неделя, 31 май 2009 г.

ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА, БЕЗОЧИЕТО и ЛИЦЕМЕРИЕТО











Няколко дена след трагедията с автобуса, наблюдавайки реакции и слушайки изявления, за пореден път почувствах колко трудно и потискащо е понякога да се живее в тази болна България. Дали насаденият ни от тоталитарно време атеизъм, подхранван в посттоталитарно време от бездействието и безразличието на църквата, ни кара да възприемаме по подобен начин смъртта и злополуките? Кое може да върне уважението и почитта ни пред трагедията на потърпевшите и може да ни накара да се опитаме така да променим нещата, че животът на всички ни да придобие стойност? Едва ли това е държавата, изборите или политиците. Може би първо трябва да погледнем себе си отстрани и отвисоко.

ЖИВОТЪТ - ето тук проличава това, че Русия ни е братска държава и че все още тачим и милеем за светлия й пример. И там човешкият живот не струва нищо. Ако струваше, нямаше да се пращат с лека ръка на пътя шофьори-убийци, коли-убийци, нямаше да има и пътища-убийци.

СМЪРТТА – отношението към смъртта е като това към живота. Медийният шум, използването на трагедията за предизборни борби и реклами, фактът, че в обществото липсва единство в скръбта, показват едно – мислим се за безсмъртни, живеем като безсмъртни. Да вземем всичко от живота, останалото и останалите не са важни! Те са другаде, те са други, ние сме тук и сега! Усещане за неудобство буди дежурната фраза „Ужас! Каква трагедия!” и опитът вътрешното безразличие и пустота да се прикрият поне за минута с опечалена физиономия.

БЕЗОЧИЕТО – без съмнение то намери концентриран израз в полицейския купон, завършил със злополучното уволнение. В скоби може да се вметне фактът, че това е първото от доста време насам „понасяне на отговорност”. При това пак по повод, който не е свързан пряко с причината за катастрофата. А пряко отговорните действащи политици и началници все още си носят "отговорността” в джоба. И никой не се сеща да я поиска.

В края на злополучния ден седях на терасата на един хотел в центъра на Слънчев бряг и ми се струваше, че съм на друг континент, на някакъв остров на забравата и опиянението, недосегаем за болката. Разбира се, не може да се очаква, току що започналият и без това слабоват сезон да замре в знак на съпричастност, но не можеше ли поне за пет минути зажаднялата за дискотечен лайф тълпа от абитуриенти и чужденци да бъде призована да почете нелепата смърт на 16 български граждани? Трябва ли да има специален декрет и заплаха от наказание, за да го направиш?

От медийните реакции в този ден най-силно ме впечатли разкривената от злоба физиономия на една топ- журналистка от национална телевизия. Посрещайки линейката, превозваща шофьора на автобуса, тя за малко не измъкна за косите лежащия в безсъзнание и шок ранен, за да го подложи на публичен линч. Микрофонът в ръцете й заприлича най-малко на Калашник, а безкомпромисната й присъда над „шофьора -убиец” ме накара да се усъмня, че някой от предците й е бил съдия в Народния съд. Не веднъж тази телевизия е издавала присъди, изпреварвайки съда. Предвид упреците към неработещата ни съдебна система може би трябва да се замислим дали да не поискаме тя да изземе всичките й функции.

ЛИЦЕМЕРИЕТО – вече споменах някои негови аспекти, но като че ли най ме подразни пак медийното му проявление. Ден след траура друга национална телевизия все пак излъчи предвиденото си шоу, което беше изпълнено с пошли и допотопни шеги, представени по най-бездарен начин от набедени напоследък за култови комедийни артисти. В края на предаването водещата реши, че е уместно да пролее сълзи и да спомене за "тази ужасна трагедия" и рискува да провери водоустойчив ли е гримът й. Понеже в продължение на цялото шоу гледахме разни ужасно тъпи и на места гнусни скечове, в началото помислих, че се шегува, от което ми стана много грозно. Като разбрах обаче, че не е шега, вече направо се изумих от нелепия и нескопосано осъществен преход. Кой ли е в приемната комисия за НАТФИЗ?

Връщам се в началото, та да мога някак да приключа. Ние сме болни. Подобно на болните от някакъв вид зависимост обаче, не признаваме болестта си и хвърляме обвинения върху други хора и обстоятелства за състоянието си. Едва когато осъзнаем, че сме болни, ще имаме шанс за лечение. Дано тогава имаме мъдър и добър лечител.

2 коментара:

Анонимен каза...

Здравей,Златина!Това,че сме болни,го беше написал с цялата яснота,още през 1993г.Йордан Василев.От тогава минаха и заминаха 16 години.Осъзнаване-никакво!И няма според мен,никакви изгледи за подобно осъзнаване!От терасата на хотел в Слънчев Бряг,сякаш всичко изглежда по друг начин.Но я отиди на Гарата или Автогарата не само в Стара Загора,и се загледай в типажите!Като герои на Гогол и Достоевски са!При тях е невъзможна мисълта,защо така отвратително е всичко край нас..?Коя или кои са причините за това..?Липсва присъщото на мислещия човек вглеждане и анализ!При опърпания и беден човечец,при циганина,при градския или селски хашлак,няма такива неща!А България е пълна вече с такива!Затова и се удивляваме на резултатите от Изборите!Четох преди малко leroisalomon.blog.bg и неговите мрачни прогнози.Напълно възможни неща,след които ще е или за Имиграция или за Гражданска Война!И то,две години и половина,след членството ни в ЕС.Поздрави!haralanov.blog.bg

ЗЛАТИНА КОЕВА каза...

Всъщност в случая не социалните различия са определящи, типажи на Гогол се виждат и в Слънчев бряг и навсякъде в Републиката. Липсата на някаква житейска ценност, която да ни издига от примитивизма и алчността е повсеместна и се среща сред всякакви социални, професионални и пр.среди.В подобни моменти най-ясно проличава.