ХУБАВА СИ МОЯ ГОРО

Разбрахте ли сега защо Симеон, нашият Цар честити, е толкова петимен да си върне горите?

„За да им се порадва"– мислят си някои.

„За да осигури бъднините на малкия Хасан или пък да плати дълговете на баща му?” – ще рекат други.

„Да си плати своите дългове”- зловиди им се на трети.

Значи просто всички те не са в час и не са чули колко упорито НДСВ се обявява за ЗЕЛЕНА БЪЛГАРИЯ.

С далновидна загриженост Царят е искал да спаси горите от безразборната сеч на дървената мафия и лумпенизирания ром, та затова си ги е прибрал. Някои дори и по два пъти, за всеки случай.

Не мога да разбера Зелените защо толкова се дърпат и не искат да си стиснат ръцете с него?

Снимки: http://images25.snimka.bg/005778218-big.jpg

http://87.121.7.26/img_story_custom/27/278910.jpg

http://www.dnes.bg/stranata/2009/04/13/nezakonna-sech-zalichi-ciala-gora-krai-omurtag.69326

ШИБЪР ( За Вальо Топлото, спирателната арматура и разговорния немски)

Вчера научих още една чуждица в българския - шибър. Работейки с чужди езици непрекъснато се сблъсквам с промените и новостите, които навлизат в родния ми български. Те са особено предизвикателство за филолога, който обича да проследява етимологията на иноземските думи и логиката, по която те се промъкват в езика. Като чух за „шибър”-а първо ми хрумна вероятния корен на думата – немския глагол „schieben” – тласкам. Немският по принцип има голям принос към българския технически професионален жаргон – шибедах, шубер, шпатула, шахта – това е само малка част с „ш”-то . Радост за ухото на германиста! От опит знам обаче, че с чуждиците трябва да се внимава, тъй като понякога изненадват. Проверката показа, че „шибър” означавало „клапан”. Кой пък го е внесъл този „шибър” при толкова налични думи за тази работа –вентил, кран, клапан. За какво му е притрябвал и "шибър”?

За да стане ясно кой, ще кажа откъде научих тази дума и защо ме впечатли толкова.

Научих я от новините, а ме впечатли, защото това е името на фирмата, през чийто клапан към Вальо Топлото е потекъл неограниченият поток финансови ресурси, използвани за вани, соли, четки за зъби, яхти, спътнички за яхти и др.

„Клапан” е значението, което показва техническият речник. Немският тълковен речник обаче дава още по - интересно разяснение. „Schieber” /шибър/ наричат разговорно човек, който върти тъмни сделки—с валута, с оръжия, с наркотици. Коментар? Нали не е нужен?!

Има едни хора , които много обичат да изнамират произхода и значението на имената. Няма да е зле да назначават и такива специалисти към фирмените регистри

ОБИКНОВЕН ФАШИЗЪМ, ОБИКНОВЕН КОМУНИЗЪМ ИЛИ ОБИКНОВЕНА ПРОПАГАНДА

Принадлежа към поколението, което достигна пълнолетие запознато детайлно със зверствата на фашизма и на което бе внушавано, че капитализъм и фашизъм са кажи -речи тъждествени понятия. Слава богу моята крачка към зрелостта съвпадна с крачката, която страната ми направи към демокрацията. Една крачка, при която кракът й увисна във въздуха и все още се чуди дали и къде да се приземи. През тези първи години на свобода и зрелост научихме броя на жертвите на сталинисткия режим, за лагерите в Сибир, кой и защо е бил изпращан там. Не бяхме учудени, защото слуховете се носеха доста преди това, просто данните бяха вече официално оповестени. Познавахме и "Фашизма" на Желю Желев.

Разбира се, информацията за сталинистките извращения не ревизира отношението ми към фашизма. За мен той винаги ще бъде равносилен на потисничество, издевателство над човешката същност, лудост.

Държа обаче тоталитарните режими да бъдат третирани с един аршин.

Затова, когато националната телевизия излъчи „Обикновен фашизъм”, този признат "шедьовър" на Михаил Ром, блестящ образец на монтажното кино, както казва критиката и се опита да ме върне в преддемократичния ми житейски период, бях доста засегната от нелепия опит за манипулация и подценяване на разума ми.

Трябва да призная, че филмът е почти съвършен. Стилистиката на съпоставката и противопоставянето успява да въздейства емоционално, дори мисълта ти да се противи. Може и да пролееш някоя сълза. През по-голямата част на филма дори си мислех, че е имал съдбата на „Фашизма”, че е бил забранен, тъй като много майсторски, иронично и правдиво разкрива механизмите на тоталитарната манипулация. Казах си, през 1965г. съветският гражданин лесно е можел да направи аналогия със своята действителност, така че едва ли цензурата е пуснала този филм. Каква заблуда! Първо краят на филма ме разубеди, а после и информацията, която намерих за режисьора – точно по времето на Сталин е бил началник на филмовото производство. Талант! А аз чакам аналогии!

Какво ме подразни в цялата история. Това, че филмът осъждаше от позицията на хуманизма, на просветителското уважение към живота и разума. Сякаш бе направен в най-демократичната страна на Земята, в най-демократичното време. Това е тази страна - СССР, 1965. Подразни ме лицемерието, едностранчивостта.

А относно стилистиката и похватите:

Първата част на филма наблегна на ироничното развенчаване на диктаторската лудост, като единственото сравнение тук бе с брата Мусолини.

За патологията на Сталин естествено научихме от други източници.

Представено бе и плоското и еснафско изкуство на Третия райх – кабаретните артистки със заоблени бедра, фюрерските портрети, заемащи цяла стена, грандиозните статуи, изобразяващи чисти арийци и арийки. Нима обаче е далеч от мисълта аналогията със съветското изкуство от този период? Че дори и запазената марка - класическият им балет зарязва блудкавата лебедова естетика, отнесените Одети, Копелии и Спящи красавици се превръщат в отрудени соц. труженички, които се борят с омагьосаната от капиталистите норма. Да не говорим за огромните портрети по манифестациите, за самите манифестации. Нататък иронията бе зарязана и отстъпи място на противопоставянето. Например на общественото ежедневие в Третия райх и Ваймарската република. Тук отново видяхме нещо присъщо на комунизма – възхвалата на мизерията. Нещо, което и Станишев наложи в мрачния си трамваен клип. Просто е неизбежно. Хитлеровите арийци седяха като празноглави безделници по кафенетата и се тъпчеха с пасти, задяваха се покрай басейните на летните плажове, изобщо не им пукаше, колко сериозно нещо е животът. Последваха кадри от мизерстваща Ваймарска Германия, опърпани гладуващи работници, свили юмрук се борят с блясък в очите за свобода, равенство и братство. Ето това е осъзнатият индивид! Ето това е истинският живот! Може да няма пасти, но има цел.

После следваха военновременните аналогии. Позната картинка. Германският войник - маша в ръцете на злото. Зъл, невъзпитан, брутален. Агресор. Руският войник – убива само при самозащита. Освободител, дългоочакван спасител. Хуманист.

Отново се ужасихме от скелетите в Освиенцим. От дълбоките, изпълнени с отчаяние еврейски очи.

За Сибир – нищо.

После войната свърши. Естествено тогава има само ГДР. Там, както и в СССР децата безгрижно играят, обикалят дърветата подскачайки, ходят с едни големи чанти на училище. Изживяват пълноценно невинността си. В капиталистическия свят младежта ходи на пошли конкурси по красота, вози се на високоскоростни коли, за да се фука със стандарт, води изключително празен и безсъдържателен живот. Децата играят с автомати.

Край. Фашизмът бе осмян, развенчан, осъден. Разбира се, социализмът няма нищо общо като цели и средства, той е изцяло човеколюбива обществена система. Е, по едно време се говори за диктатура на пролетариата, но това е само докато Революцията си постигне целите. През 1965 се приема, че ги е постигнала.

Ние никога няма да бъдем свободни. Защото никога не казахме НЕ на тази теза.

В следвоенната литература на Западна Германия, при автори като Хайнрих Бьол, Зигфрид Ленц, Гюнтер Грас и др. като червена нишка минава идеята за разкаянието и вината на един народ, който е допуснал лудостта Хитлер да се случи. Този народ днес е свободен. Той сам избира как да живее, къде да работи, кой да го ръководи.

Ние обаче не сме виновни, напротив, дори сме героите, построили социализма, фабриките, пътищата. Особено големи герои са нашите самоотвержени агенти – разузнавачи, пожертвали приятели и роднини, рискували живота си за Родината. Ние не сме свободни, живеем бедно, работим за експлоататори, а сега се вижда, че не избираме и кой да ни управлява.

И още мразим фашизма.

Снимки: http://www.biografiasyvidas.com/monografia/hitler/fotos.htm ; http://karlomongaya.files.wordpress.com/2009/04/stalin.jpg

ТРОЯНСКИ ЕНЕРГОКОН

Едно от характерните качества на нашите социалисти е грандоманщината. Тя нерядко ги води до опасен разрив с действителността, въпреки че според самите тях битието, т.е. действителността има определящо значение. А не мечтите и желанията. Проявленията на грандоманщината биват най-разнообразни – в архитектурата, в паметниците, в демонстративната показност на манифестации, тържества, откривания и закривания. Да си спомним открития с необяснима празничност 5 километров участък на магистрала „Люлин”, който представлява горе –долу четвърт от крайната цел, пък и засега е неизползваем. Закъде тогава го открива това откриване, не е ясно, обаче важното е да се направи впечатление.

Нещо такова е и меракът на Станишев да ни бъде поверен енергийният ресор в ЕК. Всъщност и преди е имало бомбастични виждания за ролята ни в енергетиката на Балканите и Европа. Изглежда това, че все още /а може би и завинаги/ техните кланове държат енергетиката на България в ръцете си, дава на другарите лъвската смелост да преследват и по-големи цели.

Че защо пък да не ставаме за тая работа? - ще запитат засегнатите патриоти.

Защо ли?

Настоящият енергиен комисар, латвиецът Андрис Пиебалгс, е заложил 6 приоритета за дейността на енергийната комисия, сред които са повишаването на енергийната ефективност, насърчаване използването на възобновяеми енергийни източници, реализирането на функциониращ вътрешен енергиен пазар в полза на всички европейски граждани, повишаване на сигурността и контрола на ядрената енергетика.

А как изглежда нашата политика по тези точки?

По енергийна ефективност сме на последно място в ЕС. Напоследък навлиза използването на слънчева енергия, но пък единственото, което насърчава потребителите на такава, е да облекчат сметките си при кръвопийците от ЧЕЗ, ЕVN и E.ON. Държавата няма никаква стратегия, чрез която да ги стимулира. Тук-таме по пътя за морето децата сочат с пръст някой вятърен генератор и затрудняват родителите с въпроси. Това, че в страната има градове, които биха могли да покрият част от енергийните си нужди чрез хидрогеотермални източници, засега, а и за необозримо бъдеще, е една добра теория.

Каква политика тогава ще води в тези области нашият комисар? Ще дава съвети ли, ще контролира ли, на краставичаря краставици ли ще продава? Или просто ще открива ТЕЦ-ове и ВЕЦ-ове, ще реже ленти и ще държи речи? Е, тука може, ама ….

Да вземем и другия приоритет – независимия вътрешен пазар и ограничаването на диктата от страна на Русия. Доминиращите в България проруски интереси в газовата сфера, налагането предимно на руски фирми при изграждането на АЕЦ „Белене” ни връщат към нагло разкритата от посланика Чижов представа за България като троянски кон на Русия.

А какво да кажем за повишаването на сигурността и контрола на ядрената енергия. Колко пъти вече от страна на правителството се пускат демагогски изявления за повторното отваряне на козлодуйските блокове. А и един от вероятните бъдещи депутати в нашия парламент твърдо заяви подобна претенция. Че и сума пари пръсна само за претенцията. Пък ако рече да я осъществява, не се знае. Да се запитаме тогава, как нашият еврокомисар ще си сътрудничи с колегите си, които едва ли ще се зарадват на подобни възгледи.

Ех, хубаво нещо са идеите и мечтите!

Снимка: http://farm4.static.flickr.com/3459/3300060551_4796b0f43c.jpg?v=0

ДЕПУТАТИ (За изгубената чест на пагона)

Напразно брои Любен Корнезов и моли, моли и брои. Позова се и на честта на пагона („дето се вика”). Депутатите от 40 парламент не можаха да преодолеят изкушението да скъсат веригите през последния си работен ден и както съветва един английски денди, му се подчиниха.

Някой да се учуди?

Вечерта баш председателят Пирински заяви по телевизията, че от депутатското реноме зависело спазването на законите. Да бе, казвам си, че той ли лови джебчиите и ги респектира? Приех думите му с враждебност, понеже все ми се струва, че столетницата не обича много този стълб на демокрацията – разделените и независими власти. Тя все иска да съединява нещо – пролетарии, държавни постове, уж несъединими партии. Като се размислих обаче, стигнах до извода, че той има предвид следното: Като представителна и елитна извадка от народа, депутатите ни показват как ние трябва да спазваме законите, които те приемат, за да оцелее държавата ни или просто, за да си нямаме неприятности. Ами да видим тогава, да се поучим.

Като вземем въпросния ден за пример, можем да се поучим как се спазва трудовото законодателство – а именно, през куп за грош. Все пак, не е за препоръчване да опитвате, особено това важи за работещите в частния сектор.

Що се отнася до данъчното законодателство, по данни на Сметната палата 20 депутати и общо 174 висши държавни чиновници са подали неверни декларации- я забравили за притежания на половинките, я нещо друго. Но какво са за тях земните блага, когато те имат такива висши цели?!

Това че избягаха позорно от приемането на последния закон, а именно Закона за движение по пътищата, който щял да въведе разни нови ограничения, нещо навежда на някои мисли. Като знаем какви коли карат....

Да оставим настрана разните екстремни случаи като педофилски скандали, процеси за лъжесвидетелстване и бой.

Сигурно все пак има и позитивни примери, от които да се поучим. Ама ние, българите, все лошото виждаме.

Каквито и да са били, депутатите от 40тия парламент вече са екс. Сега сме обърнали взор към тези от 41вия или поне те така си мислят. Едно е сигурно - в първия работен ден ще са значително повече на брой, отколкото в последния. Но има и нещо ново, което буди сериозно безпокойство – вероятността сградата на парламента да опустее съвсем, тъй като за удобство е възможно събранието да се премести в СЦЗ. Софийски централен затвор. Някой започват от там кампанията си и според упорити слухове, броят им расте. Ще е жалко за средствата, пръснати по ремонти и осигуряване на максимален интериорен комфорт на парламента. Но пък и затворът може да спечели от това. А ние?

СЪБОТНО ОСВЕЖАВАНЕ С JAMES и малко вяра в бъдещето

С ЖЪЛТА КНИЖКА

След като социолози и политолози класифицираха електората по „възраст, класа, пол, занятие”, политиците ще почват да го характеризират и по личностни качества. Предизборно пенсионерите станаха „некачествен материал”, блогърите (обаче с извинение) – „простаци”, а следизборно (или междуизборно) привържениците на Синята коалиция според Антон Кутев са психически непригодни, тоест "луди". Не че електоратът пести любезности по адрес на политиците, но той пък е в позицията да бъде ухажван, така че може да си го позволи. Изобщо взаимната любов е на ниво!

Не знам дали „жълтата книжка” е мит или реалност, но ако все пак съществува, предлагам да влезе в списъка на документите, с които може да се гласува и онези, които са си изгубили личната карта да се възползват от нея.

ПРЕДИЗВЕСТЕНАТА ИЗНЕНАДА НА КОВАЧКИ

На 18 януари, един мразовит ден насред нажежената от протести зима, Христо Ковачки застанал пред работниците си и ги помолил да повярват в необходимостта да се отвори пак АЕЦ "Козлодуй". Дали благодарните му работници са повярвали точно в това, не се знае. Според пряко присъствали на кандърмите обаче, никой не се е усъмнил, в обещаната удръжка в размер 100лв. от месечната заплата, в случай, че не повярва достатъчно силно в АЕЦ-а, не вземе премийка от 10 лв. и не се поразходи с топъл и удобен автобус, за да помръзне малко на площада в София. Естествено случаят с добре организирания "спонтанен" митинг се разчу и малко се пошумя по въпроса. Но достатъчно малко.

Не мисля, че са нужни пророчески способности обаче, за да се предвиди какво може да се очаква при едно значително по-сериозно събитие като изборите, били то за европейски или национален парламент. Естествено, значително по-сериозни инвестиции в работническата вяра. И по-сериозни удръжки.

Ама разбира се, толкова години гради човекът икономиката на България, създава работни места, вместо да топли стола в парламентарната кебапчийница. Това, че благодарение на такива като него българската икономика се превърна в уродлива симбиоза между див капитализъм, нескончаем социализъм, ориенталска небрежност и латиноамериканска корумпираност, това, че се заговори за губернаторско властване над цели региони в страната, всичко това са само слухове, разпространявани от завистливата конкуренция, която плаща на разни измекяри- журналисти, че даже и германски, да пускат мухи по вестниците.

След пословично наглата продажност на европейския вот, някои от участниците се възмутиха, че държавата не направила нищо, за да предотврати това. Държавата пък каза, че имало достатъчно строги закони. Което е вярно. Само дето не действат. Държавниците, които се крият зад това оправдание, направиха достатъчно, за да деградират напълно политиката, да изцедят и последната капчица морал от нея. После замениха неписаните закони, които за хората имат много по-голяма сила, с някакви членове и алинеи, будещи умиление сред организаторите на покупко-продажбите в изборния ден.

А пък анализатори и журналисти ахнаха от изненада.

ЩО Е ДЪРВЕНО ЖЕЛЯЗО?

Днес в „Труд” царският експерт Милен Велчев твърди, че икономическата програма на ГЕРБ предлагала социална пазарна икономика, която била „дървено желязо” и препоръчва експертите му да идат да доучват в чужбина. Не съм привърженичка на ГЕРБ, нито икономист. От историята обаче знам, че благодарение на това „дървено желязо” и създателя му Лудвиг Ерхард следвоенна Германия за някакви си 5-6 години е успяла да постигне т.нар. „икономическо чудо”, нещо което ние за петнайсет години постигаме, но с обратен знак, та хората най-вероятно гледат и не вярват на очите си как функционира нашата икономика и при това сме още живи. Сигурно защото ни управляват такива учени експерти.

ЕВРОИЗБОРИ – МОИТЕ ОЧАКВАНИЯ

Евроизборите дойдоха. Нормално е всеки да си зададе въпроса, защо да развали азиатския си неделен рахатлък и да се прояви като европейски гражданин. Как това ще промени личната му съдба, за да го мотивира да гласува?

Та какво се промени за мен с участието на българи в европейските институции?

Не зная дали това има нещо общо, но откакто Меглена Кунева е в Европейската комисия, всички запалки на пазара изискват добре развита мускулатура, за да ги задействаш. Помня, че една от първите й инициативи беше именно ограничаването на риска при този продукт на цивилизацията. Значи все пак някакъв ефект има и еврочленството ни функционира. А иначе заплатата ми продължава да изтича към един от новите енергийни монополисти, който освен да се информирам за сметката си и да я платя, не ми дава други потребителски права. Нищо, ще почакам, друго не ми остава.

Опитвайки се да потърся информация за дейността на 18те ни евродепутати се натъкнах на едни безкрайно дълги доклади, достойни за партиен пленум, заболя ме главата и се отказах да ги резюмирам. Явно още дълго време ще ни трябва да се отърсим от схващането, че плътно изписаният лист хартия придава важност и авторитет. В крайна сметка реших, че за периода на членството ни, европейските институции ме направиха малко по-информирана относно нивото на корупция у нас и без тяхната намеса нямаше да знам за кодовото име Батко например. Ами като се има предвид какви са темповете на развитие в прехода ни към демокрация, това може да се отчете като мащабна крачка. Все пак информацията е голяма част от решаването на всеки проблем.

Разбрах, че вървейки по този път, няма да стигна до убедителни аргументи в полза на гласуването. А пък много ми се иска да съм добра и съвестна европейка. Затова се върнах назад към въпроса за личната полза. Дали изобщо това трябва да бъде въпросът? Не е ли именно преодоляването на егоизма в името на общото благо част от европейската идея?

Да, ще отида да гласувам, без да си задавам повече въпроса защо точно, да търся отговори и аргументи. Защото вярвам, че искам да съм част от тази европейска идея и че тя е бъдещето на България. За мен тя не в еднаквите краставици и домати, в борбата на шкембе-чорбата за съществуване и приноса на Ганкиното хоро в общоевропейския фолклор. За мен тя означава свобода, равнопоставеност и човешко достойнство. Надеждата, че може да има надежда.