неделя, 1 януари 2012 г.

НАЧАЛНО МИНИСТЕРСКО ОБУЧЕНИЕ


Ето, че коледният и новогодишен дух на милостта и състраданието обзеха иначе така строгия, но справедлив Премиер- Слънце. Макар, че мнозина очакваха тази милост да обърне взора му към бедстващите по села и градове пенсионери, съдбата пожела сърцето му да трепне от злочестието на бедстващите на митницата папагали.  Ще кажат тези мнозина „На възрастните не можа да намери пари за коледни добавки, сега ще храни папагалите”. Това обаче само привидно е несправедливо. Да не забравяме, че все пак много от възрастните хора могат сами да се погрижат за себе си, ако ли не, децата им са длъжни да го направят. А нещастните, безпомощни твари са изцяло зависими от безочливите и жестоки контрабандисти. А и в крайна сметка кой може да каже, че един вид е по- ценен за майката природа от друг!

Мисълта на премиера обаче никога не се ограничава само в една посока. Той предвижда, анализира ситуацията и извлича максималните ползи за страната от нея. Не е тайна, че напоследък около него започнаха едни задкулисни министерски брожения, които в името на народа трябва да бъдат спрени! Първо, не може един от тях, дори и да е вице, да си позволява да му изземва функциите, да оценява другите и да заплашва. В края на краищата той е само едно вице – Слънце! Други пък не слушат, държат се ляво, пъплят,  вместо да бягат с Неговото темпо. Ах, всичко това по време на криза! „Кристис” и „Сотбис” само това чакат, че да ни го понижат. А за всички е ясно, че по- добре да се вдига, отколкото да пада. Рейтинга де.

Твърде вероятно е Премиерът – Слънце да е съзрял една добра възможност да попълни и разшири резервната скамейка, та ако сега действащите министри продължат да действат или бездействат по същия начин, да може по всяко време да ги замени. Предимствата на един министър – папагал са очевидни – при подходяща дресировка той се привързва силно към стопанина си, не го кълве, слуша и изпълнява заучените команди.  Икономичен е – папагалското семе е несравнимо по – евтино от храната в Министерския съвет, не му трябват дрехи, нито бижута, нито чанти и обувки. Вярно е, че вдига шум, но пък това всъщност е добре дошло- как иначе да популяризира правителствената политика?!

Макар, че скамейката на Премиера трябва да е дълга, все пак няма да може да побере всички 1800 екземпляра, затова шанс ще имат онези, които научат най- бързо следните фрази:
Онзи, който се готви за финансов министър да учи следното: „Нисък бюджетен дефицит”, „строга фискална дисциплина”, „остров на стабилност”, „пари без реформи не давам”;
За социален министър: „посипвам си главата с пепел”, „пенсионна реформа”, „нарастване на възрастта”, „програми за преквалификация на пенсионерите”;
Земеделски министър: „стандарт за сиренето ”, „стандарт за хляба”, „стандарт за боба, лука и чесъна”, „усвояване на фондове”, „оценки само от премиера”;
Здравен министър: „закриваме болници”, „здравна реформа ще има”, „лекарства за онкоболни само- с пари на пациента”.

И така нататък. При интерес обучаващият може да прегледа пресата през последната година и да обогати речника на питомците си.

За малко да забравим едно от най- важните предимства на министър– папагала: дори да му се прииска, не може да подаде оставка, понеже няма джоб.

петък, 25 ноември 2011 г.

КОЛКО СТРУВАШ?


Освен да преживяваме от един месец до друг, да задоволяваме битовите си и евентуално духовни потребности, заплащането на труда ни е и един вид морална оценка за него и за нашите качества. Поне така го възприемат трудещите се. И понеже за трудещите се в България тази оценка е твърде ниска, мнозина от тях се чувстван унизени и недооценени. Особено остро усещат това хората, които възприемат професията си като призвание или поне се стараят да я упражняват съвестно.
Напоследък редица икономисти обслужват услужливо държавния апарат, като се опитват да ни внушат, че не можем да искаме повече, защото не сме си го произвели, произвели сме го некачествено, не сме добре квалифицирани, защото има криза и изобщо конюнктурата е такава, каквато е. Ако искаме повече, значи не сме в състояние да прозрем сложните икономически процеси и взаимовръзки на пазарната икономика. Понеже сме си прости.
Нито тези икономисти обаче, нито управляващите политици се опитаха и се опитват да отговорят на някои въпроси, вълнуващи нас, простите лаици, които работим по 8ч. на ден срещу унизително заплащане.
Ето някои от тях:
-         Има ли въобще някаква устойчива политика по доходите или се вземат на тъмно отделни решения с неясни последици в дългосрочен план?
-         Ако има такава политика, защо единственото, което успя да роди в последно време е повишаването на минималната работна заплата и възрастта за пенсия? И защо тези решения бяха аргументирани така, че не успяха да убедят никого в смисъла си?
-         Защо управляващите досега правителства успяха да създадат вместо една относително заможна средна класа, класа на работещите бедни, която не вижда никаква перспектива за подобрение на стандарта си. Да не говорим за инициатива. Тези правителства нямат ли усещането за провал и чувството за срам?
-         Докога за дейността в една сфера ще отговарят множество административни институции – инспекторати, общински служби, агенции, министерства. Защо служителите в тях често вземат в пъти по- големи заплати от преките изпълнители на дадена дейност? И защо под реформа в даден сектор се разбира първо съкращаването на изпълнителите и най- накрая (ако изобщо) на администраторите?
Въпросите са много, отговорите – малко.
Друго качество, което ни се вменява е, че сме завистливи и не понасяме чуждия успех. Може и да има такива, но със сигурност настроението спрямо преуспелите ни сънародници щеше да е по- добро, ако поне донякъде бе задоволено чувството ни за справедливост, на нас, „неудачниците”.
Когато има протести в даден бранш, веднага се казва: Подобрете качеството, тогава ще има повече пари. Как обаче да стане това? Моралът на работещия беден трудно се поддържа с неясни обещания и смътни перспективи. За известно време този морал може да се поддържа само чрез диктаторски и тоталитарни управленски методи: създаване на непрекъснато чувство за страх от загуба на работата, вменяване на чувство за вина и непълноценност, дезинтеграция на колектива, толериране на доносничеството и т.н. има ли някой, който не разпозна такава среда?
Демократичните методи на управление рядко се срещат по нашата земя. Все още твърде малко от работодателите се стремят към подобряване на качеството и производителността чрез стимули, като по- добро заплащане, създаване на благоприятна трудова среда и климат, зачитане на човешкото достойнство.
Дори диктаторските методи обаче не могат да удържат разпада и деградацията, могат само да ги прикриват. Това доказа и разпадът на социализма като цяло. За съжаление в главите на много хора той така и не успя да се разпадне.
Ние, българите, сме прекалено търпеливи хора, което е твърде удобно за някои, които успешно се възползват от това иначе положително качество. Ако не бяхме толкова търпеливи, досега отдавна щеше да ни е омръзнало да ни казват и показват, че нищо не струваме. И отдавна щяхме да попитаме онези, които ни го казват: „А вие колко струвате?”

сряда, 26 октомври 2011 г.

ОМЕРЗЕНИЕ


Според тълковния речник: Противно чувство към някого или нещо; отвращение, погнуса. Синоними: отвращение, погнуса, втръсване, гадност, гнусота, презрение.
Тази палитра от чувства, усещания и емоции оставиха у много хора така наречените „избори” 2011. А също и чувството за вина, че си участвал в нещо долно и непочтено, помогнал си на някого да изиграе мръсната си игра. Наред с това и чувството за личен провал и екзистенциално безсмислие, след като навършвайки заветните 18 с гордост си дал гласа си на първите демократични избори и след 21 години „преход” си се върнал във времето преди тях.
Погнуса поражда и изкривената представа за демокрацията в тази държава, която е толкова крива, че кривото огледало би я изправило. Не само омерзение, а и страх поражда усещането, че всъщност изобщо няма държава, а сбирщина от някакви самозванци, които си играят на управление, без въобще да имат представа какво е това, къде искат да стигнат и къде да ни отведат. 
На 23.10.2011 имахме право на много други неща, но не и на избор. Това право беше систематично отнемано още много преди да се състои събитието. Вероятно специалистите в тази област биха стигнали по- дълбоко и биха разтълкували решението за избори две в едно и промените в избирателния кодекс. Средностатистическият гражданин с глава на раменете забеляза с просто око някои неща, които бяха на повърхността – назначаването на вътрешния министър за шеф на предизборния щаб, безпрепятствената покупко – продажба на гласове и капитулацията на прокуратурата пред нея, имуществения ценз, наложен чрез правилата за отразяване на кампанията в медиите. Недопустимо беше на обществената БНТ да се налага да изисква тарифи за участие, както частните медии. В крайна сметка затова плащаме на тази телевизия от данъците си. А с какво впечатление да останем от факта, че съществуваха отделни тарифи за неутрално и положително интервю с кандидатите? Дали хаосът в самия изборен ден беше съзнателно организиран или плод на некомпетентност, от която някой се възползва, трудно можем да кажем със сигурност, а и едва ли някой някога ще ни каже. Във всеки случай той беше крайно унизителен. Унизени бяха хората, които си спомниха за опашките за банани преди Коледа, унизени бяха членовете на избирателните секции, които бяха третирани по- зле и от животни, унизени бяха дори чуждите наблюдатели, чието мнение за управляващите иначе е по- важно от това на поданиците Изглежда управляващите си имаха приказка със съвсем специални наблюдатели, които оцениха изборите като честни, макар да имало какво още да се желае. 
В крайна сметка унизително беше и нежеланието на загубилите партии да касират изборите при наличието на толкова убедителни аргументи за това. Те дължаха това на избирателите си. Защото независимо, че резултатът пак нямаше да е в тяхна полза, поне щяха да изразят отношение и да покажат нетърпимост към подобно потъпкване на правата ни. Вместо това те преоцениха интересите си и се втурнаха да целуват ръка на един или друг от победителите. Но иначе всички са демократи.
Хората, които изживяха младостта си в преход, вече нямат надежда този преход да свърши някога за тях. Всеки се спасява както може. Както е казал поетът „Опиянявай се – с вино, поезия или добродетели…” Жалко е за онези 18 – годишни, които повярваха на увещанията, че гласът им има значение и че са длъжни като съвестни граждани и патриоти да изразят отношение. Защото с поведението си политическата класа (и съвсем не само управляващите) им показа, че това съвсем не е така. Какъв извод са си направили, ще проличи след години, ако все още са тук и все още не са загубили надежда, че могат да променят живота си към по- добро.

Изображение: http://en.wikipedia.org/wiki/Melencolia_I

понеделник, 27 юни 2011 г.

ОВЧАРО- ИНТЕЛИГЕНТСКА


Чувството за хумор и самоирония са присъщи предимно на интелигентните хора, било то природно интелигентни или пък развили интелекта си благодарение на добро и достатъчно образование. Самоиронията ти дава дистанция и способност да се видиш отстрани, да забележиш грешките си и да не се заблуждаваш, че си Бог, независимо от социалния и финансовия си статус. Тя те прави толерантен към другите и демократичен. Не на последно място чувството за хумор те прави жизнен, дава ти сили да се пребориш с трудностите в живота и като цяло го прави по - цветен и хубав. Ако ти липсва по природа, това чувство може да се развие чрез познанието и чрез осъзнаване на границите му и на границите на човешкия живот изобщо.
Вероятно много хора са писали и изказвали мисли по въпроса. Особено въздействащо е разгледал това чувство и светоусещане Херман Хесе в "Степния вълк" чрез двама гении като Гьоте и Моцарт. Ако човек е прочел веднъж този роман, ако той е влязъл в сърцето и паметта му, няма начин да се взема прекалено насериозно и да се самозабрави.
Ако обаче човек е прочел само един роман в живота си и се гордее с това, а пък единствените стихотворения, които познава, се стихоплетствата посветени нему от някакви жадуващи пет минутна телевизионна слава бабички, тогава този човек е твърде вероятно да не познава собствените си граници. Положението става още по – лошо, ако този човек се е издигнал по някакъв начин сред другите, въпреки дефицитите в образованието и интелекта си. Тогава носителите на тези качества за него са лош и слаб материал, „меки китки”, както се казва.
Ироничната инициатива „Ден без Бойко Борисов” не е замислена със злоба, отрицание и завист. Създателите й ясно подчертават това. Дори признават за някакви постижения на управлението, които много от включилите се не виждат. Създателите й застанаха зад нея с имената си, за разлика от множество анонимници в социалните мрежи, не се уплашиха дори да се покажат по телевизията. Най – малкото това заслужаваше уважение, а не нелепото и напоследък често използвано клеветническо обвинение, че са купени и подстрекавани от някакви тъмни опозиционни сили. Ако не уважение, поне внимание, заслужават онези  7 676 души, които са се включили едва на втория ден от появата на групата. Защото те са част от този народ и явно са недоволни от нещо. А пък тъмните сили едва ли биха похарчили толкова средства за всички тях предвид предстоящите избори и нуждата да финансират някои други по - многобройни групи.  
Ако имаше поне мъничко чувство за хумор (при това не дебелашко - чалгаджийско) и самоирония, обектът на този призив щеше да отговори по – подходящо и разумно на въпроса:  „Ще се включите ли в инициативата?” Дори можеше да каже, че се присъединява към каузата. Тогава просто щеше да избегне по – нататъшни въпроси и да спаси някой друг глас.
Понеже скоро всеки глас ще му е от полза.

неделя, 19 юни 2011 г.

НАЗАД КЪМ ПРИРОДАТА!

Съвременният българин все повече се отдалечава от своите корени, описани с толкова любов и майсторство от авторите на българската класика. Особено във времето на глобализация и свободно движение това се превръща в болест. Съществува реална опасност от обезличаване на нацията ни в резултат на това, че възприемаме едни глобални ценности и модели на поведение, наложени от Запада.
Опасностите, които дебнат градския българин са много- той става все по- дебел, мързелив, разглезен. Липсва му всякаква инициативност и при всеки личен неуспех той вини държавата и правителството, които сякаш са му длъжни. Това важи в най- голяма степен за младежите, у тях като че ли са концентрирани всички негативи на този упадък на традиционните български ценности – връзката със земята, любов към природата, трудолюбие.
С личния си пример и съвети премиерът упорито се стреми да противодейства на това развитие. Но както е казал мъдрият ни предшественик „Една птичка пролет не прави.” Затова е нужна една цялостна концепция, която да обхване различни сфери на живота и етапи на личното развитие. Нужно е да се разгърне една всенародна инициатива „Назад към природата!”, в която да се включат по съвест (а ако се налага и с известно убеждаване) всички граждани от ранна до преклонна възраст.
Що се отнася до децата, те трябва да бъдат стимулирани да прекарват ваканциите си при роднините в селата, да им помагат в стопанството и да спортуват активно. Това ще ги откъсне от вредното влияние на целодневното седене пред компютъра, от опасностите на интернет, ще пренесе общуването от виртуалното в реалното пространство. Не по – малко важно е и изграждането на трудови навици и дисциплина, което полската работа най – добре постига. Тъй като поради демографското развитие в страната обаче не малко семейства вече нямат такива роднини, може да се насърчи практиката за гостуване при "приемни баба и дядо".
От съществено значение е и развитие на нова концепция за висшето образование. В момента съществуват твърде много дисциплини, които създават трайно безработни и безполезни висшисти, натоварващи задъхващата се социална система. В областта на селското стопанство обаче има сериозен недостиг на кадри. За тази цел, въпреки автономността на ВУЗ–овете, те трябва да се подтикнат по един или друг начин да разкрият нови специалности в аграрния сектор за сметка на други, от които в перспектива няма да има нужда. Те могат да бъдат иновативни и формулирани по привлекателен за студентите начин – например „Поведенчески особености на агнето”, „Мениджмънт на стадото”, „Методи за биологично отглеждане на картофите” и др. На студентите трябва да се осигури възможност за практика, което може би ще създаде необходимостта от възстановяване под някаква форма на кооперативните стопанства.
Много са хората в трудоспособна възраст, които в кризисните години загубиха работата си, а заедно с това и трудовите си умения. Социалната система не може да осигури помощи за всички, затова те сами трябва да се погрижат за себе си и да поемат отговорност за собствения си живот. Достатъчно е пътувайки из страната да погледнем огромните пустеещи обработваеми площи, за да забележим, че има достатъчно работа за всички. Така че програмата „От социални помощи към заетост” трябва сериозно да се разшири и в нея да се включи не само хигиенизирането на градската среда, а и селскостопанската дейност.
Противниците на тези идеи може би ще възразят, че при тях твърде много се разчита на живата сила и поради ниската степен на механизация и липса на нови технологии селскостопанската продукция ще бъде скъпа и неконкурентноспособна на европейския пазар. На това може да се отговори, че има достатъчно компетентни административни структури, (а при нужда може да се изградят и още), които ще се погрижат за усвояване на европейските фондове и подпомагане на дейността на новите селски стопани.
Инициативата „Назад към природата” има нужда от непрекъснато развитие и допълване със свежи идеи. Приоритет ще имат естествено напътствията и съветите на премиера.
В заключение трябва да се каже, че в българския език съществуват думите „селянин” и "селяндур". Твърде е възможно във връзка с посоката на развитие на страната, а и поради конотативните си особености, втората дума да се наложи и да измести изцяло първата. А при все по-–обедняващия ни език не би трябвало да допускаме такава загуба. Затова разработвайки нови речници, Институтът по български език трябва да заличи думата „селяндур” и да направи всичко възможно да наложи употребата на не толкова негативно обременената дума „селянин”. 

събота, 26 март 2011 г.

БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО

България е една сравнително малка държава. И сравнително отскоро демокрация. Затова много неща, които ни се случват, биват определени като изключителни и безпрецедентни - безпрецедентен банков обир, безпрецедентна изборна победа, безпрецедентно висок рейтинг и т.н. Още откак тройната коалиция с мъка я призна, „безпрецедентната икономическа криза” се превърна в устойчиво словосъчетание, макар че повече щеше да й подхожда определението „перманентна”.
Безпрецедентни и парадоксални са редица неща от политическата ни действителност. Макар и да бележи известен спад, рейтингът на премиера продължава да бъде висок, отразявайки странно доверие към компетентността на управлението му. Странно, като се има предвид, че вече доста пъти демонстрира презрение и високомерие към народа си. При последния такъв случай категорично ни изпрати да садим картофи и обяви хилядите безработни за мрънкащи некадърници. Ако се върнем по-назад, ще си спомним как веднъж една майка дръзна да го попита в ефир, възможно ли е да се гледат две деца с минимална заплата. Подразнен от скритата критика на въпроса, премиерът съвсем недипломатично упрекна жената, че е създала деца, преди да помисли как ще ги храни. Ако се върнем още по- назад, ще си спомним и за "лошия човешки материал", реплика изказана в доста неудобен момент, но пък замазана успешно благодарение на безпрецедентно късата памет на електората.
Истината е, че като цяло политическата ни класа чрез действията си демонстрира също такова презрение към простолюдието, но пък в по – голямата си част проявява необходимата доза политическа коректност и поне на приказки го докарва. Премиерът – Слънце обаче е толкова уверен в себе си и в правотата си, че изобщо не счита за нужно да обръща внимание на подобни глезотии като добрия тон. Нищо, ние и така си го обичаме!
Неспособността ни да се учим от грешките си и дори стремежът ни непрекъснато да ги повтаряме също могат да се определят като безпрецедентни, тъй като едва ли могат да се наблюдават другаде. Но пък за нас са си по-скоро правило. Тези ни качества именно докараха цели 16 000 (по данни на организаторите) под червените знамена. Масовостта пък сериозно окуражи екс- премиера Станишев да наговори глупости на килограм с безпрецедентно (в смисъл на изключително) нахалство. Дори да бяха верни, тези упреци не биваше да излизат от тази уста. Нахално беше да упреква управляващите, че създават разделение между различните съсловия. И така да е, не биваше да се забравя, че тази тактика беше успешно прилагана от БСП и приятели при справяне с кризисни ситуации (като учителската стачка например). И изобщо мнимата социална загриженост е твърде нагла. Достатъчно е да се сетим, за какво е подсъдима бившата социална министърка. Същите загрижени социалисти не преживяваха никакви морални колизии, злоупотребявайки с европейски средства, поради които въпросните бяха замразени. Грижата за благото на народа не ги спираше да се грижат и за интересите на Батко и Братко. И така нататък. Все пак, както заявиха, се сетиха да подхвърлят някоя троха и на народа, та на три пъти увеличиха пенсиите. И ето, че напомнен в подходящия момент, този факт консолидира на площада хиляди пенсионери, които не направиха усилие да си спомнят, че тези увеличения бяха толкова символични, че тогава се канеха да ги върнат с пощенски запис на Станишев и Масларова. Възмущението им вече има нов адресат. Както самодоволно заяви по– късно в едно тв- предаване лидерът на социално ангажираната столетница, политическият ни живот неизменно следва схемата експеримент – БСП, експеримент – БСП.
В отговор на масовото недоволство пък настоящият премиер - Слънце отново прояви нетърпимост към критиката, като съжали, че е съставил кабинет, а не е оставил коалицията да затъне съвсем (а и ние с нея). Той за пореден път забрави, че все пак живее в република и че властта му се дава от народа, при това не за да прави фасони и да разиграва медийни театри, а за да решава реалните проблеми на страната. Обаче един политик, който презира хората, с чиито гласове е дошъл на власт, едва ли има желание да им решава проблемите, а по- скоро мисли как по- бързо и ефективно да употреби тази власт, докато я има. Това става все по- очевидно.
Лошото е, че това отношение към властта съвсем не е безпрецедентно, а по- скоро е обичайна практика. А още по- лошото е, че нашата политическа памет е действително безпрецедентно къса.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

КАК НЕ УСПЯХА ДА ВЗРИВЯТ СВОБОДНОТО СЛОВО

В която и да е от страните, които обикновено определяме като "нормални" и демократични, взривът, насочен срещу дадена медия би предизвикал такова недоволство, че силата му едва ли би могла да се измери с някакъв тротилов еквивалент. В България обаче изглежда наистина само потърпевшите видяха в тази варварщина политическа атака срещу една свободна и независима медия. Самотният им вопъл не срещна съчувствие нито сред колегията, нито сред обществеността. Трябва да се признае, че общественото мнение е твърде неблагодарно и изменчиво. След като седмици наред се забавлява благодарение на „Галерия”, днес сякаш е по- склонно да допусне възможността за суицидна автореклама, отколкото да се съгласи с идеята за погазеното слово. Защо ли?
Може би защото на всички е ясно, че "Галерия” е твърде далеч от свободната и независима журналистика, а и от журналистиката въобще. Хората наистина искат да знаят истината за кухнята на политиката, но от друга страна, когато тази истина е поднесена от агенти на ДАНС, служба, в която последно бяха открити 155 сътрудници на ДС, не може да има съмнение в мотивите за споделянето на неудобните тайни на политиците. Тогава истината не просто горчи, а и издава доста зловонна миризма. Друг е въпросът, че засегнатите политици не успяха да се справят достойно със ситуацията. С мълчанието, увъртането и упованието, че някакви експертни резултати ще ги избавят от конфузната ситуация, управляващите започнаха да разколебават дори и верните си привърженици. Все пак обаче на народа му омръзна да го управлява ДС, затова изглежда предпочита да се примири с мисълта, че премиерът му разпъва чадър над някой сгафил бизнесмен и лично следи за кариерното развитието на другаря си от футболния терен. Все пак всички сме свикнали с това на едно или друго ниво - кой не се е обаждал на някого за нещо? Дори за най - дребна услуга ни се струва логично да потърсим познат, а не да чакаме съдбата да ни изтика за пореден път в ъгъла. Ако говорим за по - високи нива, може да си припомним и за приятелите на президента, за Гергов и Пловдивския панаир, за ролята на Р.Овч. в съдбата на Вальо Топлото. И така нататък…. (с голямо многоточие).
Истината на „Галерия” не предизвиква нито нужното ни пречистване и преосмисляне на приоритетите и симпатиите, нито пък събужда очакваното възхищение от смелата журналистическа работа. Напротив, кара ни за пореден път да се чувстваме омерзени и замесени в някакви тъмни и нечистоплътни политически интриги, на които сме нужни единствено като наивна публика. Затова взривът срещу това "свободно" слово и тази „независима” медия не взривиха общественото мнение и не събудиха съчувствие.
От своя страна управляващите пак не успяха да си направят правилния извод от ситуацията и да реагират адекватно. За пореден път не проумяха, че методите, с които се опитват да управляват, водят точно до такива реакции и както някои от анализаторите споменаха, сами попаднаха в собствения си капан. За съжаление лозунгите „Шенген”, "магистрали” , „чужди инвестиции” все повече звучат като клишета от времето на социализма и все повече хора осъзнават липсата на тъждественост между декларираните и реално защитаваните ценности. За съжаление с действията и бездействията си те допускат да се създаде една среда, в която са възможни подобни взривове,  в която посредствеността, арогантността и наглостта все повече са налагат във всички сфери на живота ни - от политиката до междучовешките отношения.
В тази среда имаме нужда от истински свободно и независимо слово.



бутони за споделяне