ПРАВО НА ТРУД

(Заседание в рамките на проекта "Декада на ромското включване")

Според член 48 на конституцията гражданите на РБ имат право на труд. „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.” (ал.1). Защитавайки това свое право, вчера около 1000, че и повече роми окупирали завод в Бяла Слатина, който трябвало да бъде затворен поради прекратяване на производството. Ако човек чете само заглавията на вестниците, би си помислил, че тези хора, подобно на работниците от "Кремиковци", не искат да си загубят работата в завода и затова не искат той да бъде затворен. И това донякъде е така. Има една мъничка разлика обаче, а именно в представата за труд. "Ние 20 години крадем желязо от тук, няма да позволим да ни посегнете на хляба", възроптали ромите срещу нарушаването на конституционното им право. Е, поне за разлика от лешоядите около „Кремиковци” и другите държавни хранилки, те поне са напълно честни относно мотивите си. Най-големият абсурд в тази абсурдна ситуация е, че предприятието е принудено да затвори именно поради непрекъснатите набези на въпросната малцинствена група, която го е оставила за пореден път без електрозахранване и така по - нататъшното производство на активи за крадене е станало невъзможно. Също така абсурдна е и реакцията на шефа на областната полицейска дирекция: „Водим преговори, няма нарушаване на закона, няма и задържани засега.” Ами разбира се, както казва членът, държавата е длъжна да осигури на гражданите си условия за полагане на труд.

Всъщност в контекста на нашата действителност този инцидент никак не е абсурден, а дори съвсем обичаен. Той е една перфектна илюстрация на безсилието и нежеланието на държавата да се справи с интеграционния проблем. С което да гарантира и правата на гражданите, за които трудът не е кражба и от чийто труд се плащат осигуровките, детските надбавки, тока и водата на ромските ни събратя.

ЕТО КАК

В съзнанието на българина думата „криза” съвсем няма същото значение, което има за американеца или западноевропееца. Българинът просто е в перманентна криза. Така че перспективата да стане още малко по- беден не предизвиква сериозен трус у него. Затова и в последно време се утвърждават предимно политически проекти, които се базират не на някакви идеи за икономическа и социална промяна и подобрение на битието ни, а основно на идеята да се накажат виновните. Ето как се сдобихме с управляващи от ГЕРБ, подкрепяни безрезервно от Атака и в началото от РЗС. Чувал ли е някой преди изборите ГЕРБ да излага платформа, в която да разясни виждането си за управлението на ключови ресори? Малко преди изборите в медийното пространство се появи настоящият министър Дянков и с компетентно звучащи приказки спечели още някой друг процент от по- дясно настроените избиратели. Точка първа и единствена в програмата им обаче си остана „да накажем лошите”. Така погледнато, няма причини да сме недоволни. В тази посока кипи дейност, правят се акции, сезира се прокуратурата, текат разследвания, ето че осъдиха и Марио Николов, колкото и да не ни се вярваше, че ще стане. Изобщо властта прави сериозни усилия да удовлетвори нуждата от справедливост на българина. Точка първа се изпълнява.

Само че освен от морална справедливост, българинът има нужда и да яде. И дотук със справедливостта. Защото както по всичко личи, ще трябва пак от своя джоб да плащаме за греховете на наказаните и едва ли има сектор, който да остана незасегнат. Макар че онези прословути антикризисни мерки, разпространени от синдикатите, останаха предимно проект, те все пак са съществували в нечии глави и показват отношението на управляващите по въпроса, кой трябва да понесе отговорността и тежестта. Управлението тип „газ - спирачка”, което засега се мотивира със стремежа към демократичност, съвсем не създава такова впечатление, а само засилва усещането за несигурност и поражда съмнение в компетентността на правителството.

Ето как се създават предпоставките отново да се върнат на власт онези, които категорично бяха отсвирени на последните избори. Те вече правят заявки за това. Продължават с ненакърнимо самочувствие да обикалят по медиите и да критикуват, правейки се на загрижени за съдбините ни, макар че именно те са клиентите на прокуратурата. Импийчването на Първанов, какъвто и да е изходът, всъщност ще му даде възможност да се прави на жертва и почти гарантира успеха на онова, което му се върти в главата.

Ето как едно управление, което само показва мускули и твърда воля, но по същество все повече се проявява като слабо и некомпетентно, отново ще ни върне назад и пак ще трябва да тикаме камъка нагоре.

изображение: www.jerichoschools.org/.../stranger/Sisyphus.jpg

БОЛШЕВИЗМЪТ – HUMAN NATURE

Неотдавна си позволих да отправя критичното си мнение за работата и отношението на едно лице, от което не завися лично, но от което зависи институцията, за която работя. Лицето е от германски произход. Поводът беше кандидатурата ми за семинар в Германия, която беше отхвърлена, въпреки, че отговарях на поставените условия. Не това обаче бе поводът на недоволството ми, а начинът, по който това стана - както се казваше в един български филм - „бързо, акуратно, окончателно”. Въпреки усилията, които полагам, за да работя ежедневно според програмите и изискванията на тази служба, които далеч надхвърлят обичайните за България стандарти, лицата , които я представляват решиха, че ще е под достойнството на йерархичното им положение да ме уведомят лично за това. Най- обидното за мен обаче беше, че получих на електронната си поща уведомление до ръководството ми, че поради еди какви си причини "не мога да бъда взета под внимание" (буквален превод). Според мен времето да го напишат и изпратят до мен, едва ли щеше да е по-дълго. Както и да е, аз пък си казах мнението и впечатлението си от работата на тези хора /най – вече липсата на такава/ чрез лично писмо. После се получи нещо като сценката Първанов - Дянков и кореспонденцията ни беше препратена до моите шефове. Последствието беше, че при посещението на представител на службата, бях изправена пред всеобщ съд и порицана за тона и мнението си. Госпожата си изложи аргументите и с въпросителен поглед ме чакаше да се разкая. Аз не се разкаях. Тогава прекият ми началник се видя принуден да се извини за така създалата се неудобна ситуация, породена от внезапното ми състояние на афект, в което съм отправила тези неоснователни критики /а иначе съм си съвсем неконфликтен човек/. Накрая и аз все пак се извиних /за тона, не и за съдържанието/.

За мен изводът от цялата ситуация е, че за много от хората болшевишкият метод и начин на мислене е част от човешката природа и се проявява в зависимост от обстоятелствата. Невъзможността да приемаш критика от човек в по-слаба позиция, готовността да смажеш от висотата на положението си въпросния човек, са все неща, характерни за този метод на действие и начин на мислене. И едно от най- характерните неща - отрицанието на обективната истина и изопачаването на фактите.

Така че, както се оказва, болшевизмът няма цвят, няма държава – има само хора, които допускат да се проявява и да властва. Аз не искам повече да съм от тях.

СОЦИАЛНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ СЕ ЯДОСВА СОЦИАЛНО

За двете години от мандата си социалният ни президент отнесе доста критики. Нормално. То който и да беше, щеше да ги отнесе. Така сме си устроени.

Анонимният му биограф от „Уикипедия” се е постарал да припомни част от тях, които са достатъчни, за да засегнат не само него като личност, но и да разколебаят като цяло доверието в представляваната от него институция. Агентурното минало, позицията за НАТО, машинациите на БСП около „Петрол срещу храни” и режима на Саддам, създаването на тройната коалиция, бракониерските ловни подвизи и пр. Можеше да добави и топлите му връзки с милионерските кръгове (напр. Георги Гергов) и с руските му господари. Не липсваха и пикантерии из жълтите издания, които решиха, че мачистки устроеният българин несправедливо е лишаван толкова време от свой роден Бил Клинтън.

По - малко или повече сериозни, всички тези упреци бяха отминати от страна на президента с хладнокръвие, с кратък или напълно липсващ коментар. Човекът е зает с важни държавни дела, следи какви ги вършат депутатите, налага вето след вето, освен това представлява насам - натам страната (за дълъг период от време много усилено я представляваше в бившите съветски републики), къде ти ще се занимава с разни вестникарски приумици. Разбира се, че е под нивото на един толкова възпитан, интелигентен и така широко скроен човек и президент.

Има една тема обаче, която явно му е слабо място и е в състояние да разколебае сериозно хладнокръвието му. А именно - имотното му състояние. Кой знае защо, при всички горепосочени репутационни петна е решил, че именно това е най- черното и че тъкмо то е най – пагубно за авторитета му. Дотолкова е засегнат, че чак е готов да лиши от препитание хората, дръзнали да зачекнат темата. Е, с един вицепремиер малко по- трудно ще се получи, отколкото с журналист, но факт е, че невъздържаният бъбривко Дянков днес извървя пътя си към Каноса и се опита да заглади нещата. Засега неуспешно.

Може би има някаква логика във всичко това. Сътрудничеството на ДС например намира мащабна подкрепа, минавайки за изпълнен дълг към родината. Ловджиите сигурно благородно завиждат за отстрелването на редки екземпляри, Герговците пък вероятно нямат нищо против да спонсорират институцията, тъй като услугата им се връща многократно.

Какво ще стане обаче, ако социално мършавият български народ остане без социален президент? Нима лишеният от достоен живот и елементарни битови блага български пенсионер ще продължи да подкрепя него и партията му електорално, научавайки каква социална пропаст всъщност зее между тях? А както се чува, планирал се някакъв собствен политически проект. Може би вече се печатат бюлетините, затова че трябва да има кой да ги пуска.

снимка:www.bnr.bg/.../Img%20610-343/610%20parvanov.jpg

ДО ГРАЖДАНИТЕ И СЕЛЯНИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА

ЗОВ ЗА ПОМОЩ

(Обръщение на ИБ на БСП)

Скъпи другари и другарки, жители на Стара Загора,

Позволяваме си да се обърнем към всички вас с призив да подкрепите в този труден момент вашия дългогодишен парламентарен представител, другарката Масларова, чието име тенденциозно и целенасочено бива опетнено от новата власт. Нещо повече, срещу нея се изправи с цялата си мощ репресивната държавна машина, която очевидно управлява и уж независимия български съд. Невъзможно е по друг начин да се обяснят несправедливите обвинения и непрекъснати атаки към другарката Масларова, а скандалната гаранция от 50 000 лв., определена от съда, надминава всякакви представи за благоприличие. Тъй като обаче не можем да се надяваме на справедливо отношение към нея, а не искаме да я загубим като ценен кадър, работещ неуморно за благото на страната, а и в частност на вашия град, ви призоваваме да окажете подкрепата си за г-жа Масларова на долупосочените банкови сметки, както и чрез sms. Част от средствата, които сме убедени, че ще помогнете да съберем, ще бъдат използвани както за плащане на гаранцията, така и за адвокатски хонорари. Нека накратко ви напомним за дейността на др. Масларова в региона.

Считаме за безпочвено обвинението за ремонта на социалния дом. Нима можем да допуснем в 21. век в една европейска държава, гражданите да бъдат обслужвани в порутени сгради, застрашаващи живота им и този на служителите?! Нима това, че г-жа Масларова осигури на старозагорци една луксозна и уютна сграда, в която да се чувстват истински европейци, обслужени и приети както заслужават, може да се счита за престъпление? Може ли също така да се счита за престъпление фактът, че познати на др. Масларова са извършили този ремонт. Трябва ли всички приближени на депутати и политици фирми да прекратят дейността си под страх от съдебно преследване за конфликт на интереси. Явно според т.нар. независим съд, а и според управлението, трябва.

Друго обвинение, което също считаме за неоснователно, е свързано с хотел „Армира” на Старозагорските минерални бани и появилите се твърдения, че там са почивали на преференциални цени служители на ТЕЦ 2. Дори да е така, има ли нещо лошо в това да се осигурят на трудещите се подходящи условия за почивка?

Нека не забравяме и въведената от др. Масларова „Програма за активно стареене”, позволила на не малко пенсионери удоволствието да видят след години отново морския бряг и да се почувстват като европейските си събратя. Част от тях са именно вашите майки и бащи от Стара Загора и региона.

Това са само няколко примера от дейността на др. Масларова в полза на вас и вашия прекрасен град. Убедени сме, че в него живеят сърцати и благодарни граждани (и селяни), които с радост ще откликнат на нашия призив. Благодарим ви!

Снимка: http://www.tg.government.bg/news220107.html

ЕДИН ДОСАДЕН ДЕН В РАЗГАРА НА КРИЗАТА

Ганчо Гунчев разхлаби вратовръзката си, отпусна колана с една дупка и се настани на бюрото, за да се заеме с първото за деня кафе. Предусещаше, че го чакат ядове цял ден и се размечта някак да мине по- бързо и неусетно времето. Един приятел го беше поканил на вечеря с морски дарове и редки вина, та затова нямаше търпение да избута досадния делник. Тъкмо запали цигара, отвори първата страница на вестника и секретарката подгря телефона.

- Ей, Станке, мира нямам от тебе! Едно кафе не мога да изпия, значи. Казвай какво има!

- Добро утро, г-н Гунчев, извинявайте за безпокойството, само исках да Ви предупредя, че синдикалният ще дойде.

- Е, не можа ли да му кажеш, че съм зает? Само той ми липсваше сега!

- Ами опитах, шефе, ама трети ден идва вече и на мен ми се кара. Не вярва, че Ви няма. Крещи ми на поразия. Какво да правя?!

- Добре, айде. Ще се оправя с него.

Ето, започваше се!

На вратата се почука и още преди да каже „да”, бе нападнат от въпросния синдикален.

- Кажи бе, Христов, какво те води насам толкова рано? И защо си се карал на Станка? Какво ти е крива жената, знаеш, че съм зает по цял ден.

- Извинявайте, шефе, ама не знаете и аз на какъв огън се пека. Всеки ден ме питат хората за заплатите. Трети месец вече лев не са видели, кредити имат, спират им тока посред зима. Какво да им казвам вече, не знам. Искат да стачкуват.

- Айде пак старата песен! Нали ви дадох аванс миналия месец, бе! Знаеш какво е дереджето с тая криза. Казах, като изпълните поръчката за таджиките и веднага ви плащам. Ама още се мотате, нали?

- Не че се мотаме, работят хората, ама тя не е малка.

- Работят, гледам ги аз как работят. И знам аз кой ги подкокоросва за стачка, ама ще му излезе през носа! Тъй му кажи на оня Иван, началник смяната. Досега все го жалех, че двама студенти има да издържа, ама вдигнат ли се да стачкуват, първи ще изхвърчи.

- Не може, шефе, в ръководството на синдиката е, законът го пази.

- Пази не пази, хич не ме е еня. Да ходи да ме съди после като иска. Нали го виждам, всеки ден закъснява по пет минути поне. Хайде сега, отивай и им кажи да си налягат парцалите. До десет дни ще пусна пак един аванс, от мен да мине.

Макар, че влезе с нагласата за разправия , за удоволствие на шефа Христов излезе с подвита опашка и Гунчев можеше да се надява на десетдневен синдикален комфорт.

Като единствен производител на чушкопеци в страната, предприятието на Гунчев нямаше конкуренция и преживяваше сравнително успешно кризата. Дори му идваше дюшеш, тъй като хората масово се запасяваха със зимнина и цяло лято бъркаха лютеници. Успешната сделка с клиента от Таджикистан обещаваше глътка въздух след първоначалните притеснения. Работниците обаче не биваше да се глезят, а думата криза засега оправдаваше забавянето на заплатите. Макар и да недоволстваха под сурдинка, те нямаха особено голям избор, освен да се явяват всекидневно на смяна и да се надяват на скорошно плащане. Така или иначе едва ли щяха да намерят друга работа в малкия град, а пък да си седят вкъщи и да се изпокарват с домочадието също не беше добра перспектива.

Строгата бащинска ръка на Гунчев успя да преведе фирмата през всички перипетии на демокрацията. Той беше израснал, така да се каже, с „Чушкопек” АД. Обещаващият млад комсомолец направи успешна кариера като партиен секретар, след промените пък бе назначен в директорския борд, а етапът на РМД-то му помогна да се сдобие с основния пакет акции.

На втората цигара телефонът пак нададе вой. Счетоводителката.

- Г-н Гунчев, пристигна лепилото за плочките, на фирмата ли да го пиша?

- Много ясно, нали сме се разбрали, какво ми звъниш за глупости!

- Да де, ама пак да питам. И една поръчка тука има, превода на документацията, ще я плащаме ли вече, забави ли сме я втори месец и се обадиха пак от фирмата.

- Тия ще чакат, какво само препират. Да не са само те. Като им дойде редът, ще им платим.

- Понеже ще ни трябва преводач като дойдат италианците ….

- Че намери други, това ли да те уча.

Откак бе започнал строежа на новата си къща, Гунчев държеше да одобрява лично всеки разход и където можеше да се отлага плащане, отлагаше. Всъщност нито фирмата, нито кризата бяха причина за високото му кръвно напоследък, а именно този строеж, който за него се бе превърнал в център на вселената. Думата "къща” твърде омаловажава мащабното съоръжение, кацнало в подножието на градския парк, което трябваше да се възвиси като основната архитектурна атракция на иначе запуснатото селище. Затова всичко трябваше да е перфектно. За модел служеше домът на брат му, който живееше в областния град, движеше бизнеса си наред с политиката и се радваше на неоспоримо влияние в околността. Щедро спонсорираше предизборни кампании, често го посещаваха от най- високо ниво, затова трябваше да посреща гостите си подобаващо. Замъкът му беше изграден с вкус, дори последният гвоздей в него беше внос от чужбина и основната цел на младия Гунчев сега беше да надмине това съвършенство. Все пак имаше предимството на двете години напредък в архитектурата и дизайна. Макар че беше назначил технически ръководител, той лично контролираше всички дейности там, разправяше се с доставчици и майстори, оглеждаше всички детайли, извивки и ъгли. Косата му окончателно побеля, но пък това, заедно с масивната фигура, му придаваше съвършения облик на градски велможа, когото хората от неговия сой срещаха с респект, а пък по – нисшите със страх.

Секретарката плахо почука.

- Г-н Гунчев, дойде журналистката, за която вчера Ви казах, да я поканя ли?

- Да влезе след десет минути, ти направи кафе.

Гунчев стегна вратовръзката и колана, поизпъчи се пред огледалото и доволен от вида си изпробва няколко респектиращи пози зад масивното бюро. Макар и да му досаждаха, разговорите с журналистите от местния вестник бяха важни за бизнеса и имиджа му, а и хората бяха професионалисти – знаеха, какво да питат и какво не. Пък и щеше да избута поне час. Тъй като цяла седмица валеше ту сняг, ту дъжд, строежът не работеше и трябваше да уплътнява времето тук. Предположи, че журналистката ще постави все пак въпроса за закъснелите заплати, затова попрехвърли ежедневника, за да се запаси с някоя друга фраза на тема "криза". После се намести в най- добрата поза и зачака да влязат вестникарите с фотографа.

А!

„България ще подкрепи кандидатурата на Турция за членство в ЕС при изпълнение на всички необходими критерии, обеща премиерът Бойко Борисов на президента на Турция Абдуллах Гюл при посещението си в Анкара.” – това се твърди в електронното издание www.Vesti.bg

Може би пропускам нещо, но не помня да се е обсъждал подобен вариант в България. А не е зле понякога да ни питат какво подкрепяме и какво не. Все пак и ние сме в тая България. Навремето Първанов и съпартийците му плакаха за „братята” сърби, страдащи под ударите на американската агресия, без да ни питат имаме ли наистина такива братя. Сигурно са си извадили заключение от отколешните пристрастия на купонджиите към "сръбското".

При посещението си на гръцката граница тия дни Борисов обяви и гърците за наши братя, което не им попречи още на следващия ден да държат роднините си при - 20 градусов студ навън.

Сега изглежда и с турците ще пием брудершафт. От толкова братски прегръдки направо ще ни заболят кокалите!

Хубавото е, че посещението в Турция се случи след, а не преди това в Германия. Че не се знае Анджи-то как щеше да реагира на братската ни подкрепа за турското ЕС - членство.

Снимка: top10-kiev.livejournal.com/229365.html