неделя, 28 ноември 2010 г.

НАЙ – УДОБНИТЕ ПРОТЕСТИРАЩИ



Протестите станаха нещо обичайно в нашата страна – лекари, студенти, учени, земеделци, тютюнопроизводители – почти няма съсловие, което да не е изразило недоволството си от това, че трябва да понася ударите на кризата, при това без ясна перспектива за резултата от  „затягането на коланите”. Може би под влияние на протестната вълна на възрастните глас надигнаха и учениците. По най- тривиалния ученически повод – повече ваканция. Докато протестите на възрастните обаче няма как да бъдат отминати с мълчание – водят се преговори, правят се отстъпки – недоволството на учениците се приема като детска прищявка и се отминава като новинарски факт. Според премиера учениците нямат право да си определят сами ваканциите, според гражданите това е „детска му работа”. Никакъв намек за диалог и изслушване. И нормално. По принцип протестиращите имат представителство – синдикати, браншови организации, комитети, които водят преговори с отсрещната страна. Единствената организация, които учениците имат, при това не навсякъде, са ученическите съвети. Те обаче обикновено се занимават с организиране на празници или самодейни изяви, но не и с образователни или педагогически проблеми. Съществуващите конфликтни ситуации в училище, а те са ежедневие, се решават по утвърдените от години начини – агресия, вербална или физическа, бягство от час, на помощ идват алкохолът и наркотиците. Системно потисканото недоволство винаги намира начин на изразяване – рушителен или саморазрушителен.
Докато липсва диалогът, при който всяка от страните да изложи и аргументира позициите си, думи като толерантност, зачитане и уважение, ще звучат в детските уши като кухи фрази и клишета от часа на класния.
Диалогът обаче няма да се случи, ако на младите до безкрайност продължава да се гледа като на деца, неразумни и неспособни да разсъждават и решават.
Ето защо те протестират не за друго, а за ваканция. Не за това, че средствата за образование в новия бюджет са драстично съкратени, не за това, че много от тях учат в рушащи се училища, не за това, че ученици от малките села са принудени да вървят километри пеша до най- близкото училище. Това са неща, за които възрастните трябва да мислят. То си е така. Но тук е и разликата с европейските им връстници. През 2008г. гръцките ученици протестираха срещу съкратените разходи за образование и лошите условия в училищата. Във Великобритания ученици и студенти се обединиха срещу повишаването на таксите за обучение. Във Франция пък, представете си, учениците скочиха срещу пенсионната реформа. Нима те не се деца?
Независимо срещу какво или за какво протестират българските ученици, ответнта реакция не бива да бъде мълчание и пренебрежение. Забележително беше изявлението на една млада майка, според която „Те нямат право на мнение!”. На въпроса, какво ще направи, ако детето й поиска по- дълга ваканция, отговори: „Ще му ударя два шамара и нищо повече няма да иска.” Навсякъде в цивилизования свят социалните служби биха проявили интерес към ситуацията в това семейство, но в държава, в която над 200 деца са измрели в социалните домове, това няма как да стане.
Израстването не се случва изведнъж, то е дълъг и труден, често мъчителен процес. Той не приключва с навършването на заветните 18. Можем ли да очакваме, че като изтрезнее след купона, тийнейджърът ще се събуди узрял, поумнял, способен да взема правилни решения за себе си и за обществото, да гласува по съвест и информирано.
Също така демокрацията не се налага, а се възпитава. Ако днес на протестиращите ученици не им се покаже как да правят това цивилизовано, не им се даде знак, че мнението им поне се изслушва, то утре част от тях ще се превърнат в удобна за управление, сива маса без мнение. Но друга част ще бъдат нецивилизовано протестиращи, които няма да се съобразяват с никакви правила и ограничения.
 А умните глави пак ще се блъскат над въпроса „Как стигнахме дотук?”

Снимка: topaloff.eu

Няма коментари: