събота, 26 март 2011 г.

БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО

България е една сравнително малка държава. И сравнително отскоро демокрация. Затова много неща, които ни се случват, биват определени като изключителни и безпрецедентни - безпрецедентен банков обир, безпрецедентна изборна победа, безпрецедентно висок рейтинг и т.н. Още откак тройната коалиция с мъка я призна, „безпрецедентната икономическа криза” се превърна в устойчиво словосъчетание, макар че повече щеше да й подхожда определението „перманентна”.
Безпрецедентни и парадоксални са редица неща от политическата ни действителност. Макар и да бележи известен спад, рейтингът на премиера продължава да бъде висок, отразявайки странно доверие към компетентността на управлението му. Странно, като се има предвид, че вече доста пъти демонстрира презрение и високомерие към народа си. При последния такъв случай категорично ни изпрати да садим картофи и обяви хилядите безработни за мрънкащи некадърници. Ако се върнем по-назад, ще си спомним как веднъж една майка дръзна да го попита в ефир, възможно ли е да се гледат две деца с минимална заплата. Подразнен от скритата критика на въпроса, премиерът съвсем недипломатично упрекна жената, че е създала деца, преди да помисли как ще ги храни. Ако се върнем още по- назад, ще си спомним и за "лошия човешки материал", реплика изказана в доста неудобен момент, но пък замазана успешно благодарение на безпрецедентно късата памет на електората.
Истината е, че като цяло политическата ни класа чрез действията си демонстрира също такова презрение към простолюдието, но пък в по – голямата си част проявява необходимата доза политическа коректност и поне на приказки го докарва. Премиерът – Слънце обаче е толкова уверен в себе си и в правотата си, че изобщо не счита за нужно да обръща внимание на подобни глезотии като добрия тон. Нищо, ние и така си го обичаме!
Неспособността ни да се учим от грешките си и дори стремежът ни непрекъснато да ги повтаряме също могат да се определят като безпрецедентни, тъй като едва ли могат да се наблюдават другаде. Но пък за нас са си по-скоро правило. Тези ни качества именно докараха цели 16 000 (по данни на организаторите) под червените знамена. Масовостта пък сериозно окуражи екс- премиера Станишев да наговори глупости на килограм с безпрецедентно (в смисъл на изключително) нахалство. Дори да бяха верни, тези упреци не биваше да излизат от тази уста. Нахално беше да упреква управляващите, че създават разделение между различните съсловия. И така да е, не биваше да се забравя, че тази тактика беше успешно прилагана от БСП и приятели при справяне с кризисни ситуации (като учителската стачка например). И изобщо мнимата социална загриженост е твърде нагла. Достатъчно е да се сетим, за какво е подсъдима бившата социална министърка. Същите загрижени социалисти не преживяваха никакви морални колизии, злоупотребявайки с европейски средства, поради които въпросните бяха замразени. Грижата за благото на народа не ги спираше да се грижат и за интересите на Батко и Братко. И така нататък. Все пак, както заявиха, се сетиха да подхвърлят някоя троха и на народа, та на три пъти увеличиха пенсиите. И ето, че напомнен в подходящия момент, този факт консолидира на площада хиляди пенсионери, които не направиха усилие да си спомнят, че тези увеличения бяха толкова символични, че тогава се канеха да ги върнат с пощенски запис на Станишев и Масларова. Възмущението им вече има нов адресат. Както самодоволно заяви по– късно в едно тв- предаване лидерът на социално ангажираната столетница, политическият ни живот неизменно следва схемата експеримент – БСП, експеримент – БСП.
В отговор на масовото недоволство пък настоящият премиер - Слънце отново прояви нетърпимост към критиката, като съжали, че е съставил кабинет, а не е оставил коалицията да затъне съвсем (а и ние с нея). Той за пореден път забрави, че все пак живее в република и че властта му се дава от народа, при това не за да прави фасони и да разиграва медийни театри, а за да решава реалните проблеми на страната. Обаче един политик, който презира хората, с чиито гласове е дошъл на власт, едва ли има желание да им решава проблемите, а по- скоро мисли как по- бързо и ефективно да употреби тази власт, докато я има. Това става все по- очевидно.
Лошото е, че това отношение към властта съвсем не е безпрецедентно, а по- скоро е обичайна практика. А още по- лошото е, че нашата политическа памет е действително безпрецедентно къса.