ОВЧАРО- ИНТЕЛИГЕНТСКА

Чувството за хумор и самоирония са присъщи предимно на интелигентните хора, било то природно интелигентни или пък развили интелекта си благодарение на добро и достатъчно образование. Самоиронията ти дава дистанция и способност да се видиш отстрани, да забележиш грешките си и да не се заблуждаваш, че си Бог, независимо от социалния и финансовия си статус. Тя те прави толерантен към другите и демократичен. Не на последно място чувството за хумор те прави жизнен, дава ти сили да се пребориш с трудностите в живота и като цяло го прави по - цветен и хубав. Ако ти липсва по природа, това чувство може да се развие чрез познанието и чрез осъзнаване на границите му и на границите на човешкия живот изобщо.

Вероятно много хора са писали и изказвали мисли по въпроса. Особено въздействащо е разгледал това чувство и светоусещане Херман Хесе в "Степния вълк" чрез двама гении като Гьоте и Моцарт. Ако човек е прочел веднъж този роман, ако той е влязъл в сърцето и паметта му, няма начин да се взема прекалено насериозно и да се самозабрави.

Ако обаче човек е прочел само един роман в живота си и се гордее с това, а пък единствените стихотворения, които познава, се стихоплетствата посветени нему от някакви жадуващи пет минутна телевизионна слава бабички, тогава този човек е твърде вероятно да не познава собствените си граници. Положението става още по – лошо, ако този човек се е издигнал по някакъв начин сред другите, въпреки дефицитите в образованието и интелекта си. Тогава носителите на тези качества за него са лош и слаб материал, „меки китки”, както се казва.

Ироничната инициатива „Ден без Бойко Борисов” не е замислена със злоба, отрицание и завист. Създателите й ясно подчертават това. Дори признават за някакви постижения на управлението, които много от включилите се не виждат. Създателите й застанаха зад нея с имената си, за разлика от множество анонимници в социалните мрежи, не се уплашиха дори да се покажат по телевизията. Най – малкото това заслужаваше уважение, а не нелепото и напоследък често използвано клеветническо обвинение, че са купени и подстрекавани от някакви тъмни опозиционни сили. Ако не уважение, поне внимание, заслужават онези  7 676 души, които са се включили едва на втория ден от появата на групата. Защото те са част от този народ и явно са недоволни от нещо. А пък тъмните сили едва ли биха похарчили толкова средства за всички тях предвид предстоящите избори и нуждата да финансират някои други по - многобройни групи.  

Ако имаше поне мъничко чувство за хумор (при това не дебелашко - чалгаджийско) и самоирония, обектът на този призив щеше да отговори по – подходящо и разумно на въпроса:  „Ще се включите ли в инициативата?” Дори можеше да каже, че се присъединява към каузата. Тогава просто щеше да избегне по – нататъшни въпроси и да спаси някой друг глас.

Понеже скоро всеки глас ще му е от полза.

НАЗАД КЪМ ПРИРОДАТА!

Съвременният българин все повече се отдалечава от своите корени, описани с толкова любов и майсторство от авторите на българската класика. Особено във времето на глобализация и свободно движение това се превръща в болест. Съществува реална опасност от обезличаване на нацията ни в резултат на това, че възприемаме едни глобални ценности и модели на поведение, наложени от Запада.

Опасностите, които дебнат градския българин са много- той става все по- дебел, мързелив, разглезен. Липсва му всякаква инициативност и при всеки личен неуспех той вини държавата и правителството, които сякаш са му длъжни. Това важи в най- голяма степен за младежите, у тях като че ли са концентрирани всички негативи на този упадък на традиционните български ценности – връзката със земята, любов към природата, трудолюбие.

С личния си пример и съвети премиерът упорито се стреми да противодейства на това развитие. Но както е казал мъдрият ни предшественик „Една птичка пролет не прави.” Затова е нужна една цялостна концепция, която да обхване различни сфери на живота и етапи на личното развитие. Нужно е да се разгърне една всенародна инициатива „Назад към природата!”, в която да се включат по съвест (а ако се налага и с известно убеждаване) всички граждани от ранна до преклонна възраст.

Що се отнася до децата, те трябва да бъдат стимулирани да прекарват ваканциите си при роднините в селата, да им помагат в стопанството и да спортуват активно. Това ще ги откъсне от вредното влияние на целодневното седене пред компютъра, от опасностите на интернет, ще пренесе общуването от виртуалното в реалното пространство. Не по – малко важно е и изграждането на трудови навици и дисциплина, което полската работа най – добре постига. Тъй като поради демографското развитие в страната обаче не малко семейства вече нямат такива роднини, може да се насърчи практиката за гостуване при "приемни баба и дядо".

От съществено значение е и развитие на нова концепция за висшето образование. В момента съществуват твърде много дисциплини, които създават трайно безработни и безполезни висшисти, натоварващи задъхващата се социална система. В областта на селското стопанство обаче има сериозен недостиг на кадри. За тази цел, въпреки автономността на ВУЗ–овете, те трябва да се подтикнат по един или друг начин да разкрият нови специалности в аграрния сектор за сметка на други, от които в перспектива няма да има нужда. Те могат да бъдат иновативни и формулирани по привлекателен за студентите начин – например „Поведенчески особености на агнето”, „Мениджмънт на стадото”, „Методи за биологично отглеждане на картофите” и др. На студентите трябва да се осигури възможност за практика, което може би ще създаде необходимостта от възстановяване под някаква форма на кооперативните стопанства.

Много са хората в трудоспособна възраст, които в кризисните години загубиха работата си, а заедно с това и трудовите си умения. Социалната система не може да осигури помощи за всички, затова те сами трябва да се погрижат за себе си и да поемат отговорност за собствения си живот. Достатъчно е пътувайки из страната да погледнем огромните пустеещи обработваеми площи, за да забележим, че има достатъчно работа за всички. Така че програмата „От социални помощи към заетост” трябва сериозно да се разшири и в нея да се включи не само хигиенизирането на градската среда, а и селскостопанската дейност.

Противниците на тези идеи може би ще възразят, че при тях твърде много се разчита на живата сила и поради ниската степен на механизация и липса на нови технологии селскостопанската продукция ще бъде скъпа и неконкурентноспособна на европейския пазар. На това може да се отговори, че има достатъчно компетентни административни структури, (а при нужда може да се изградят и още), които ще се погрижат за усвояване на европейските фондове и подпомагане на дейността на новите селски стопани.

Инициативата „Назад към природата” има нужда от непрекъснато развитие и допълване със свежи идеи. Приоритет ще имат естествено напътствията и съветите на премиера.

В заключение трябва да се каже, че в българския език съществуват думите „селянин” и "селяндур". Твърде е възможно във връзка с посоката на развитие на страната, а и поради конотативните си особености, втората дума да се наложи и да измести изцяло първата. А при все по-–обедняващия ни език не би трябвало да допускаме такава загуба. Затова разработвайки нови речници, Институтът по български език трябва да заличи думата „селяндур” и да направи всичко възможно да наложи употребата на не толкова негативно обременената дума „селянин”.