

Хазартното съзнание, старческата деменция или пък царственото високомерие към поданиците подлъгаха Н.В. да признае онова, което всички останали се опитват да замаскират зад паравана на принципи, идеи, общи цели за благото на родината и народа: коалицията е "въпрос на стратегия и тактика".
Едни коалиции се изясниха, други са в процес на създаване, укрепване, налагане във вътрешнопартийното, а после и в публичното пространство. Доколко са ясни на електората принципите на създаването им, общото в платформите им и вижданията за провежданата политика, за самите тях всъщност не е толкова важно. Важното са броят депутатски места, които ще успеят да откъснат от баницата. Затова и не се притесняват особено от цирковете, които изнасят в медийното пространство. Работата е да замътят водата и да пуснат стръвта.
Ние, потърпевшите риби обаче, вече сме много отегчени, отвратени и най-вече обезверени от тази мътилка в блатото ни. Гръмките фрази, обещания и головодни платформи така и не станаха част от миналото. За съжаление с големия принос на медиите. Рядко се сеща някой журналист да зададе съществения въпрос какви мерки конкретно предвижда дадена партия в областта на образованието, на социалната политика, здравеопазването, икономиката. Колкото повече наближават изборите и зачестяват коалиционните сватби, толкова повече ни се налага да слушаме баналните въпроси кой с кого, защо, ама как така, ама ако този иде при онзи, какво ще стане и пр. За съжаление и ние, гражданите, се задоволяваме да чуем, че еди кое си щяло да е приоритет, без да питаме „А как точно?” Така и ние самите се отказваме от демократичното си право на осведомен избор и подценяваме собствения си разум.
Накрая в мътилката налапваме коя да е стръв, само да изглежда по-голяма. Може би най-удачната дата за избори е първи април?!
Ненадейно най-върлият враг на Тутраканската селищна система, а именно 40тия президент на САЩ Роналд Рейгън, се оказа епистоларен другар на старопланинеца Любомир Левчев. Също така ненадейно естетът в сферата на моминската хубост Румен Петков се оказа дотолкова заинтересуван от литература, че жертва лични средства, за да предостави на СБП писмо, което си е било и без това на СБП. Според Левчев това било най-символичния жест, който бил виждал напоследък. Вероятно нещо е разклатило реалистичните естетически позиции на бившия цензор и председател на СБП, та поставя знак на равенство между символично и абсурдно.
Според бившия вътрешен министър и настоящ писателски благодетел фактът, че по времето на Студената война Рейгън се е обърнал с някакво послание именно към СБП бил показателен за ценностите, които излъчвала тази институция тогава, а и сега. Като се има предвид, че една от главните задачи на СБП по това време е да цензурира и отсява неблагонадеждните творения на изгубените писателски души, така че да не бъдат по никакъв начин застрашени идейните и естетически ценности на народа, логичното съдържание на това послание до Шестата световна писателска среща би било всъщност призив към спазване на свободата на словото. Или поне бегъл намек за нещо подобно (иначе пощенският гълъб нямаше да прелети през желязната завеса). Обществеността обаче не бе удостоена с честта да се запознае със съдържанието на въпросното писмо. Тя трябваше да се задоволи с поредната блудкава, безвкусна и абсурдна PR-изцепка на властта.
А Тутракан трябваше да преосмисли отношението си към своя враг.