събота, 17 октомври 2009 г.

ВАМПИРСКИТЕ НАБЕЗИ НА ЧЕРВЕНИТЕ ПАРВЕНЮТА











Вампири, Таласъми” е един от малкото нови български филми, които са ми направили добро впечатление. Именно кадри от него изплуваха в съзнанието ми, когато разбрах, че другарката Масларова била обсебила пианото на Лора Каравелова. Филмът разказва за унищожаването на интелигенцията през първите години на комунистическата власт. В моментите, за които се сетих ставаше дума за това, как един сравнително богат и подреден с вкус буржоазен дом бива национализиран и в него се настанява многолюдна пролетарска челяд, която за нула време го освинва. Помислих си, че под цялото лустро на скъпи костюми, обувки, къщи и хотели, духовната нищета на червените парвенюта си е все толкова необятна, както и тогава.

За да приеме необходимостта от подобно лустро, червеният пролетариат извървява доста дълъг път на диващина и примитивизъм, а да води някакъв културен живот за него било чудовищен компромис с идеите на Революцията. Преди Сталин да се спомине и да се проведе Априлският пленум, партийният секретар в службата на баща ми (завеждащ отдел в исторически музей) го извикал на сериозен разговор, при който му наредил тутакси да захвърли буржоазните бомбе и балтон и да ги замени с каскет и ватенка. Майка ми пък (фотолаборант) била привикана от ОФ -организацията и й била направена забележката, че с лака и червилото приличала на развалена капиталистическа кокона, а не на добросъвестна соц. труженичка.

Как са еволюирали в културно отношение бившите шумкари, истински и мними, не се знае. Тъй като от край време са си обичали далечните пътешествия, имали са възможност да се огледат и извън културното си гето, та по някое време са се изчервили от срам (колкото и да е странно), озовавайки са по ватенка и с каскет на неподходящо място. В резултат на това станаха първи културтрегери.

В любимия град на другарката Масларова, Стара Загора, можеше да бъдат забелязани на всяка премиера, на всяко гостуване на чуждестранни оперни или балетни трупи. Освен с богатия си културен живот, градът на поетите се славеше и като сериозен индустриален център - машиностроене, химическа промишленост, роботостроене, ТЕЦ-ове и т.н. Всички тези предприятия имаха директори, зам. директори, партийни секретари и пр. елит. Та този елит редовно водеше другарките си на опери и концерти, за да покажат новите си тоалети. Тъй като обаче достиженията на световните музикалните гении бяха твърде чужди на природата им, често тези парвенюта имаха доста неуместно поведение. Или говореха, обсъждайки я тоалети, я готварски рецепти, я дебелината на балерините или пък аплодираха в неправилния момент, а след антракта закъсняваха. Както и да е, бяха смешни с претенцията си. През 1991г. сградата на първата извънстолична опера бе варварски опожарена. Досега червената номенклатура не успя да събере необходимите средства, за да я възстанови, та да може да прави там парад на новите си и далеч по-скъпи отпреди тоалети. Е, другарката Масларова все пак построи социален център, понеже много добре знае, че само с духовна храна не се живее. За хотели нищо не споменавам, че можело да ме осъди. Необходимостта да се пилеят пари по разните му театри и опери отпадна и след като чалгаджийската култура почти официално се утвърди като елитна, а знойните й изпълнителки бяха всепризнати за ВИП.

Вероятно затова и бившата министърка се е разделила с въпросния инструмент и го е дарила на музея (за което има разписка – „Пиано на Лора Каравелова – 1 брой”). А може би вече не е пасвало на обзавеждането в дома й. Твърде старичко е като го показаха. Че не е акордирано и свири фалшиво, няма никакво значение, едва ли е мислила да го използва по предназначение. Най-много да е служило като поставка за саксиите й с мушкато или с някое екзотично цвете, донесено от далечните й и прескъпи за нашия изтънял джоб воаяжи.

Каквато и да е истината, новината в крайна сметка е добра – пианото се оказа в музея, а другарката Масларова се ядоса.

събота, 10 октомври 2009 г.

ПАЗАРНАТА РЕГУЛАЦИЯ НА ПРЕСТЪПНОСТТА

Един от любимите ми напоследък персонажи, вече бившият областен шеф на старозагорското МВР, главен комисар Тончо Михайлов, пак влезе в устата на медиите, макар и не по толкова оригинален повод, както преди. В републикански мащаб човекът се прочу след като в началото на септември дръзна да подслушва инспектиращите го шефове. Днес пък го споменаха във връзка с протекцията, която оказвал на престъпна група, продавала алкохол без бандероли. Очевидно след като протекционизмът позволява престъпността да цъфти и връзва безпрепятствено, вместо да бъде изкоренявана като вреден за обществото плевел, излиза, че единственият начин да се ограничи донякъде е пазарната й регулация. До този извод стигнах и след един разговор с бивш служител на системата, който проведох съвсем наскоро.

Питам го аз: „ Добре де , защо толкова време ги държахте тези цигани на автогарата, дето играеха на „Тука има, тука нема” и всеки ден обираха маса народ? Много добре ги знаехте кои са.” А той вика: „Не можеше, имаха големи връзки”. Аз: „ Че колко големи връзки пък ще имат тези въшльовци?” Той: „Въшльовци, ама с времето големи пари направиха. Плащаха, където трябва.” Пак аз: „ И как изведнъж изчезнаха след 10 години?” Пак той: „Просто вече нямаха пазар, хората спряха да им вярват и не се хващаха да играят.”

Ето къде било значи разковничето. Че то проста работа било! Ще изкарат някой разкаял се наркоман по телевизията и той като Димитър Попов навремето ще се обърне към нацията: "За Бога, братя, не купувайте!" Подобни инициативи ще се проведат и в ромските квартали, за по-сигурно от врата на врата. „За Бога, братя, не крадете! Не продавайте алумин, плащайте тока!” За да бъдат подплатени тези призиви, разбира се, трябва да се измисли нещичко за мотивация.

Много актуално и важно е да се пресече наивната вяра на хората в телефонните измамници, които явно имат някъде нелегален университет, където разработват все по-нови техники и ги усъвършенстват. Най-добре, както на строителните обекти е задължително да се провежда инструктаж за безопасност, във всяка фирма или учреждение да се провежда ежедневен инструктаж за отпор на телефонните измами. Само когато осъзнаем силата си на потребители и мощта на пазарния механизъм на търсене и предлагане, ще успеем да сборим престъпността. Защото, както се видя, ако чакаме на полицията, така и няма да го доживеем.


четвъртък, 8 октомври 2009 г.

ПРОКУРОРСКИ ПРИЗИВ: НАСАМ, НАРОДЕ! СЛИВИ ЗА СМЕТ!









Никой не обича, особено пък българинът, да му казват как да си върши работата и да му дават акъл. Това вече взе да ядосва и обикновено спокойния главен прокурор. Ту медии, ту разни бандюги или пък партийни централи ръчкали прокуратурата да се самосезира за щяло и не щяло. Я за Куйович, я за Румен Петков. Раздразнен от това внимание, първо, чрез говорителката си, Стелиана Кожухарова, а после и самият той, Велчев, ни призова да си изпълним гражданския дълг и ако имаме информация, да му я споделим. Отначало схванах само противоречието в този жест- уж от една се оплаква, че му досаждат с претенции, пък от друга ни вика да му досаждаме. Върви, че ги разбери тия юристи, все извъртат нещата, както им дойде! После обаче се почувствах истински поласкана като гражданин. Щом казва, че ще вярва на нас, а не на горепосочените източници, значи най-после някой в тая държава ни поставя по-горе от политиците и престъпниците. Евала!

Само дето ми се вижда леко проблематичен този метод на действие на прокуратурата. Първо, никой не уточни, нито говорителката, нито Борис Велчев, дори да си изпълня безкористно гражданския дълг, ще получа ли поне свидетелска защита срещу това. Понеже все пак ще се набутам между доста големи шамари. Второ, което засяга самата прокуратура: как ще се защити от набезите на разни любители - криминалисти, които цял живот жадуват за подобна оферта и чакат да настъпи звездният им миг? Преди няколко месеца, например, студията на всички национални и уж отговорни телевизии бяха обиколени от една учителка, която упорито настояваше, че имала сведения по случая Белнейски. Жената очевидно имаше някакви психични проблеми и може би това беше начинът й да ги реши, поне за известно време.

Аз например имам съсед, който се казва Муйо Муев и е единствен по рода си, проверих в телефонния указател. Колко му е да проявя въображение и да съзра роднинската му връзка с оня Муйович, дето все го разправят по телевизора. На ти тебе данни!

Затова на отправения и към мен прокурорски призив бих отговорила следното: както е много вероятно аз да получа в най-добрия вариант смет, така е много вероятно и Вие, г-н Велчев, да получите просто сливи. Или обратното, все едно.

снимка: izbori.btv.bg/.../news/thumb_300x225_1257.jpg


събота, 3 октомври 2009 г.

МЕЖДУ НЕВИННОСТ И АГРЕСИЯ













От време навреме ходя на фризьор. Винаги ми е било чудно, как има някои, дето ходят толкова често, след като пада такова висене и скука. Днес обаче ми се предостави случай да погледна от съвсем друг ъгъл на кварталното салонче - то си е направо център за социологически проучвания.

Тъкмо ме подхвана фризьорката и влиза една към 17 годишна вече бивша перхидролка (да кажем Мимето). Имаше и избледняващ морав перчем, също с тъмни корени. Искаше пак да стане перхидролка. С цената на всичко, дори да й окапе косата. Изглежда последното вече беше се случило на някакъв стадий, тъй като внезапно свали от тила си един пласт изкуствена коса, която се закачаше там с някакви приспособления като копчета и ластици. Боже, дано един ден имам син! След малко стремително нахлуват Вилито и Дидето, които трябваше да правят компания и да убият някой друг час до началото на дискотеката. Прегръдки, целувки, макар, че не бяха се виждали едва от края на последния час. Сядат и дружно почват да чакат. Малкото помещение се изпълни с неизчерпаема енергия и неудържими пориви. Започва се едно непрекъснато звънене на телефони. На Мимето – Антон. Вилито пък звъни на Иван. Той пък не вдига. Тя решава да си изясни нещата и отива да го търси. В това време Мимето ме сменя на стола и бива намазана с някаква кожодерска изсветляваща боя, от която направо падал скалпът. Потреперих. Антончо пак звъни.

Мимето казва на Дидето да се обади вместо нея. Помислих, че просто ще обясни на момчето, че любимата му не може в момента да се обади, но не стана така. Дидето просто се плъзна в кожата и душата на приятелката си, сякаш бяха едно цяло.

- Абе не мога да дойда, бе, намазана съм с боя. Да, да, поне един час……Ееее, ми разбирам, че умираш за мене, ама не мога сега, как така с боята да излезна, айде до после. Ми хубаво, като искаш ела до салона. И аз много те обичам. Чао!

Аз и фризьорката изразихме учудване, как така Антончо, който толкова умира за Мимето така и не разбра, че не говори с нея, обаче тя съвсем невзмутимо каза, че често я бъркали по телефона с приятелката й, понеже гласовете им си приличали. Вилито влиза ядосана. Хванала е Ванко в изневяра. Огън и жупел, змии и гущери, най-люти закани. Като гледах малкото и нежно на външен вид създание, просто не вярвах на ушите си. И изневярата не ми беше много ясна. В последствие се разбра, че от КПП- то на бабичките пред блока са докладвали как Иванчо отпрашил с някакво момиче в неизвестна посока. Сигурно към кафето или на някоя пейка. Иванчо бива привикан да докладва пред другарския съд. С червени бузки, ангелско личице и невинните си 15 -тина години влиза прелюбодеецът.

- Коя е тая, дето си бил с нея преди малко бе, я кажи! - подхваща го направо Вилито.

- Кажи, кажи, видели са те да излизаш с няква от блока, - другарският съд.

- Ама вие за тва ли ме извикахте, бе, я си …..майките! – Ванко

Сега ще има бой, си викам аз. Нищо подобно, словесната агресия на неверника впечатли май само мен, момичетата явно си бяха свикнали. След малко обаче Ванко се кротна виновно и с вид на нажален кокер шпаньол се остави Вилито да го завлече за ръка навън „да се разправя с него”.

- Уф, не мога повече, колко има още - взе да нервничи Мимето и да ми мята свирепи погледи, понеже я бавех.

- Ами казах ти да дойдеш утре, тогава съм по-свободна, - казва фризьорката.

- А, да, кой знае какво ще стане утре. Може да ме тресне нещо и ей тъй да си замина. Поне да съм руса.

Това ме довърши.

Фризьорката: - Ти пък сега, какви ги приказваш, как тъй ще те тресне.

Мимето: - А, знае ли се, днес как щях да си изям боя, добре че беше мама, че ме отърва.

- Тъй ли, че кой ще те бие? Момчета?

- Ами, какви ти момчета. Момичета. Те вече ме биха миналата седмица, цялата бях синя. Ама днеска понеже си знаех, че ще ме бият, се обадих на мама и тя ме спаси.

- Ама защо искат да те бият, заради момче ли някое?

Утвърдително мълчание. После под бремето на изстрадания опит Мимето въздъхна и заключи:

- Нищо не заслужават тия мъже (сигурно 17 - годишните)! Всички са едни и същи!

Какво да кажа накрая. Едно забавно посещение при фризьорката, за разлика от друг път.

Казват, че младежта е проекция на държавата, семейството, обществото, културата, средата, училището. Всякакви фактори оставят своя отпечатък. И така поколение след поколение биват подпечатани от лицемерен морал, чалгаджийска култура, псевдоеманципация, разпадащи се семейства, неефективно образование. Кой кого трябва да съди? И кой ще запълни празнотата?