гореспоменатите интелектуалци (да не изреждам имена, че да не пропусна някого), са известни със своята мнима плодотворност. С постоянство и упоритост ринат тая литературна нива, но за съжаление вадят само гнили картофи от нея. Затова и ги предлагат само между свои. С два от романите обаче Виктор Пасков оставя белег не само в литературата, а и в душата на човек, докоснал се до тях. И в двата има много от него самия, има много от всички, преживели маскирания под гръмки лозунги упадък на обществото и интелигенцията ни през социализма. В тях можем да намерим обяснение и за вчерашния и за днешния си позор. И за това, че на много хора им се плаче.

„Балада за Георг Хених”, по който Дочо Боджаков прави също така вълнуващия филм "Ти, който си на небето", ни среща с изоставения, болен и гладуващ основател на лютиерската ни школа, за да ни покаже величието на големия малък човек. За "дядо Георги" малкият Виктор е „цар”, а занаятът стои над всичко, дори над майстора, владеещ го до съвършенство. Дядо Георги ни учи на любов и на прошка, учи ни как да победим озлоблението помежду си, дребнавостта и меркантилността си. Показва ни как да вървим по стълбата към небето. Мир на праха му.

„Германия- мръсна приказка” е другият роман, който отрежда на автора си място на небесната Алея на славата. Много и трагични са срещите в този роман. В него Виктор Пасков ни показва как златната младеж на др. Тодор Живков с успех руши живота си поради липса на перспектива извън фалша, с който не иска да се примири. Показва ни как българските таланти биват разменяни на килограм между соц. театрите, за да реализират нечии профански виждания за култура. Показва ни как мизерното битие и моралните издевателства на една тоталитарна държава могат да превърнат и най-извисения духовно човек в скот. Дава ни обаче и пример, че въпреки всичко, ако държиш на достойнството и гордостта си, не ставаш предател и доносник. Нещо, което напоследък непрекъснато се опитват да оборят.

Няма да забравя тези книги. Част от това, което съм сега, дължа на тях. Догодина може би и аз няма да се сетя за датата, на която ни е напуснал техният автор, но винаги ще му бъда благодарна за тях. Иска ми се да не загубя надеждата, че един ден Виктор ще стане цар. Когато това стане, ще съм сигурна, че завинаги ще остана тук, в България.

Снимка: http://news.ibox.bg/news/id_1474023546

вторник, 13 април 2010 г.

ГРАЖДАНИНО ПРЕСТЪПНИК!

Острото чувство за справедливост на премиера и желанието му да пресече възможностите за злоупотреби с държавната хазна се харесват на всички. Ухото на средностатистическия българин бива галено от всекидневните новини за задържани, проверявани, обвинявани и въобще притеснявани представители на бившата власт, които дразнеха с демонстративната си недосегаемост. Това чувство за справедливост обаче започва да придобива леко маниакални размери, така че кажи - речи всеки гражданин бива заподозрян, че е потенциален или действащ измамник. На тази мисъл навеждат готвените уж антикризисни мерки, особено тези в осигуряването. Според тях излиза, че масово болните са кръшкачи и използвачи, тъй като били вземали по един ден болнични, че "да прекопаят ранчото”. С нечиста съвест се оказаха и българските майки, а и техните работодатели, които декларирали по- големи заплати за пред НОИ, така че да им се изплащат по – високи обезщетения. Изобщо престъпник до престъпник! В по- мек вариант - шмекер.

Именно шмекеруването обаче прави възможно съществуването и оцеляването в тази държава. Да вземем пресен пример с издаването на нови паспорти. Нека изпатилите да кажат дали ще е достатъчен само един ден болнични, за да си решат проблема. Подобен проблем имат изобщо хората, на които им се налага по някакъв повод да потърсят за услуга бързо действащите, най - вече комуникативни и мобилни български институции и служби.

Нека и българските майки да кажат, каква част от потребителската им кошница могат да запълнят детските надбавки, които получават и доколко една средностатистическа бременна жена може да се подготви за предстоящото събитие с обезщетението, което щедро й отпуска НОИ.

Има и една друга страна на въпроса. Боледуването не е удоволствие, като безвъзмездна почивка в спа- център например. Не можем да изберем кога, от какво и колко дълго ще боледуваме. Всъщност, ако можехме, не бихме го избрали. Веднъж вече съдбата ни е наказала, било то заради нашата небрежност и безотговорност към себе си, било то защото, според клишето, просто е жестока. За да е сигурно обаче, че ще си вземем поука, трябва да ни накаже и НОИ. При това, не се счита за достатъчно наказание това, че бави с около месец изплащането на болнични, а и количеството им.

Предвид обаче, че най – вероятно си един долен лъжец и въобще не си болен, ами кой знае къде се размотаваш, и това ти е много! Маргин до Маргин в тая България!

А и тези майки! Безотговорна работа! Натирили си децата по детски ясли, а вземат пари за майчинство! И после ходят да реват на премиера. Ами като не могат да се оправят с положението, няма да раждат. В края на краищата в цяла Европа е ниска раждаемостта и населението застарява. Дори според най – актуалната статистика на НСИ в последната година раждаемостта у нас се е повишила, което се дължало на увеличената женска плодовитост. Чудно защо тогава искат от държавата да плаща и процедури ин витро?!

При целия този невиждан паразитизъм, разбира се, хазната няма скоро да се напълни.

Преди обаче НОИ да започне да третира гражданите като измамници, нека сподели с нас актуална информация за числеността и ефективността на администрацията си. Може тогава да проявим повече желание да бъдем съпричастни. Защото всъщност повечето хора нито имат възможност, нито пък желание и намерение да лъжат държавата. Благодарение на тях и въпреки останалите мошеници на едро и на дребно тя все още съществува. Това, че биват наказани, без да са виновни, едва ли ще ги стимулира да останат задълго на страната на добрите. Така че замислената по този начин антикризисна мярка може да има точно обратния ефект.

Изображение: http://www.spiegel.de/img/0,1020,345827,00.jpg

четвъртък, 8 април 2010 г.

ТЪРГОВСКА ВЕРИГА БПЦ

Изгонване на търговците от храма - Ел Греко (1570)

Подобно на повечето си сънародници и аз се числя към християнските атеисти. За християнка се считам по силата на националната традиция, а пък атеистка ме направи погазването на тази традиция от страна на социалистическата религия, която отрано ми внуши, че християнската вяра, за разлика от марксистко - ленинската е един много вреден "опиум”. Въпреки това дълбоко уважавам църквата, осъзнавайки каква голяма роля е изиграла в историята ни. Самата аз съм потомка на свещеник, който посред зима е превел руски войници през планината, рискувайки живота си. Осъзнавам също, че в едно време на тотален разпад на ценности, нихилизъм и самоунищожение на обществото, църквата може да бъде коректив и да ни връща към човешката ни същност. Може, ама не иска.

Понеже не обичам да върша нещата формално, а и не искам да се излагам непознавайки каноните, ходя на църква много рядко, повече от любознателност. Тази година обаче Великден съвпадна с годишнина от смъртта на майка ми и трябваше да купя свещи за гроба. Затова преди да тръгнем за Мъглиж, където е погребана, казах:

- Ще трябва да спрем да купим свещи, ама дали ще работи църквата?

- Ха, ха, това да не ти е магазин? Великден е все пак, чуй се само, - ми отговориха.

Та чак се засрамих. И на предположението си и на начина, по който го изказах.

Като стигнахме обаче, що да видя: тя наистина не „работеше” . Всъщност „те", защото са две. Този факт наистина ме изуми, защото Мъглиж все пак се брои за град, има около 4 000 души население, при това предимно възрастни хора, които поне по празниците винаги ходят на църква. И как така точно на Великден ги бяха оставили без работеща църква?

Поразпитах тук там и се оказа, че напоследък бил останал само един поп в едната от църквите. Понеже обаче го заподозрели, че покрадва от църковното имущество, „издули му патурите” и сега нямало друг. А пък другата църква, „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата, била полуразрушена.

Запитах се как Светият Синод може да допусне подобно нещо, да остави толкова хора без служба на най- светлия християнски празник и изобщо кой е отговорен за това.

Според глава 7, раздел III от Устава на БПЦ в правомощията на епархийския митрополит е да бди, редовно и правилно да се проповядва от клира и да се вземат мерки за духовното просвещение на християните” ; „да назначава и освобождава архиерейски наместници, игумени и други свещеници на специални длъжности”; „ да настоява и да дава благословение за въздигане или поправяне на църкви, параклиси и манастири и да бди те да бъдат съграждани и украсявани в православно -църковен стил, като се стараят и да се запазват църковните старини”

Отговорният в случая епархийски митрополит е Старозагорски митрополит Галактион, станал известен на миряните не с изграждане и съхранение на църкви, а с това, че (про)даде на бизнесмена Слави Бинев съмнителната титла „архонт”, с която последният се дуе като пуяк. Още по – печална известност придоби и след разкритието на комисията по досиетата, че като агент Мишо е сътрудничил на три управления в Държавна сигурност.

Не зная какъв е точно казусът с „издутите патури” на бившия поп, не зная и дали формулираните в този устав "правомощия" имат силата на „задължения” според светските закони, но по вътрешното ми убеждение агент Мишо не си беше свършил работата. Що се отнася до разрушената църква – културен паметник, оказа се, че загрижени миряни от САЩ и Канада са се заели със спасяването й и ходили при Галактион/ Мишо да искат разрешение да бъде възстановена. Все едно съседът да дойде да ме моли да си сменя тапетите.

Можем да приемем това за отделен случай, а не за тенденция. Сигурно не всички духовници гледат толкова формално на задълженията си. Подобно отношение и подобни хора обаче превръщат църквата в търговска верига, където се продават титли, свещи, малко традиции и успокоението, че сме добри християни. С такава църква завинаги ще си останем атеисти. А може би това е по - добре от лицемерната набожност, която самият Христос отрича.