Принадлежа към поколението, което достигна пълнолетие запознато детайлно със зверствата на фашизма и на което бе внушавано, че капитализъм и фашизъм са кажи -речи тъждествени понятия. Слава богу моята крачка към зрелостта съвпадна с крачката, която страната ми направи към демокрацията. Една крачка, при която кракът й увисна във въздуха и все още се чуди дали и къде да се приземи. През тези първи години на свобода и зрелост научихме броя на жертвите на сталинисткия режим, за лагерите в Сибир, кой и защо е бил изпращан там. Не бяхме учудени, защото слуховете се носеха доста преди това, просто данните бяха вече официално оповестени. Познавахме и "Фашизма" на Желю Желев.
Разбира се, информацията за сталинистките извращения не ревизира отношението ми към фашизма. За мен той винаги ще бъде равносилен на потисничество, издевателство над човешката същност, лудост.
Държа обаче тоталитарните режими да бъдат третирани с един аршин.
Затова, когато националната телевизия излъчи „Обикновен фашизъм”, този признат "шедьовър" на Михаил Ром, блестящ образец на монтажното кино, както казва критиката и се опита да ме върне в преддемократичния ми житейски период, бях доста засегната от нелепия опит за манипулация и подценяване на разума ми.
Трябва да призная, че филмът е почти съвършен. Стилистиката на съпоставката и противопоставянето успява да въздейства емоционално, дори мисълта ти да се противи. Може и да пролееш някоя сълза. През по-голямата част на филма дори си мислех, че е имал съдбата на „Фашизма”, че е бил забранен, тъй като много майсторски, иронично и правдиво разкрива механизмите на тоталитарната манипулация. Казах си, през 1965г. съветският гражданин лесно е можел да направи аналогия със своята действителност, така че едва ли цензурата е пуснала този филм. Каква заблуда! Първо краят на филма ме разубеди, а после и информацията, която намерих за режисьора – точно по времето на Сталин е бил началник на филмовото производство. Талант! А аз чакам аналогии!
Какво ме подразни в цялата история. Това, че филмът осъждаше от позицията на хуманизма, на просветителското уважение към живота и разума. Сякаш бе направен в най-демократичната страна на Земята, в най-демократичното време. Това е тази страна - СССР, 1965. Подразни ме лицемерието, едностранчивостта.
А относно стилистиката и похватите:
Първата част на филма наблегна на ироничното развенчаване на диктаторската лудост, като единственото сравнение тук бе с брата Мусолини.
За патологията на Сталин естествено научихме от други източници.
Представено бе и плоското и еснафско изкуство на Третия райх – кабаретните артистки със заоблени бедра, фюрерските портрети, заемащи цяла стена, грандиозните статуи, изобразяващи чисти арийци и арийки. Нима обаче е далеч от мисълта аналогията със съветското изкуство от този период? Че дори и запазената марка - класическият им балет зарязва блудкавата лебедова естетика, отнесените Одети, Копелии и Спящи красавици се превръщат в отрудени соц. труженички, които се борят с омагьосаната от капиталистите норма. Да не говорим за огромните портрети по манифестациите, за самите манифестации. Нататък иронията бе зарязана и отстъпи място на противопоставянето. Например на общественото ежедневие в Третия райх и Ваймарската република. Тук отново видяхме нещо присъщо на комунизма – възхвалата на мизерията. Нещо, което и Станишев наложи в мрачния си трамваен клип. Просто е неизбежно. Хитлеровите арийци седяха като празноглави безделници по кафенетата и се тъпчеха с пасти, задяваха се покрай басейните на летните плажове, изобщо не им пукаше, колко сериозно нещо е животът. Последваха кадри от мизерстваща Ваймарска Германия, опърпани гладуващи работници, свили юмрук се борят с блясък в очите за свобода, равенство и братство. Ето това е осъзнатият индивид! Ето това е истинският живот! Може да няма пасти, но има цел.
После следваха военновременните аналогии. Позната картинка. Германският войник - маша в ръцете на злото. Зъл, невъзпитан, брутален. Агресор. Руският войник – убива само при самозащита. Освободител, дългоочакван спасител. Хуманист.
Отново се ужасихме от скелетите в Освиенцим. От дълбоките, изпълнени с отчаяние еврейски очи.
За Сибир – нищо.
После войната свърши. Естествено тогава има само ГДР. Там, както и в СССР децата безгрижно играят, обикалят дърветата подскачайки, ходят с едни големи чанти на училище. Изживяват пълноценно невинността си. В капиталистическия свят младежта ходи на пошли конкурси по красота, вози се на високоскоростни коли, за да се фука със стандарт, води изключително празен и безсъдържателен живот. Децата играят с автомати.
Край. Фашизмът бе осмян, развенчан, осъден. Разбира се, социализмът няма нищо общо като цели и средства, той е изцяло човеколюбива обществена система. Е, по едно време се говори за диктатура на пролетариата, но това е само докато Революцията си постигне целите. През 1965 се приема, че ги е постигнала.
Ние никога няма да бъдем свободни. Защото никога не казахме НЕ на тази теза.
В следвоенната литература на Западна Германия, при автори като Хайнрих Бьол, Зигфрид Ленц, Гюнтер Грас и др. като червена нишка минава идеята за разкаянието и вината на един народ, който е допуснал лудостта Хитлер да се случи. Този народ днес е свободен. Той сам избира как да живее, къде да работи, кой да го ръководи.
Ние обаче не сме виновни, напротив, дори сме героите, построили социализма, фабриките, пътищата. Особено големи герои са нашите самоотвержени агенти – разузнавачи, пожертвали приятели и роднини, рискували живота си за Родината. Ние не сме свободни, живеем бедно, работим за експлоататори, а сега се вижда, че не избираме и кой да ни управлява.
И още мразим фашизма.
Снимки: http://www.biografiasyvidas.com/monografia/hitler/fotos.htm ; http://karlomongaya.files.wordpress.com/2009/04/stalin.jpg
Няма коментари:
Публикуване на коментар