вторник, 29 септември 2009 г.

ЧАКАМЕ, БОЙКО, ЧАКАМЕ…..

Какво стана с лихвите по банковите кредити, паднаха ли или се качиха, за щастие, не знам. Кредитът на доверие на новата власт обаче има доста сериозна лихва - 39,70%. Тъй като номерът с 800-те дни вече е изтъркан, а даже и стоте не са писан закон, правителствените заемодатели, ще рече редовите данъкоплатци, още в първите дни зачакаха плащане. И какво дочакаха?

Като за начало бе разгърната мащабна осведомителна кампания за пробойните в държавната хазна, далаверите с обществени поръчки във всяко министерство и община и различни други престъпления на бившата власт. Хубаво, поне сме малко по-наясно, откъде ни е дошло. Бабите, които доскоро пощипваха Серьожката по червените бузки, взеха да клатят одобрително глави и да цъкат с език. Браво, Бойко, само така, дръж крадците!

Рекапитулацията на тази осведомителна кампания обаче е следната: който е крал – крал, който е плащал – пак ще плаща.

Г-жа Масларова, например, никак не изглежда притеснена от съдебни гонения, въпреки изнесените данни за злоупотреби. А Румен Петков даже се засегна на чест и взе да точи зъби за съд, нали познава отвътре и съдебната и изпълнителната власт. Александър Томов продължава да твърди, че е оставил финансите в "Кремиковци" и ЦСКА съвсем наред. И така нататък. Да не говорим за обичайния крими- контингент – да вземем Маргините - все така влизат и излизат от съда с физиономии на смъртници, както вече ни е втръснало да гледаме.

Сигурно обаче постепенно започна отрезвяване и осъзнаване на това, кой ще плаща. Вероятно вчера еколозите бяха доволни от вестта за повишените акцизи на горивата, белким намалее трафикът. Само дето краставиците и доматите не растат директно в магазина. На пушачите пък бе представена съкрушителна калкулация на разходите, свързани с порочния им навик и цял ден бяха убеждавани от медиите в очистителния ефект на повишения акциз върху организма им.

Колко е хубаво някой да мисли за теб! Засега обаче няма осведомителна кампания за това, откъде ще вземем, та да дадем. След като пенсии и заплати бяха замраз... Опа, не беше така....

Засега продължаваме да чакаме. Годо още не идва. Идва зимата.

петък, 18 септември 2009 г.

КАК ДА СИ ВЪРНЕМ ИЗГУБЕНИЯ АВТОРИТЕТ?

Предполагам много хора си задават този въпрос след конфликт с децата или колегите. Ами да питат нашия президент, да гледат и да се учат. Може пък някъде и да мине.

След дълга върволица от гафове, нашият бащица, който досега имаше такъв благ вид, изведнъж възприе един неприсъщ за него рязък тон. Очевидно наистина се тревожи за нас и иска да ни покаже, че не сме оставени на произвола на някакви некомпетентни индивиди, упражняващи върху народа разни усвоени тук – там икономически практики. Тъй като характерна за общественото мнение е неговата късопаметност, много вероятно е то да възприеме радушно този нов имидж. Особено разколебаният твърд електорат на Първановата партия. Тъй като той по естествени причини има проблеми с паметта, няма да му е трудно да забрави следното: Основно, това че този Франк Лойд Райд на политиката съгради и закриляше престъпното коалиционно управление, което не остави нито една сфера в живота ни незасегната и неупостошена. Твърдият електорат едва ли ще има нещо против продажната проруска позиция на Първанов, но пък за останалите и тя си е гаф. Някак незначителни на този фон звучат ловните развлечения, архарите, продължителната международна изолация, която го караше да посещава най-вече такива образци на демокрацията като бившите съветски републики. Тъй като се брои за президент на всички българи, не върви да му сложим на сметката изборната загуба. Но не пречи да си я имаме едно наум. И да й се порадваме. Сред най-новите постижения с негативен знак можем да припомним нелепата проява на загриженост при потъването на "Илинден", когато, за да блесне за две минути пред камерите, накара близо 40 измръзнали и ужасени човека да чакат го 2 часа. Да споменем и свикания ни в клин, ни в ръкав консултативен съвет по сигурността. И да го докараме накрая до прозорливия доклад за борба с кризата, който по думите на поръчителя мъдрите сиви глави в БАН са измъдрили още преди 10 месеца, когато всъщност цялото бивше правителство усилено ни убеждаваше, че криза в България няма. Интересно тогава, защо според Първанов България не била реагирала навреме на икономическата криза. Изглежда като много други доклади в тромавата и безплодна бюрократична система на социалистите и този „спасителен” план е събирал прах по бюрата на съответната служба, в случая БАН. А какво ли щеше да бъде, ако го бяха приложили? Истински икономически оазис щеше да е България!

Нека самият доклад обаче остане предмет на специализиран спор. За лаиците и специалистите в други области интересен е маниерът, с който Първанов реши да го наложи : "Дали ще бъде реализиран този доклад, решавам аз – президентът". Казах!

Кратко, точно и ясно.

Татковците, които в резултат на непоследователни възпитателни мерки са позагубили авторитет пред чедата си, да грабват каиша и да ги почват!

А политолозите да информират електората /или по – добре първом самия Първанов/кои правомощия на президентската институция ще му позволят, спазвайки конституцията, да изпълни заканата си.

Снимка: image.novinitepro.bg/.../Apr2009/60245370.jpg

неделя, 13 септември 2009 г.

ЗА КОГО РАБОТИ БОЖИДАР ДИМИТРОВ?

Никога не ми е харесвал този човек. Още преди да станат известни някои факти от биографията му, отблъскващо ми подействаха личните му качества. Високото самочувствие по принцип не е нещо лошо, но са ми подозрителни хората, които говорейки за работата си, поставят своя Аз на първо място. Сякаш работата им съществува заради тях, а не обратно. Сравнявайки го с другите му колеги, придобили широка обществена популярност, като Георги Китов, Николай Овчаров, проф. Георги Бакалов, не забелязвам у тях подобен стремеж към самоизтъкване и славолюбие. Високото самочувствие на пръв поглед създава впечатление за силна воля и устойчив характер. Това обаче е измамно впечатление. Ловката маневра на Божидар Димитров с напускането на потъващия бесепарски кораб и прекачването му на победния крайцер на ГЕРБ наистина говори за силна воля- волята да остане на гребена на вълната. Разбира се, хората променят убежденията си, но обикновено от 15 до 25 годишна възраст. Когато това стане на 64, когато си използвал изцяло капацитета на предишната власт и благодарение на нея си станал това, което си, силата на характера става проблематична.

Да оставим обаче личните качества. Обсъждането им винаги води до субективизъм. Обективен факт обаче е, че Божидар Димитров доби голяма обществена подкрепа, най-вече сред ревностните патриоти, обявявайки се като историк и гражданин, а отскоро и като министър, в защита на българите от Западните покрайнини. Според него това щеше да е и основната му мисия на този пост. Макар че като отговарящ за Агенцията за българите в чужбина и Дирекцията по вероизповеданията, би трябвало да има задължения и към българите по цял свят. Самите българи в Европа и отвъд Океана обаче стесниха периметъра на задълженията му. Много от тях не можаха да приемат това назначение на новото правителство. И как иначе, като голяма част от българските емигранти не са в родината си, тъй като те самите или родителите им са били прогонени от службата, дала хляб и светло бъдеще на Божидар Димитров. А и той ги отписа. Впечатлена бях от едно интервю, в което той твърдеше, че българите, намиращи се в чужбина с цел работа, не могат да се считат за емигранти. Емигранти били само онези, които са потомствено там. Щом това го твърди историк от такъв мащаб значи, че понятието икономическа емиграция просто трябва да се заличи от учебниците и да се изгради една принципно нова концепция по въпроса.

В сравнение със светилото Божидар Димитров аз съм едно голямо нищо. Може да съм нищо, но с принципи. Обикновено не се занимавам с хора, които са ми неприятни. Наруших този принцип, понеже съм много доволна, че този човек оправда всичките ми очаквания. Доволна съм, защото най-после има шанс онези, които все още хранят някакви илюзии по отношение на него, да се простят с тях. Съжалявам обаче за потърпевшите, а това са именно нашите сънародници от Босилеградско, за които въпросният министър трябваше и искаше да се грижи.

Както вчера ТВ „Европа” съобщи, представители на движение „Западни покрайнини”и на Българския Хелзинкски комитет са се оплакали пред българските власти и пред БПЦ от последователната асимилационна политика на сръбските власти и църква и конкретно от отказа на сръбския епископ Пахомий да освети новопостроената им църква. Асимилационната политика се провеждала и с други методи- преименуване на българските светци (от Иван на Йован), изписване на българските имена на гробовете по сръбската именна система, недостатъчни възможности за изучаване на майчин език, назначаване на сръбски свещеници в българските църкви. Дали има и по-твърди методи на асимилация, не знаем, но пък имайки предвид, че това е Сърбия, можем ли да ги изключим? Както сме свикнали да очакваме, БПЦ досега не е реагирала. Вярно, отчетата бяха заети да гонят зли духове покрай концерта на Мадона, но вече трябва да са ги изгонили. Не реагират и българските власти. А как реагира отговорният министър? Заяви възмущение? Каза, че ще предприеме мерки и ще се запознае детайлно със случая? Ще се свърже с българския посланик в Сърбия и със сръбския у нас? Не, не и не. Заяви, че „со кротце, со благо” щели сме да постигнем повече. Тъй, това сме го чували. Най - удивителното обаче е по-нататъшното му изявление, което говори не само за липсата на характер, воля и последователност, но и поставя под съмнение качествата му на историк. Въпросното светило в българската историческа традиция твърди, че нямало опасност от асимилация, ако българите в Западните покрайнини сами пазели и развивали българското си самосъзнание. Мисля, че не само учебниците по икономика трябва да се преработят в частта им за емиграцията. Изхождайки от думите на историка Божидар Димитров явно ще трябва да преразгледаме цялата си история и вижданията си за Османското робство, за съдбата на Македония и въобще за всичко.

Щем не щем, приехме съдбата на Спаска Митрова за лична драма, в която държавата не може да се намеси. Каузата бе загубена след кратка дипломатическа препирня. В Западните покрайнини обаче има множество лични драми на българи, които виждат надежда единствено в България. Затова ще е позорно за България тези драми да се превърнат в изгубена кауза заради безгръбначието на един лъжепатриот.

Снимка: www.novinar.net/.../1249920683_5_330X260.jpg

петък, 11 септември 2009 г.

СЕГА Е ВРЕМЕТО!


Любителите на хроники биха отчели днешната дата, 11 септември, като една от най-мрачните в новата история на света. Действително, тя много промени света, донесе нови страхове, нова омраза и нови врагове. Оправда нови войни и жертви. Определи ключовата дума на века – тероризъм.

За България или поне за онези нейни граждани, които се интересуват от съвременната й история, 11 септември също би трябвало да говори нещо. Нещо също свързано с терор – смъртта на писателя Георги Марков.

Както терористичният акт срещу суперсилата САЩ, така и този срещу може би най-достойния български дисидент ще отнесат своите неразкрити тайни в историческата кутия на Пандора. Така е, когато са намесени секретните служби. В случая с българския чадър обаче, държавата е в голям дълг към народа си, защото нейният собствен репресивен апарат е погубил един наш събрат, при това личност, с която всички българи бихме се гордели, а и се гордеем. А такива и без това не са много напоследък. Държавата не ни се извини и не ни удостои с истината. Цената на политическия компромис застави дори уж демократичните правителства да замълчат по случая, докато мине давността за изясняването му. А и какво ли да очакваме, след като митичният агент Пикадили е колега от Първо главно на новия ни министър без портфейл, с когото много патриоти са върло горди. Кой знае защо.

Години наред ни манипулираха и с атентата срещу папата, като твърдяха, че Западът ни вменявал чувство за вина. Пък те видиш ли се опитват да ни оневинят. Без изобщо да се заинтересуват чувстваме ли се виновни. Аз не се чувствам виновна за терористичните действия на репресивния държавен апарат. Не се и срамувам. Само искам да зная кой какво е правил, за да не продължава да го прави и сега.

Ще бъдем виновни обаче, ако се отдадем на забравата, както очакват от нас. Ако продължим да венцеславим мними величия като Божидар Димитров, а забравим хората, които са допринесли за това, в социалистическата ни култура да не се възпяват само трактористки подвизи.

Сега е времето да поискаме да узнаем истината. Докато другарите още не са се съвзели от удара, а и получават нови и нови шамари, трябва да помислим освен за земеделските и инфраструктурните фондове и за историята си. Макар че е бодлива, истината ще ни помогне да се освободим от илюзиите, с които успешно ни захранват. Тя ще ни предпази от наивната вяра във фалшиви разкаяния или пък още по-зле във фалшива слава.

Минута мълчание за Георги Марков!

петък, 4 септември 2009 г.

БРЪМБАРГЕЙТ В МВР. КОЙ КОГО?


Съвсем излишни се оказаха всички парламентарни и извънпарламентарни вопли за законосъобразното използване на СРС-та, за следенето на интернет - трафика и прочее ограничаване на индивидуалните свободи. Щом като старото МВР- куче каже да се пуснат бръмбарите, значи всичко е ОК. Какво тук значи някакъв си параграф?

Какво ли си е мислил печеният старозагорски комисар Тончо Михайлов, като е затворил проверяващите го министерски инспектори насаме с евентуалните им малки мръсни тайни и доверените бръмбарски ушички?

Нещо такова ще да е: „Ще се изпонапият вечерта и ще напсуват министъра”; „Ще ги понапия вечерта, те пък ще си поканят компания и ....”.

Варианти колко щеш, все нещо ще изскочи, с което ще им излезе насреща, решат ли да ровят насам – натам из подредената му от години областна къщурка. До този момент жертви на добре оборудваното убежище са били все пак подчинените, а не шефовете му. Явно натискът от страна на новия министър обаче си е казал думата и изпадайки в паника, просто не е съобразил човекът докъде може да го доведе наглостта му. Не е лесна тя без приятелското рамо на R5. А какво беше навремето, ех!

Управленческите методи на въпросния комисар не са някаква новост и не будят изненада, само ни напомнят колко лесно се забравя. Преди около две години по централните новини на БТВ пуснаха репортаж за полицай, уволнен след като се е оплакал, че са го карали да работи ангария на МВР - хижата на връх Триглав. Макар, че станцията е в резерват Централен Балкан, а в последствие територията влиза и в „Натура 2000”, за облагородяването на обекта сериозно се копае и дълбае, изгражда се и ВЕЦ, за да е светло и топло на гостуващите МВР - шефове. За кулинарния им комфорт пък са изградени два рибарника, зарибени незаконно с някаква си американска дъбова пъстърва. На въпроса, защо е завъдена именно такава риба, след като е незаконно, Тончо отвърна, че тя сама си е доплувала. Бая зор ще да е видяла горката! Нанагорно им е дошло и на полицайчетата, дето са се потрудили там даром, та накрая решили да се жалват. БТВ-то пък реши да направи новина. Еднократно. Който чул, чул, в късната емисия такова събитие вече нямаше. Две години по-късно пък е напълно забравено. Интересното е, че когато се опитах да намеря нещо повече за този стар случай, мрежата се оказа изключително неуслужлива и ми отпусна само една страничка, което ми се стори малко странно. Все пак не вярвам да не е имало нещо повече в нароилите се напоследък информационни агенции и електронни издания, част от които не се поддават на политически контрол и натиск. А може би прословутата служба „Информационно обслужване” все пак е заработила някой надник с труд?!

Много се говори за трудната и неуспешна битка с престъпността. За това, че няма пари, няма бензин, няма коли, обувки, пищови и т.н. А може би първо трябва да се зададе въпросът: Кой е истинският враг на шерифа?