понеделник, 19 април 2010 г.

КОГАТО ВИКТОР СТАНЕ ЦАР

„Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.”

Така завършва уводната част на един от най-красивите съвременни български романи – „Балада за Георг Хених”. И това може би са най – подходящите думи, които могат да се кажат по повод изминалата една година от смъртта на неговия автор. Като че ли единствено колегата му Петър Маринков отбелязва тази годишнина медийно. Но това е разбираемо и закономерно. От една страна Виктор Пасков го няма в списъка на онези интелектуалци, които чакат в готовност на старта знак от властта, за да й окажат подкрепата си. От друга страна не пише за отстреляни мафиотски босове, затова не може да се каже, че е твърде популярен сред широките маси. Подобно на героя си Георг Хених и той не прави компромис със занаята си. Доколкото имам впечатления от изказванията му в телевизии и преса, май изобщо не прави компромиси. И не прощава на посредствеността.

Да си призная, не харесвам всичко, написано от Виктор Пасков. Но според мен в изкуството не количеството е важно. Гореспоменатите интелектуалци (да не изреждам имена, че да не пропусна някого), са известни със своята мнима плодотворност. С постоянство и упоритост ринат тая литературна нива, но за съжаление вадят само гнили картофи от нея. Затова и ги предлагат само между свои. С два от романите обаче Виктор Пасков оставя белег не само в литературата, а и в душата на човек, докоснал се до тях. И в двата има много от него самия, има много от всички, преживели маскирания под гръмки лозунги упадък на обществото и интелигенцията ни през социализма. В тях можем да намерим обяснение и за вчерашния и за днешния си позор. И за това, че на много хора им се плаче.

„Балада за Георг Хених”, по който Дочо Боджаков прави също така вълнуващия филм "Ти, който си на небето", ни среща с изоставения, болен и гладуващ основател на лютиерската ни школа, за да ни покаже величието на големия малък човек. За "дядо Георги" малкият Виктор е „цар”, а занаятът стои над всичко, дори над майстора, владеещ го до съвършенство. Дядо Георги ни учи на любов и на прошка, учи ни как да победим озлоблението помежду си, дребнавостта и меркантилността си. Показва ни как да вървим по стълбата към небето. Мир на праха му.

„Германия- мръсна приказка” е другият роман, който отрежда на автора си място на небесната Алея на славата. Много и трагични са срещите в този роман. В него Виктор Пасков ни показва как златната младеж на др. Тодор Живков с успех руши живота си поради липса на перспектива извън фалша, с който не иска да се примири. Показва ни как българските таланти биват разменяни на килограм между соц. театрите, за да реализират нечии профански виждания за култура. Показва ни как мизерното битие и моралните издевателства на една тоталитарна държава могат да превърнат и най-извисения духовно човек в скот. Дава ни обаче и пример, че въпреки всичко, ако държиш на достойнството и гордостта си, не ставаш предател и доносник. Нещо, което напоследък непрекъснато се опитват да оборят.

Няма да забравя тези книги. Част от това, което съм сега, дължа на тях. Догодина може би и аз няма да се сетя за датата, на която ни е напуснал техният автор, но винаги ще му бъда благодарна за тях. Иска ми се да не загубя надеждата, че един ден Виктор ще стане цар. Когато това стане, ще съм сигурна, че завинаги ще остана тук, в България.

Снимка: http://news.ibox.bg/news/id_1474023546

2 коментара:

Пламен Бочев каза...

Който истински се е докоснал до него, едва ли ще го забрави.
Светла му памет.

Анонимен каза...

"Балада за Георг Хених" е наистина великолепна книга, едно от най-прекрасните произведения на съвременната българска литература. За съжаление, нейният автор Виктор Пасков не устоя дълго да бъде "цар Виктор",а стана най-обикновен слуга на управляващите и ходеше да целува десницата на Гоце Първанов.