Свободата на словото – тема, която от дни занимава обществеността в една правова и претендираща за демократична държава. Или поне онази част от нея, която не е погълната от съдбата на оцеляващите от собствената си празнота и безнадеждност в разни самолети и незнайни далечни страни. Чух един тълковател да се изказва, че тази свобода не ни е дадена даром и затова не трябва да позволяваме да ни я отнемат. По навик подлагам всички твърдения под съмнение. Така направих и с това. Всъщност за кои от свободите си сме се борили и дори да не сме извоювали, поне сме показали пред света, че държим на тях. В нашата тоталитарна история няма Берлинско въстание, няма Пражка пролет (даже бяхме там като агресори, отнемащи права), няма стачки в корабостроителници. Вярно, посттоталитарно ходихме на митинги и палаткови лагери, но да си признаем – след историята с танковете колко от нас са излезли на протест с мисълта, че може да не се върнат? Така че, демокрацията ни дойде до голяма степен даром, даже не бе резултат на „нежна” революция, а на вътрешнополитически преврат. И така изглежда тя сега: хора, боравещи със „свободното” слово, журналисти с име и авторитет, приемат за нормално словото им да е несвободно и подслушвано, в името на успеха на една служба, която уж се занимава с национална сигурност (а всъщност май предизвиква национална несигурност).
Как реагират Главите: Президентът твърди, че е нормално една служба да се занимава с работата, за която е създадена. А конституцията твърди:
Чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.
Изводът: Очаква се депутати и журналисти да вършат тежки престъпления.
Премиерът казва пред парламента (а всъщност именно засегнатите от отнемането на свободите им депутати не бяха на парламентарния контрол, за да го чуят), че няма посегателство над свободата на словото, защото тя е гарантирана от конституцията (така си е, справка по-горе).
Тук логиката е интересна. Нещо го няма или не се е случило, защото някъде пише, че не бива да го има или да става. Е, то щеше да е добре така, ама колко полицаи, съдии, адвокати и пр. щяха останат безхлебни.
Според Фердинанд дьо Сосюр, бащата на съвременната лингвистика, езиковият знак е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“ , т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо.
Възприемайки фонетичните знаци, които отправят към мен и останалите адресати горепосочените участници в комуникативната ситуация се опитвам да ги свържа с някаква реалност в мозъка си. А там намирам следната реалност: пребит до смърт журналист, затворени сайтове, следени комуникации на депутати и журналисти. И си оставам до фонетиката и нейната реалност. А тя е празна и куха. Защото мозъкът ми не успя да я запълни със съдържание.
Такава е цялата ни демокрация – куха. Такъв е и животът ни. Ако си дадем сметка, във всички сфери на живота си се сблъскваме с думи, зад които няма съдържание, в лична, в професионална, в обществена. Празнотата ни прави нещастни, депресирани, агресивни или просто тъпи. Да оставим личния план, там всеки си решава сам, но като българи ние все повече бягаме в далечната си история, за да намерим някаква тъждественост и да запълним празнотата на думите. За съжаление машина на времето още няма. И със сигурност няма да я изобретим ние.
Как реагират Главите: Президентът твърди, че е нормално една служба да се занимава с работата, за която е създадена. А конституцията твърди:
Чл. 34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.
Изводът: Очаква се депутати и журналисти да вършат тежки престъпления.
Премиерът казва пред парламента (а всъщност именно засегнатите от отнемането на свободите им депутати не бяха на парламентарния контрол, за да го чуят), че няма посегателство над свободата на словото, защото тя е гарантирана от конституцията (така си е, справка по-горе).
Тук логиката е интересна. Нещо го няма или не се е случило, защото някъде пише, че не бива да го има или да става. Е, то щеше да е добре така, ама колко полицаи, съдии, адвокати и пр. щяха останат безхлебни.
Според Фердинанд дьо Сосюр, бащата на съвременната лингвистика, езиковият знак е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“ , т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо.
Възприемайки фонетичните знаци, които отправят към мен и останалите адресати горепосочените участници в комуникативната ситуация се опитвам да ги свържа с някаква реалност в мозъка си. А там намирам следната реалност: пребит до смърт журналист, затворени сайтове, следени комуникации на депутати и журналисти. И си оставам до фонетиката и нейната реалност. А тя е празна и куха. Защото мозъкът ми не успя да я запълни със съдържание.
Такава е цялата ни демокрация – куха. Такъв е и животът ни. Ако си дадем сметка, във всички сфери на живота си се сблъскваме с думи, зад които няма съдържание, в лична, в професионална, в обществена. Празнотата ни прави нещастни, депресирани, агресивни или просто тъпи. Да оставим личния план, там всеки си решава сам, но като българи ние все повече бягаме в далечната си история, за да намерим някаква тъждественост и да запълним празнотата на думите. За съжаление машина на времето още няма. И със сигурност няма да я изобретим ние.
Няма коментари:
Публикуване на коментар