
Никога не ми е харесвал този човек. Още преди да станат известни някои факти от биографията му, отблъскващо ми подействаха личните му качества. Високото самочувствие по принцип не е нещо лошо, но са ми подозрителни хората, които говорейки за работата си, поставят своя Аз на първо място. Сякаш работата им съществува заради тях, а не обратно. Сравнявайки го с другите му колеги, придобили широка обществена популярност, като Георги Китов, Николай Овчаров, проф. Георги Бакалов, не забелязвам у тях подобен стремеж към самоизтъкване и славолюбие. Високото самочувствие на пръв поглед създава впечатление за силна воля и устойчив характер. Това обаче е измамно впечатление. Ловката маневра на Божидар Димитров с напускането на потъващия бесепарски кораб и прекачването му на победния крайцер на ГЕРБ наистина говори за силна воля- волята да остане на гребена на вълната. Разбира се, хората променят убежденията си, но обикновено от 15 до 25 годишна възраст. Когато това стане на 64, когато си използвал изцяло капацитета на предишната власт и благодарение на нея си станал това, което си, силата на характера става проблематична.
Да оставим обаче личните качества. Обсъждането им винаги води до субективизъм. Обективен факт обаче е, че Божидар Димитров доби голяма обществена подкрепа, най-вече сред ревностните патриоти, обявявайки се като историк и гражданин, а отскоро и като министър, в защита на българите от Западните покрайнини. Според него това щеше да е и основната му мисия на този пост. Макар че като отговарящ за Агенцията за българите в чужбина и Дирекцията по вероизповеданията, би трябвало да има задължения и към българите по цял свят. Самите българи в Европа и отвъд Океана обаче стесниха периметъра на задълженията му. Много от тях не можаха да приемат това назначение на новото правителство. И как иначе, като голяма част от българските емигранти не са в родината си, тъй като те самите или родителите им са били прогонени от службата, дала хляб и светло бъдеще на Божидар Димитров. А и той ги отписа. Впечатлена бях от едно интервю, в което той твърдеше, че българите, намиращи се в чужбина с цел работа, не могат да се считат за емигранти. Емигранти били само онези, които са потомствено там. Щом това го твърди историк от такъв мащаб значи, че понятието икономическа емиграция просто трябва да се заличи от учебниците и да се изгради една принципно нова концепция по въпроса.
В сравнение със светилото Божидар Димитров аз съм едно голямо нищо. Може да съм нищо, но с принципи. Обикновено не се занимавам с хора, които са ми неприятни. Наруших този принцип, понеже съм много доволна, че този човек оправда всичките ми очаквания. Доволна съм, защото най-после има шанс онези, които все още хранят някакви илюзии по отношение на него, да се простят с тях. Съжалявам обаче за потърпевшите, а това са именно нашите сънародници от Босилеградско, за които въпросният министър трябваше и искаше да се грижи.
Както вчера ТВ „Европа” съобщи, представители на движение „Западни покрайнини”и на Българския Хелзинкски комитет са се оплакали пред българските власти и пред БПЦ от последователната асимилационна политика на сръбските власти и църква и конкретно от отказа на сръбския епископ Пахомий да освети новопостроената им църква. Асимилационната политика се провеждала и с други методи- преименуване на българските светци (от Иван на Йован), изписване на българските имена на гробовете по сръбската именна система, недостатъчни възможности за изучаване на майчин език, назначаване на сръбски свещеници в българските църкви. Дали има и по-твърди методи на асимилация, не знаем, но пък имайки предвид, че това е Сърбия, можем ли да ги изключим? Както сме свикнали да очакваме, БПЦ досега не е реагирала. Вярно, отчетата бяха заети да гонят зли духове покрай концерта на Мадона, но вече трябва да са ги изгонили. Не реагират и българските власти. А как реагира отговорният министър? Заяви възмущение? Каза, че ще предприеме мерки и ще се запознае детайлно със случая? Ще се свърже с българския посланик в Сърбия и със сръбския у нас? Не, не и не. Заяви, че „со кротце, со благо” щели сме да постигнем повече. Тъй, това сме го чували. Най - удивителното обаче е по-нататъшното му изявление, което говори не само за липсата на характер, воля и последователност, но и поставя под съмнение качествата му на историк. Въпросното светило в българската историческа традиция твърди, че нямало опасност от асимилация, ако българите в Западните покрайнини сами пазели и развивали българското си самосъзнание. Мисля, че не само учебниците по икономика трябва да се преработят в частта им за емиграцията. Изхождайки от думите на историка Божидар Димитров явно ще трябва да преразгледаме цялата си история и вижданията си за Османското робство, за съдбата на Македония и въобще за всичко.
Щем не щем, приехме съдбата на Спаска Митрова за лична драма, в която държавата не може да се намеси. Каузата бе загубена след кратка дипломатическа препирня. В Западните покрайнини обаче има множество лични драми на българи, които виждат надежда единствено в България. Затова ще е позорно за България тези драми да се превърнат в изгубена кауза заради безгръбначието на един лъжепатриот.
Снимка: www.novinar.net/.../1249920683_5_330X260.jpg