понеделник, 19 април 2010 г.

КОГАТО ВИКТОР СТАНЕ ЦАР

„Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.”

Така завършва уводната част на един от най-красивите съвременни български романи – „Балада за Георг Хених”. И това може би са най – подходящите думи, които могат да се кажат по повод изминалата една година от смъртта на неговия автор. Като че ли единствено колегата му Петър Маринков отбелязва тази годишнина медийно. Но това е разбираемо и закономерно. От една страна Виктор Пасков го няма в списъка на онези интелектуалци, които чакат в готовност на старта знак от властта, за да й окажат подкрепата си. От друга страна не пише за отстреляни мафиотски босове, затова не може да се каже, че е твърде популярен сред широките маси. Подобно на героя си Георг Хених и той не прави компромис със занаята си. Доколкото имам впечатления от изказванията му в телевизии и преса, май изобщо не прави компромиси. И не прощава на посредствеността.

Да си призная, не харесвам всичко, написано от Виктор Пасков. Но според мен в изкуството не количеството е важно. Гореспоменатите интелектуалци (да не изреждам имена, че да не пропусна някого), са известни със своята мнима плодотворност. С постоянство и упоритост ринат тая литературна нива, но за съжаление вадят само гнили картофи от нея. Затова и ги предлагат само между свои. С два от романите обаче Виктор Пасков оставя белег не само в литературата, а и в душата на човек, докоснал се до тях. И в двата има много от него самия, има много от всички, преживели маскирания под гръмки лозунги упадък на обществото и интелигенцията ни през социализма. В тях можем да намерим обяснение и за вчерашния и за днешния си позор. И за това, че на много хора им се плаче.

„Балада за Георг Хених”, по който Дочо Боджаков прави също така вълнуващия филм "Ти, който си на небето", ни среща с изоставения, болен и гладуващ основател на лютиерската ни школа, за да ни покаже величието на големия малък човек. За "дядо Георги" малкият Виктор е „цар”, а занаятът стои над всичко, дори над майстора, владеещ го до съвършенство. Дядо Георги ни учи на любов и на прошка, учи ни как да победим озлоблението помежду си, дребнавостта и меркантилността си. Показва ни как да вървим по стълбата към небето. Мир на праха му.

„Германия- мръсна приказка” е другият роман, който отрежда на автора си място на небесната Алея на славата. Много и трагични са срещите в този роман. В него Виктор Пасков ни показва как златната младеж на др. Тодор Живков с успех руши живота си поради липса на перспектива извън фалша, с който не иска да се примири. Показва ни как българските таланти биват разменяни на килограм между соц. театрите, за да реализират нечии профански виждания за култура. Показва ни как мизерното битие и моралните издевателства на една тоталитарна държава могат да превърнат и най-извисения духовно човек в скот. Дава ни обаче и пример, че въпреки всичко, ако държиш на достойнството и гордостта си, не ставаш предател и доносник. Нещо, което напоследък непрекъснато се опитват да оборят.

Няма да забравя тези книги. Част от това, което съм сега, дължа на тях. Догодина може би и аз няма да се сетя за датата, на която ни е напуснал техният автор, но винаги ще му бъда благодарна за тях. Иска ми се да не загубя надеждата, че един ден Виктор ще стане цар. Когато това стане, ще съм сигурна, че завинаги ще остана тук, в България.

Снимка: http://news.ibox.bg/news/id_1474023546

вторник, 13 април 2010 г.

ГРАЖДАНИНО ПРЕСТЪПНИК!

Острото чувство за справедливост на премиера и желанието му да пресече възможностите за злоупотреби с държавната хазна се харесват на всички. Ухото на средностатистическия българин бива галено от всекидневните новини за задържани, проверявани, обвинявани и въобще притеснявани представители на бившата власт, които дразнеха с демонстративната си недосегаемост. Това чувство за справедливост обаче започва да придобива леко маниакални размери, така че кажи - речи всеки гражданин бива заподозрян, че е потенциален или действащ измамник. На тази мисъл навеждат готвените уж антикризисни мерки, особено тези в осигуряването. Според тях излиза, че масово болните са кръшкачи и използвачи, тъй като били вземали по един ден болнични, че "да прекопаят ранчото”. С нечиста съвест се оказаха и българските майки, а и техните работодатели, които декларирали по- големи заплати за пред НОИ, така че да им се изплащат по – високи обезщетения. Изобщо престъпник до престъпник! В по- мек вариант - шмекер.

Именно шмекеруването обаче прави възможно съществуването и оцеляването в тази държава. Да вземем пресен пример с издаването на нови паспорти. Нека изпатилите да кажат дали ще е достатъчен само един ден болнични, за да си решат проблема. Подобен проблем имат изобщо хората, на които им се налага по някакъв повод да потърсят за услуга бързо действащите, най - вече комуникативни и мобилни български институции и служби.

Нека и българските майки да кажат, каква част от потребителската им кошница могат да запълнят детските надбавки, които получават и доколко една средностатистическа бременна жена може да се подготви за предстоящото събитие с обезщетението, което щедро й отпуска НОИ.

Има и една друга страна на въпроса. Боледуването не е удоволствие, като безвъзмездна почивка в спа- център например. Не можем да изберем кога, от какво и колко дълго ще боледуваме. Всъщност, ако можехме, не бихме го избрали. Веднъж вече съдбата ни е наказала, било то заради нашата небрежност и безотговорност към себе си, било то защото, според клишето, просто е жестока. За да е сигурно обаче, че ще си вземем поука, трябва да ни накаже и НОИ. При това, не се счита за достатъчно наказание това, че бави с около месец изплащането на болнични, а и количеството им.

Предвид обаче, че най – вероятно си един долен лъжец и въобще не си болен, ами кой знае къде се размотаваш, и това ти е много! Маргин до Маргин в тая България!

А и тези майки! Безотговорна работа! Натирили си децата по детски ясли, а вземат пари за майчинство! И после ходят да реват на премиера. Ами като не могат да се оправят с положението, няма да раждат. В края на краищата в цяла Европа е ниска раждаемостта и населението застарява. Дори според най – актуалната статистика на НСИ в последната година раждаемостта у нас се е повишила, което се дължало на увеличената женска плодовитост. Чудно защо тогава искат от държавата да плаща и процедури ин витро?!

При целия този невиждан паразитизъм, разбира се, хазната няма скоро да се напълни.

Преди обаче НОИ да започне да третира гражданите като измамници, нека сподели с нас актуална информация за числеността и ефективността на администрацията си. Може тогава да проявим повече желание да бъдем съпричастни. Защото всъщност повечето хора нито имат възможност, нито пък желание и намерение да лъжат държавата. Благодарение на тях и въпреки останалите мошеници на едро и на дребно тя все още съществува. Това, че биват наказани, без да са виновни, едва ли ще ги стимулира да останат задълго на страната на добрите. Така че замислената по този начин антикризисна мярка може да има точно обратния ефект.

Изображение: http://www.spiegel.de/img/0,1020,345827,00.jpg

четвъртък, 8 април 2010 г.

ТЪРГОВСКА ВЕРИГА БПЦ

Изгонване на търговците от храма - Ел Греко (1570)

Подобно на повечето си сънародници и аз се числя към християнските атеисти. За християнка се считам по силата на националната традиция, а пък атеистка ме направи погазването на тази традиция от страна на социалистическата религия, която отрано ми внуши, че християнската вяра, за разлика от марксистко - ленинската е един много вреден "опиум”. Въпреки това дълбоко уважавам църквата, осъзнавайки каква голяма роля е изиграла в историята ни. Самата аз съм потомка на свещеник, който посред зима е превел руски войници през планината, рискувайки живота си. Осъзнавам също, че в едно време на тотален разпад на ценности, нихилизъм и самоунищожение на обществото, църквата може да бъде коректив и да ни връща към човешката ни същност. Може, ама не иска.

Понеже не обичам да върша нещата формално, а и не искам да се излагам непознавайки каноните, ходя на църква много рядко, повече от любознателност. Тази година обаче Великден съвпадна с годишнина от смъртта на майка ми и трябваше да купя свещи за гроба. Затова преди да тръгнем за Мъглиж, където е погребана, казах:

- Ще трябва да спрем да купим свещи, ама дали ще работи църквата?

- Ха, ха, това да не ти е магазин? Великден е все пак, чуй се само, - ми отговориха.

Та чак се засрамих. И на предположението си и на начина, по който го изказах.

Като стигнахме обаче, що да видя: тя наистина не „работеше” . Всъщност „те", защото са две. Този факт наистина ме изуми, защото Мъглиж все пак се брои за град, има около 4 000 души население, при това предимно възрастни хора, които поне по празниците винаги ходят на църква. И как така точно на Великден ги бяха оставили без работеща църква?

Поразпитах тук там и се оказа, че напоследък бил останал само един поп в едната от църквите. Понеже обаче го заподозрели, че покрадва от църковното имущество, „издули му патурите” и сега нямало друг. А пък другата църква, „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата, била полуразрушена.

Запитах се как Светият Синод може да допусне подобно нещо, да остави толкова хора без служба на най- светлия християнски празник и изобщо кой е отговорен за това.

Според глава 7, раздел III от Устава на БПЦ в правомощията на епархийския митрополит е да бди, редовно и правилно да се проповядва от клира и да се вземат мерки за духовното просвещение на християните” ; „да назначава и освобождава архиерейски наместници, игумени и други свещеници на специални длъжности”; „ да настоява и да дава благословение за въздигане или поправяне на църкви, параклиси и манастири и да бди те да бъдат съграждани и украсявани в православно -църковен стил, като се стараят и да се запазват църковните старини”

Отговорният в случая епархийски митрополит е Старозагорски митрополит Галактион, станал известен на миряните не с изграждане и съхранение на църкви, а с това, че (про)даде на бизнесмена Слави Бинев съмнителната титла „архонт”, с която последният се дуе като пуяк. Още по – печална известност придоби и след разкритието на комисията по досиетата, че като агент Мишо е сътрудничил на три управления в Държавна сигурност.

Не зная какъв е точно казусът с „издутите патури” на бившия поп, не зная и дали формулираните в този устав "правомощия" имат силата на „задължения” според светските закони, но по вътрешното ми убеждение агент Мишо не си беше свършил работата. Що се отнася до разрушената църква – културен паметник, оказа се, че загрижени миряни от САЩ и Канада са се заели със спасяването й и ходили при Галактион/ Мишо да искат разрешение да бъде възстановена. Все едно съседът да дойде да ме моли да си сменя тапетите.

Можем да приемем това за отделен случай, а не за тенденция. Сигурно не всички духовници гледат толкова формално на задълженията си. Подобно отношение и подобни хора обаче превръщат църквата в търговска верига, където се продават титли, свещи, малко традиции и успокоението, че сме добри християни. С такава църква завинаги ще си останем атеисти. А може би това е по - добре от лицемерната набожност, която самият Христос отрича.

четвъртък, 1 април 2010 г.

ПРАВО НА ТРУД

(Заседание в рамките на проекта "Декада на ромското включване")

Според член 48 на конституцията гражданите на РБ имат право на труд. „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.” (ал.1). Защитавайки това свое право, вчера около 1000, че и повече роми окупирали завод в Бяла Слатина, който трябвало да бъде затворен поради прекратяване на производството. Ако човек чете само заглавията на вестниците, би си помислил, че тези хора, подобно на работниците от "Кремиковци", не искат да си загубят работата в завода и затова не искат той да бъде затворен. И това донякъде е така. Има една мъничка разлика обаче, а именно в представата за труд. "Ние 20 години крадем желязо от тук, няма да позволим да ни посегнете на хляба", възроптали ромите срещу нарушаването на конституционното им право. Е, поне за разлика от лешоядите около „Кремиковци” и другите държавни хранилки, те поне са напълно честни относно мотивите си. Най-големият абсурд в тази абсурдна ситуация е, че предприятието е принудено да затвори именно поради непрекъснатите набези на въпросната малцинствена група, която го е оставила за пореден път без електрозахранване и така по - нататъшното производство на активи за крадене е станало невъзможно. Също така абсурдна е и реакцията на шефа на областната полицейска дирекция: „Водим преговори, няма нарушаване на закона, няма и задържани засега. Ами разбира се, както казва членът, държавата е длъжна да осигури на гражданите си условия за полагане на труд.

Всъщност в контекста на нашата действителност този инцидент никак не е абсурден, а дори съвсем обичаен. Той е една перфектна илюстрация на безсилието и нежеланието на държавата да се справи с интеграционния проблем. С което да гарантира и правата на гражданите, за които трудът не е кражба и от чийто труд се плащат осигуровките, детските надбавки, тока и водата на ромските ни събратя.