Влязох днес в едно училище. Посрещна ме Максим Горки, с гордо вирнати мустаци, с неумолимо строг поглед, който би накарал всеки гаден империалист да напълни гащите.
При всички майстори и хуманисти на руската класика да ме посрещне точно основателят на социалистическия реализъм, писателят, според който в лагера Соловки на Северния ледовит океан, погребал според статистиката 183 490 души за около 4 години, та според този писател там кипи облагородяващ труд, създавайки „новия човек”.
Една светла личност, пример за бъдещите граждани на обединена Европа, чието висше кредо е демокрацията и свободната личностна изява.
От плакатите по коридора можех да проследя началото, развитието и края на Втората световна. Бяха дело на малчугани от 5 -ти и 6-ти клас, които сигурно с часове са изрязвали снимки на катюши, калашници и танкове. Спомних си за героите Зоя и Шура Космодемянски, над чиято героична съдба ридаех като малка, спомних си за противогаза, който с гордост успявах да сложа и сваля първа в класа, също и за състезанието за сглобяване и разглобяване на автомат, от което остана изумена младата ни учителка от Англия. Спомних си как на възрастта на тези дечица поради всички заобикалящи ме заплахи от нова война, химически и биологически диверсии у мен се разви такава психоза, че изпитвах панически страх от шума на самолети. Веднъж сънувах как зли вражески войници с черни униформи разбиха с приклади вратата ни и ни арестуваха. Срамът, че се страхувам беше по-силен от самия страх. Нали всички трябваше да сме герои! Затова не споделих с родителите си този страх и трябваше сама да се преборя с него.
Тъжна гледка бяха тези плакати. Очевидно училището вместо Деня на Европа бе отбелязало по познатата стара традиция День победы.
В коридора на долния етаж пък имаше така характерните витрини за отличия, спортни купи и медали. От тези витрини можеше да си припомним елементите и аксесоарите на комсомолската мода, които като цяло не претърпяха особени промени през годините - светло синя ризка и тъмно син кондукторски костюм (за момичетата – пола под коленете), гарнирани с червена вратовръзка. За щастие дизайнерите на съвременните полузадължителни ученически униформи са проявили малко повече усет. Не много и не всички, но все пак е нещо. При все това по стар почин учениците си носят „елементите” в чантата и ги прилагат само в краен случай.
Дали изпитах носталгия?
Не, изпитах страх.
Мислех си наскоро да напиша мнението си за разните реформи в училищното образование. Ама има ли смисъл? Може би тези субективни впечатления биха го изразили по- добре от обективния анализ.
Наскоро бившият вече министър, който успя да осъществи част от мечтите си, каза, че приемникът му трябва да има твърдост и смелост, за да доведе реформите до края. Какъв или чий е този край?
Може би ще се опитам да предположа и ще го споделя. Обаче някой друг път. Понеже докато пиша всичко това ме следят и записват камерите на МОНМ.
