НАЧАЛНО МИНИСТЕРСКО ОБУЧЕНИЕ

Ето, че коледният и новогодишен дух на милостта и състраданието обзеха иначе така строгия, но справедлив Премиер- Слънце. Макар, че мнозина очакваха тази милост да обърне взора му към бедстващите по села и градове пенсионери, съдбата пожела сърцето му да трепне от злочестието на бедстващите на митницата папагали.  Ще кажат тези мнозина „На възрастните не можа да намери пари за коледни добавки, сега ще храни папагалите”. Това обаче само привидно е несправедливо. Да не забравяме, че все пак много от възрастните хора могат сами да се погрижат за себе си, ако ли не, децата им са длъжни да го направят. А нещастните, безпомощни твари са изцяло зависими от безочливите и жестоки контрабандисти. А и в крайна сметка кой може да каже, че един вид е по- ценен за майката природа от друг!

Мисълта на премиера обаче никога не се ограничава само в една посока. Той предвижда, анализира ситуацията и извлича максималните ползи за страната от нея. Не е тайна, че напоследък около него започнаха едни задкулисни министерски брожения, които в името на народа трябва да бъдат спрени! Първо, не може един от тях, дори и да е вице, да си позволява да му изземва функциите, да оценява другите и да заплашва. В края на краищата той е само едно вице – Слънце! Други пък не слушат, държат се ляво, пъплят,  вместо да бягат с Неговото темпо. Ах, всичко това по време на криза! „Кристис” и „Сотбис” само това чакат, че да ни го понижат. А за всички е ясно, че по- добре да се вдига, отколкото да пада. Рейтинга де.

Твърде вероятно е Премиерът – Слънце да е съзрял една добра възможност да попълни и разшири резервната скамейка, та ако сега действащите министри продължат да действат или бездействат по същия начин, да може по всяко време да ги замени. Предимствата на един министър – папагал са очевидни – при подходяща дресировка той се привързва силно към стопанина си, не го кълве, слуша и изпълнява заучените команди.  Икономичен е – папагалското семе е несравнимо по – евтино от храната в Министерския съвет, не му трябват дрехи, нито бижута, нито чанти и обувки. Вярно е, че вдига шум, но пък това всъщност е добре дошло- как иначе да популяризира правителствената политика?!

Макар, че скамейката на Премиера трябва да е дълга, все пак няма да може да побере всички 1800 екземпляра, затова шанс ще имат онези, които научат най- бързо следните фрази:

Онзи, който се готви за финансов министър да учи следното: „Нисък бюджетен дефицит”, „строга фискална дисциплина”, „остров на стабилност”, „пари без реформи не давам”;

За социален министър: „посипвам си главата с пепел”, „пенсионна реформа”, „нарастване на възрастта”, „програми за преквалификация на пенсионерите”;

Земеделски министър: „стандарт за сиренето ”, „стандарт за хляба”, „стандарт за боба, лука и чесъна”, „усвояване на фондове”, „оценки само от премиера”;

Здравен министър: „закриваме болници”, „здравна реформа ще има”, „лекарства за онкоболни само- с пари на пациента”.

И така нататък. При интерес обучаващият може да прегледа пресата през последната година и да обогати речника на питомците си.

За малко да забравим едно от най- важните предимства на министър– папагала: дори да му се прииска, не може да подаде оставка, понеже няма джоб.

Снимка: http://www.naturfoto-online.de/2-48901-papagei-fotos.htm

КОЛКО СТРУВАШ?

Освен да преживяваме от един месец до друг, да задоволяваме битовите си и евентуално духовни потребности, заплащането на труда ни е и един вид морална оценка за него и за нашите качества. Поне така го възприемат трудещите се. И понеже за трудещите се в България тази оценка е твърде ниска, мнозина от тях се чувстван унизени и недооценени. Особено остро усещат това хората, които възприемат професията си като призвание или поне се стараят да я упражняват съвестно.

Напоследък редица икономисти обслужват услужливо държавния апарат, като се опитват да ни внушат, че не можем да искаме повече, защото не сме си го произвели, произвели сме го некачествено, не сме добре квалифицирани, защото има криза и изобщо конюнктурата е такава, каквато е. Ако искаме повече, значи не сме в състояние да прозрем сложните икономически процеси и взаимовръзки на пазарната икономика. Понеже сме си прости.

Нито тези икономисти обаче, нито управляващите политици се опитаха и се опитват да отговорят на някои въпроси, вълнуващи нас, простите лаици, които работим по 8ч. на ден срещу унизително заплащане.

Ето някои от тях:

-         Има ли въобще някаква устойчива политика по доходите или се вземат на тъмно отделни решения с неясни последици в дългосрочен план?

-         Ако има такава политика, защо единственото, което успя да роди в последно време е повишаването на минималната работна заплата и възрастта за пенсия? И защо тези решения бяха аргументирани така, че не успяха да убедят никого в смисъла си?

-         Защо управляващите досега правителства успяха да създадат вместо една относително заможна средна класа, класа на работещите бедни, която не вижда никаква перспектива за подобрение на стандарта си. Да не говорим за инициатива. Тези правителства нямат ли усещането за провал и чувството за срам?

-         Докога за дейността в една сфера ще отговарят множество административни институции – инспекторати, общински служби, агенции, министерства. Защо служителите в тях често вземат в пъти по- големи заплати от преките изпълнители на дадена дейност? И защо под реформа в даден сектор се разбира първо съкращаването на изпълнителите и най- накрая (ако изобщо) на администраторите?

Въпросите са много, отговорите – малко.

Друго качество, което ни се вменява е, че сме завистливи и не понасяме чуждия успех. Може и да има такива, но със сигурност настроението спрямо преуспелите ни сънародници щеше да е по- добро, ако поне донякъде бе задоволено чувството ни за справедливост, на нас, „неудачниците”.

Когато има протести в даден бранш, веднага се казва: Подобрете качеството, тогава ще има повече пари. Как обаче да стане това? Моралът на работещия беден трудно се поддържа с неясни обещания и смътни перспективи. За известно време този морал може да се поддържа само чрез диктаторски и тоталитарни управленски методи: създаване на непрекъснато чувство за страх от загуба на работата, вменяване на чувство за вина и непълноценност, дезинтеграция на колектива, толериране на доносничеството и т.н. има ли някой, който не разпозна такава среда?

Демократичните методи на управление рядко се срещат по нашата земя. Все още твърде малко от работодателите се стремят към подобряване на качеството и производителността чрез стимули, като по- добро заплащане, създаване на благоприятна трудова среда и климат, зачитане на човешкото достойнство.

Дори диктаторските методи обаче не могат да удържат разпада и деградацията, могат само да ги прикриват. Това доказа и разпадът на социализма като цяло. За съжаление в главите на много хора той така и не успя да се разпадне.

Ние, българите, сме прекалено търпеливи хора, което е твърде удобно за някои, които успешно се възползват от това иначе положително качество. Ако не бяхме толкова търпеливи, досега отдавна щеше да ни е омръзнало да ни казват и показват, че нищо не струваме. И отдавна щяхме да попитаме онези, които ни го казват: „А вие колко струвате?”

ОМЕРЗЕНИЕ

Според тълковния речник: Противно чувство към някого или нещо; отвращение, погнуса. Синоними: отвращение, погнуса, втръсване, гадност, гнусота, презрение.

Тази палитра от чувства, усещания и емоции оставиха у много хора така наречените „избори” 2011. А също и чувството за вина, че си участвал в нещо долно и непочтено, помогнал си на някого да изиграе мръсната си игра. Наред с това и чувството за личен провал и екзистенциално безсмислие, след като навършвайки заветните 18 с гордост си дал гласа си на първите демократични избори и след 21 години „преход” си се върнал във времето преди тях.

Погнуса поражда и изкривената представа за демокрацията в тази държава, която е толкова крива, че кривото огледало би я изправило. Не само омерзение, а и страх поражда усещането, че всъщност изобщо няма държава, а сбирщина от някакви самозванци, които си играят на управление, без въобще да имат представа какво е това, къде искат да стигнат и къде да ни отведат. 

На 23.10.2011 имахме право на много други неща, но не и на избор. Това право беше систематично отнемано още много преди да се състои събитието. Вероятно специалистите в тази област биха стигнали по- дълбоко и биха разтълкували решението за избори две в едно и промените в избирателния кодекс. Средностатистическият гражданин с глава на раменете забеляза с просто око някои неща, които бяха на повърхността – назначаването на вътрешния министър за шеф на предизборния щаб, безпрепятствената покупко – продажба на гласове и капитулацията на прокуратурата пред нея, имуществения ценз, наложен чрез правилата за отразяване на кампанията в медиите. Недопустимо беше на обществената БНТ да се налага да изисква тарифи за участие, както частните медии. В крайна сметка затова плащаме на тази телевизия от данъците си. А с какво впечатление да останем от факта, че съществуваха отделни тарифи за неутрално и положително интервю с кандидатите? Дали хаосът в самия изборен ден беше съзнателно организиран или плод на некомпетентност, от която някой се възползва, трудно можем да кажем със сигурност, а и едва ли някой някога ще ни каже. Във всеки случай той беше крайно унизителен. Унизени бяха хората, които си спомниха за опашките за банани преди Коледа, унизени бяха членовете на избирателните секции, които бяха третирани по- зле и от животни, унизени бяха дори чуждите наблюдатели, чието мнение за управляващите иначе е по- важно от това на поданиците Изглежда управляващите си имаха приказка със съвсем специални наблюдатели, които оцениха изборите като честни, макар да имало какво още да се желае. 

В крайна сметка унизително беше и нежеланието на загубилите партии да касират изборите при наличието на толкова убедителни аргументи за това. Те дължаха това на избирателите си. Защото независимо, че резултатът пак нямаше да е в тяхна полза, поне щяха да изразят отношение и да покажат нетърпимост към подобно потъпкване на правата ни. Вместо това те преоцениха интересите си и се втурнаха да целуват ръка на един или друг от победителите. Но иначе всички са демократи.

Хората, които изживяха младостта си в преход, вече нямат надежда този преход да свърши някога за тях. Всеки се спасява както може. Както е казал поетът „Опиянявай се – с вино, поезия или добродетели…” Жалко е за онези 18 – годишни, които повярваха на увещанията, че гласът им има значение и че са длъжни като съвестни граждани и патриоти да изразят отношение. Защото с поведението си политическата класа (и съвсем не само управляващите) им показа, че това съвсем не е така. Какъв извод са си направили, ще проличи след години, ако все още са тук и все още не са загубили надежда, че могат да променят живота си към по- добро.

Изображение: http://en.wikipedia.org/wiki/Melencolia_I

ОВЧАРО- ИНТЕЛИГЕНТСКА

Чувството за хумор и самоирония са присъщи предимно на интелигентните хора, било то природно интелигентни или пък развили интелекта си благодарение на добро и достатъчно образование. Самоиронията ти дава дистанция и способност да се видиш отстрани, да забележиш грешките си и да не се заблуждаваш, че си Бог, независимо от социалния и финансовия си статус. Тя те прави толерантен към другите и демократичен. Не на последно място чувството за хумор те прави жизнен, дава ти сили да се пребориш с трудностите в живота и като цяло го прави по - цветен и хубав. Ако ти липсва по природа, това чувство може да се развие чрез познанието и чрез осъзнаване на границите му и на границите на човешкия живот изобщо.

Вероятно много хора са писали и изказвали мисли по въпроса. Особено въздействащо е разгледал това чувство и светоусещане Херман Хесе в "Степния вълк" чрез двама гении като Гьоте и Моцарт. Ако човек е прочел веднъж този роман, ако той е влязъл в сърцето и паметта му, няма начин да се взема прекалено насериозно и да се самозабрави.

Ако обаче човек е прочел само един роман в живота си и се гордее с това, а пък единствените стихотворения, които познава, се стихоплетствата посветени нему от някакви жадуващи пет минутна телевизионна слава бабички, тогава този човек е твърде вероятно да не познава собствените си граници. Положението става още по – лошо, ако този човек се е издигнал по някакъв начин сред другите, въпреки дефицитите в образованието и интелекта си. Тогава носителите на тези качества за него са лош и слаб материал, „меки китки”, както се казва.

Ироничната инициатива „Ден без Бойко Борисов” не е замислена със злоба, отрицание и завист. Създателите й ясно подчертават това. Дори признават за някакви постижения на управлението, които много от включилите се не виждат. Създателите й застанаха зад нея с имената си, за разлика от множество анонимници в социалните мрежи, не се уплашиха дори да се покажат по телевизията. Най – малкото това заслужаваше уважение, а не нелепото и напоследък често използвано клеветническо обвинение, че са купени и подстрекавани от някакви тъмни опозиционни сили. Ако не уважение, поне внимание, заслужават онези  7 676 души, които са се включили едва на втория ден от появата на групата. Защото те са част от този народ и явно са недоволни от нещо. А пък тъмните сили едва ли биха похарчили толкова средства за всички тях предвид предстоящите избори и нуждата да финансират някои други по - многобройни групи.  

Ако имаше поне мъничко чувство за хумор (при това не дебелашко - чалгаджийско) и самоирония, обектът на този призив щеше да отговори по – подходящо и разумно на въпроса:  „Ще се включите ли в инициативата?” Дори можеше да каже, че се присъединява към каузата. Тогава просто щеше да избегне по – нататъшни въпроси и да спаси някой друг глас.

Понеже скоро всеки глас ще му е от полза.

НАЗАД КЪМ ПРИРОДАТА!

Съвременният българин все повече се отдалечава от своите корени, описани с толкова любов и майсторство от авторите на българската класика. Особено във времето на глобализация и свободно движение това се превръща в болест. Съществува реална опасност от обезличаване на нацията ни в резултат на това, че възприемаме едни глобални ценности и модели на поведение, наложени от Запада.

Опасностите, които дебнат градския българин са много- той става все по- дебел, мързелив, разглезен. Липсва му всякаква инициативност и при всеки личен неуспех той вини държавата и правителството, които сякаш са му длъжни. Това важи в най- голяма степен за младежите, у тях като че ли са концентрирани всички негативи на този упадък на традиционните български ценности – връзката със земята, любов към природата, трудолюбие.

С личния си пример и съвети премиерът упорито се стреми да противодейства на това развитие. Но както е казал мъдрият ни предшественик „Една птичка пролет не прави.” Затова е нужна една цялостна концепция, която да обхване различни сфери на живота и етапи на личното развитие. Нужно е да се разгърне една всенародна инициатива „Назад към природата!”, в която да се включат по съвест (а ако се налага и с известно убеждаване) всички граждани от ранна до преклонна възраст.

Що се отнася до децата, те трябва да бъдат стимулирани да прекарват ваканциите си при роднините в селата, да им помагат в стопанството и да спортуват активно. Това ще ги откъсне от вредното влияние на целодневното седене пред компютъра, от опасностите на интернет, ще пренесе общуването от виртуалното в реалното пространство. Не по – малко важно е и изграждането на трудови навици и дисциплина, което полската работа най – добре постига. Тъй като поради демографското развитие в страната обаче не малко семейства вече нямат такива роднини, може да се насърчи практиката за гостуване при "приемни баба и дядо".

От съществено значение е и развитие на нова концепция за висшето образование. В момента съществуват твърде много дисциплини, които създават трайно безработни и безполезни висшисти, натоварващи задъхващата се социална система. В областта на селското стопанство обаче има сериозен недостиг на кадри. За тази цел, въпреки автономността на ВУЗ–овете, те трябва да се подтикнат по един или друг начин да разкрият нови специалности в аграрния сектор за сметка на други, от които в перспектива няма да има нужда. Те могат да бъдат иновативни и формулирани по привлекателен за студентите начин – например „Поведенчески особености на агнето”, „Мениджмънт на стадото”, „Методи за биологично отглеждане на картофите” и др. На студентите трябва да се осигури възможност за практика, което може би ще създаде необходимостта от възстановяване под някаква форма на кооперативните стопанства.

Много са хората в трудоспособна възраст, които в кризисните години загубиха работата си, а заедно с това и трудовите си умения. Социалната система не може да осигури помощи за всички, затова те сами трябва да се погрижат за себе си и да поемат отговорност за собствения си живот. Достатъчно е пътувайки из страната да погледнем огромните пустеещи обработваеми площи, за да забележим, че има достатъчно работа за всички. Така че програмата „От социални помощи към заетост” трябва сериозно да се разшири и в нея да се включи не само хигиенизирането на градската среда, а и селскостопанската дейност.

Противниците на тези идеи може би ще възразят, че при тях твърде много се разчита на живата сила и поради ниската степен на механизация и липса на нови технологии селскостопанската продукция ще бъде скъпа и неконкурентноспособна на европейския пазар. На това може да се отговори, че има достатъчно компетентни административни структури, (а при нужда може да се изградят и още), които ще се погрижат за усвояване на европейските фондове и подпомагане на дейността на новите селски стопани.

Инициативата „Назад към природата” има нужда от непрекъснато развитие и допълване със свежи идеи. Приоритет ще имат естествено напътствията и съветите на премиера.

В заключение трябва да се каже, че в българския език съществуват думите „селянин” и "селяндур". Твърде е възможно във връзка с посоката на развитие на страната, а и поради конотативните си особености, втората дума да се наложи и да измести изцяло първата. А при все по-–обедняващия ни език не би трябвало да допускаме такава загуба. Затова разработвайки нови речници, Институтът по български език трябва да заличи думата „селяндур” и да направи всичко възможно да наложи употребата на не толкова негативно обременената дума „селянин”. 

БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО

България е една сравнително малка държава. И сравнително отскоро демокрация. Затова много неща, които ни се случват, биват определени като изключителни и безпрецедентни - безпрецедентен банков обир, безпрецедентна изборна победа, безпрецедентно висок рейтинг и т.н. Още откак тройната коалиция с мъка я призна, „безпрецедентната икономическа криза” се превърна в устойчиво словосъчетание, макар че повече щеше да й подхожда определението „перманентна”.

Безпрецедентни и парадоксални са редица неща от политическата ни действителност. Макар и да бележи известен спад, рейтингът на премиера продължава да бъде висок, отразявайки странно доверие към компетентността на управлението му. Странно, като се има предвид, че вече доста пъти демонстрира презрение и високомерие към народа си. При последния такъв случай категорично ни изпрати да садим картофи и обяви хилядите безработни за мрънкащи некадърници. Ако се върнем по-назад, ще си спомним как веднъж една майка дръзна да го попита в ефир, възможно ли е да се гледат две деца с минимална заплата. Подразнен от скритата критика на въпроса, премиерът съвсем недипломатично упрекна жената, че е създала деца, преди да помисли как ще ги храни. Ако се върнем още по- назад, ще си спомним и за "лошия човешки материал", реплика изказана в доста неудобен момент, но пък замазана успешно благодарение на безпрецедентно късата памет на електората.

Истината е, че като цяло политическата ни класа чрез действията си демонстрира също такова презрение към простолюдието, но пък в по – голямата си част проявява необходимата доза политическа коректност и поне на приказки го докарва. Премиерът – Слънце обаче е толкова уверен в себе си и в правотата си, че изобщо не счита за нужно да обръща внимание на подобни глезотии като добрия тон. Нищо, ние и така си го обичаме!

Неспособността ни да се учим от грешките си и дори стремежът ни непрекъснато да ги повтаряме също могат да се определят като безпрецедентни, тъй като едва ли могат да се наблюдават другаде. Но пък за нас са си по-скоро правило. Тези ни качества именно докараха цели 16 000 (по данни на организаторите) под червените знамена. Масовостта пък сериозно окуражи екс- премиера Станишев да наговори глупости на килограм с безпрецедентно (в смисъл на изключително) нахалство. Дори да бяха верни, тези упреци не биваше да излизат от тази уста. Нахално беше да упреква управляващите, че създават разделение между различните съсловия. И така да е, не биваше да се забравя, че тази тактика беше успешно прилагана от БСП и приятели при справяне с кризисни ситуации (като учителската стачка например). И изобщо мнимата социална загриженост е твърде нагла. Достатъчно е да се сетим, за какво е подсъдима бившата социална министърка. Същите загрижени социалисти не преживяваха никакви морални колизии, злоупотребявайки с европейски средства, поради които въпросните бяха замразени. Грижата за благото на народа не ги спираше да се грижат и за интересите на Батко и Братко. И така нататък. Все пак, както заявиха, се сетиха да подхвърлят някоя троха и на народа, та на три пъти увеличиха пенсиите. И ето, че напомнен в подходящия момент, този факт консолидира на площада хиляди пенсионери, които не направиха усилие да си спомнят, че тези увеличения бяха толкова символични, че тогава се канеха да ги върнат с пощенски запис на Станишев и Масларова. Възмущението им вече има нов адресат. Както самодоволно заяви по– късно в едно тв- предаване лидерът на социално ангажираната столетница, политическият ни живот неизменно следва схемата експеримент – БСП, експеримент – БСП.

В отговор на масовото недоволство пък настоящият премиер - Слънце отново прояви нетърпимост към критиката, като съжали, че е съставил кабинет, а не е оставил коалицията да затъне съвсем (а и ние с нея). Той за пореден път забрави, че все пак живее в република и че властта му се дава от народа, при това не за да прави фасони и да разиграва медийни театри, а за да решава реалните проблеми на страната. Обаче един политик, който презира хората, с чиито гласове е дошъл на власт, едва ли има желание да им решава проблемите, а по- скоро мисли как по- бързо и ефективно да употреби тази власт, докато я има. Това става все по- очевидно.

Лошото е, че това отношение към властта съвсем не е безпрецедентно, а по- скоро е обичайна практика. А още по- лошото е, че нашата политическа памет е действително безпрецедентно къса.

КАК НЕ УСПЯХА ДА ВЗРИВЯТ СВОБОДНОТО СЛОВО

В която и да е от страните, които обикновено определяме като "нормални" и демократични, взривът, насочен срещу дадена медия би предизвикал такова недоволство, че силата му едва ли би могла да се измери с някакъв тротилов еквивалент. В България обаче изглежда наистина само потърпевшите видяха в тази варварщина политическа атака срещу една свободна и независима медия. Самотният им вопъл не срещна съчувствие нито сред колегията, нито сред обществеността. Трябва да се признае, че общественото мнение е твърде неблагодарно и изменчиво. След като седмици наред се забавлява благодарение на „Галерия”, днес сякаш е по- склонно да допусне възможността за суицидна автореклама, отколкото да се съгласи с идеята за погазеното слово. Защо ли?

Може би защото на всички е ясно, че "Галерия” е твърде далеч от свободната и независима журналистика, а и от журналистиката въобще. Хората наистина искат да знаят истината за кухнята на политиката, но от друга страна, когато тази истина е поднесена от агенти на ДАНС, служба, в която последно бяха открити 155 сътрудници на ДС, не може да има съмнение в мотивите за споделянето на неудобните тайни на политиците. Тогава истината не просто горчи, а и издава доста зловонна миризма. Друг е въпросът, че засегнатите политици не успяха да се справят достойно със ситуацията. С мълчанието, увъртането и упованието, че някакви експертни резултати ще ги избавят от конфузната ситуация, управляващите започнаха да разколебават дори и верните си привърженици. Все пак обаче на народа му омръзна да го управлява ДС, затова изглежда предпочита да се примири с мисълта, че премиерът му разпъва чадър над някой сгафил бизнесмен и лично следи за кариерното развитието на другаря си от футболния терен. Все пак всички сме свикнали с това на едно или друго ниво - кой не се е обаждал на някого за нещо? Дори за най - дребна услуга ни се струва логично да потърсим познат, а не да чакаме съдбата да ни изтика за пореден път в ъгъла. Ако говорим за по - високи нива, може да си припомним и за приятелите на президента, за Гергов и Пловдивския панаир, за ролята на Р.Овч. в съдбата на Вальо Топлото. И така нататък…. (с голямо многоточие).

Истината на „Галерия” не предизвиква нито нужното ни пречистване и преосмисляне на приоритетите и симпатиите, нито пък събужда очакваното възхищение от смелата журналистическа работа. Напротив, кара ни за пореден път да се чувстваме омерзени и замесени в някакви тъмни и нечистоплътни политически интриги, на които сме нужни единствено като наивна публика. Затова взривът срещу това "свободно" слово и тази „независима” медия не взривиха общественото мнение и не събудиха съчувствие.

От своя страна управляващите пак не успяха да си направят правилния извод от ситуацията и да реагират адекватно. За пореден път не проумяха, че методите, с които се опитват да управляват, водят точно до такива реакции и както някои от анализаторите споменаха, сами попаднаха в собствения си капан. За съжаление лозунгите „Шенген”, "магистрали” , „чужди инвестиции” все повече звучат като клишета от времето на социализма и все повече хора осъзнават липсата на тъждественост между декларираните и реално защитаваните ценности. За съжаление с действията и бездействията си те допускат да се създаде една среда, в която са възможни подобни взривове,  в която посредствеността, арогантността и наглостта все повече са налагат във всички сфери на живота ни - от политиката до междучовешките отношения.

В тази среда имаме нужда от истински свободно и независимо слово.

Снимка:http://engeldeslichts.iphpbb3.com/forum/86106996nx31742/spam-und-spass-f6/bilderkrieg-t9.html

бутони за споделяне

НАУКА ЗА ТРИ ГРОША

Телескоп на обсерваторията Рожен,

 чиято продажба трябва да я спаси от закриване

В началото на ХХ. век в Лонг Айлънд гениалният визионер Никола Тесла работи върху т.нар. проект „Уорденклиф”, който има за цел свободния, безжичен пренос на енергия. Когато разбира, че проектът му се е отдалечил твърде много от първоначалната практическа цел, спонсорът му, Дж. П. Морган спира финансирането. Тесла се опитва да го убеди каква голяма полза би имало разработването на това откритие за бъдещето на човечеството, което има всички изгледи да изчерпи природните енергийни източници в съвсем обозрим период. Мозъкът на могъщия банкер и индустриалец също мисли в перспектива, само че в друга: „А къде ще си сложа електромера?”, пита той.

Дали Тесла, за огромно съжаление на другаря Путин, щеше да ни направи енергийно независими, можем само да гадаем. Сигурно специалистите имат по-добра представа. Този епизод от неговата биография обаче е показателен за двете страни на медала в отношението между наука и икономика. Без спонсорството на Морган и други индустриалци, Тесла едва ли щеше да може да разработи около 200 патента. Когато обаче проектът му застрашава тяхната печалба, те не се поколебават да го изхвърлят зад борда.

Днес все по- усилено ни се налага едно утилитарно схващане за науката. При това съвсем не се съобразяват реалностите в нашата страна. Създава се едва ли не представата, че производители и предприемачи ще застанат на входа на университетите в очакване оттам да изскочи един млад Тесла, държейки в ръка чертежи  и рационализаторски проекти. Пустите му университети обаче са толкова изостанали, че няма никакъв шанс да излюпят такъв Тесла. Още по- малко пък онези „феодални старци” от БАН. Никой индустриалец обаче досега не се е похвалил, че е застанал зад някакъв научен проект, който да е от полза ако не за обществото като цяло, поне за неговия бизнес. Родните предприемачи презентират съвсем други интереси и постижения - яхтени пристанища, мащабно строителство за частно ползване, солидни автопаркове, самолети и т.н. Докато чакаме да променят мисленето си в друга посока, едва ли ще остане някой в страната, който да се занимава с наука.

Бизнесмените си имат своите интереси и никой не може да ги съди за това, че мислят и планират за период от 5 години напред. Ако една държава има мъдри и далновидни политици, които мислят за интересите й поне в 50 годишна перспектива, а не до края на мандата си, те ще намерят начин да запазят и развият интелектуалния потенциал на нацията си. За жалост това, което днес наблюдаваме, е неговото унищожение и унижение. Има редица науки и професии, които не произвеждат материални блага и не носят бърза и директна печалба. Трябва ли да изчезнат? Може би изобщо не трябва да има повече учители, инженери, астрономи. Ако това е становището на образователното министерство, то то е доста странно, като се има предвид, че египтологията също не е особено практически насочена дисциплина. През 1999г. изчезна единствената мумия, която можеше да се наблюдава на територията на  България.

Българинът по традиция има пиетет към образованието, каквото и да показват статистиките за грамотността на учениците. Малката ни страна едва ли ще наводни и смае европейския пазар с кренвирши „Стара планина”, домати и краставици. Ако обаче не продължи да подлага своите настоящи и бъдещи учени на унищожение, тя ще има шанса да стане част от една общност на знанието и развитието, към която ни отвори вратите си Европейският съюз. Дано не е било погрешка!

СТОПРОЦЕНТОВИТЕ МЪЖЕ И СТЪЛБАТА КЪМ УСПЕХА

В интервю за Нова телевизия министърът на културата, Вежди Рашидов, казва следното по повод скандала с Мишел Бонев:

„…Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. „

По – нататък се изказва и за вече несъществуващия мавзолей и проекта за музей на тоталитарното изкуство:

„Какво като е на София, това е архитектура, това не е комунизъм... Аз исках там ония, билетчета да късам и оттам да минават много хора, така че тук не става въпрос за мавзолей, става въпрос, че има един бункер, който струва по-скъпо да го махнем. Аз изведнъж имах една идея и я хвърлих да видя как индикира публичното пространство, да създадем една атмосфера...”

Да оставим настрана начина, по който се изразява министърът. Все пак устната реч не е така подредена и гладка като писмената. При все, че е парадоксално един министър на културата да не може да образува едно смислено и свързано изречение, та да разберем безпрепятствено мисълта му.  Нека обърнем внимание на прокрадващото се в тези несвързани реплики съдържание. Изводът, който може да се направи по първата тема е, че е напълно безсмислено студентите да си губят времето да изучават кинорежисура. По- добре да инвестират във външния си вид и пластичната хирургия, в случай, че природата не е била така благосклонна към тях. Сигурно това звучи цинично на фона на протестите на кинодейците, които щели да бъдат субсидирани "при възможност". Но това е истината, която се налага и изглежда това е именно тази „възможност”. Явно трябва да се разчита, че красотата ще спаси ако не света, то поне българското кино. Ако не се получи, българският зрител ще продължи да се спасява с чужди продукции.

Какво да се каже по другата тема? Да сведеш функцията на един музей до късането на билетчета и прибиране на входни такси е все едно да го приравниш до градска тоалетна. Но такова е за жалост отношението на властта към цялата култура. Със сигурност и в тази сфера са необходими реформи и контрол на средствата. Да се остави обаче развитието й на произвола на пазара и принципа на оцеляването, означава пълно унищожение. Защото през всички тези мътни преходни години културната ни политика създаде един масов потребител, който не търси особено високи естетически стойности и качество, а най- вече "нещо за душата". Затова и в понятието „културен елит” вече все по-успешно се вписват разни Мишел Боневки, Алисии, Златки и т.н. И за най- голямо съжаление именно те намират представителство и подкрепа в лицето на настоящия културен министър.

И в заключение малко встрани от горните теми. Нека тези стопроцентови мъже на властта да внимават повече, когато се обаждат по скъпите си телефони на когото трябва, за да кажат името, което трябва. Тъй като скандалите с Калинка Малинка и Belle Michelle извадиха на показ един качествено нов тип кариеристи. Както се случва по филмите с извънземни мутанти, всяко следващо поколение е все по-свирепо и кръвожадно. Новите кариеристи не се спират пред нищо и никого, за да постигнат целта си. Та дори и стопроцентовата мъжественост на високопоставените лобисти няма да ги спаси от опасността да бъдат прегазени от протежетата си в името на успеха.

Тези дни от устата на някои политици често се чува думата „срам”. Това, че се срамуват обаче не ги оневинява и на никого не помага. Ако все пак понякога се сещат, че са избрани от народа, за да служат на народа, нека имат предвид, че всъщност повечето българи са нормални и почтени хора, които учат, работят и пътуват по света. И никак не им е приятно да ги гледат с подозрение и пренебрежение, заради срамотиите на техните висшестоящи представители.

Снимка: http://www.sibir.bg/

НАЙ – УДОБНИТЕ ПРОТЕСТИРАЩИ

Протестите станаха нещо обичайно в нашата страна – лекари, студенти, учени, земеделци, тютюнопроизводители – почти няма съсловие, което да не е изразило недоволството си от това, че трябва да понася ударите на кризата, при това без ясна перспектива за резултата от  „затягането на коланите”. Може би под влияние на протестната вълна на възрастните глас надигнаха и учениците. По най- тривиалния ученически повод – повече ваканция. Докато протестите на възрастните обаче няма как да бъдат отминати с мълчание – водят се преговори, правят се отстъпки – недоволството на учениците се приема като детска прищявка и се отминава като новинарски факт. Според премиера учениците нямат право да си определят сами ваканциите, според гражданите това е „детска му работа”. Никакъв намек за диалог и изслушване. И нормално. По принцип протестиращите имат представителство – синдикати, браншови организации, комитети, които водят преговори с отсрещната страна. Единствената организация, които учениците имат, при това не навсякъде, са ученическите съвети. Те обаче обикновено се занимават с организиране на празници или самодейни изяви, но не и с образователни или педагогически проблеми. Съществуващите конфликтни ситуации в училище, а те са ежедневие, се решават по утвърдените от години начини – агресия, вербална или физическа, бягство от час, на помощ идват алкохолът и наркотиците. Системно потисканото недоволство винаги намира начин на изразяване – рушителен или саморазрушителен.

Докато липсва диалогът, при който всяка от страните да изложи и аргументира позициите си, думи като толерантност, зачитане и уважение, ще звучат в детските уши като кухи фрази и клишета от часа на класния.

Диалогът обаче няма да се случи, ако на младите до безкрайност продължава да се гледа като на деца, неразумни и неспособни да разсъждават и решават.

Ето защо те протестират не за друго, а за ваканция. Не за това, че средствата за образование в новия бюджет са драстично съкратени, не за това, че много от тях учат в рушащи се училища, не за това, че ученици от малките села са принудени да вървят километри пеша до най- близкото училище. Това са неща, за които възрастните трябва да мислят. То си е така. Но тук е и разликата с европейските им връстници. През 2008г. гръцките ученици протестираха срещу съкратените разходи за образование и лошите условия в училищата. Във Великобритания ученици и студенти се обединиха срещу повишаването на таксите за обучение. Във Франция пък, представете си, учениците скочиха срещу пенсионната реформа. Нима те не се деца?

Независимо срещу какво или за какво протестират българските ученици, ответнта реакция не бива да бъде мълчание и пренебрежение. Забележително беше изявлението на една млада майка, според която „Те нямат право на мнение!”. На въпроса, какво ще направи, ако детето й поиска по- дълга ваканция, отговори: „Ще му ударя два шамара и нищо повече няма да иска.” Навсякъде в цивилизования свят социалните служби биха проявили интерес към ситуацията в това семейство, но в държава, в която над 200 деца са измрели в социалните домове, това няма как да стане.

Израстването не се случва изведнъж, то е дълъг и труден, често мъчителен процес. Той не приключва с навършването на заветните 18. Можем ли да очакваме, че като изтрезнее след купона, тийнейджърът ще се събуди узрял, поумнял, способен да взема правилни решения за себе си и за обществото, да гласува по съвест и информирано.

Също така демокрацията не се налага, а се възпитава. Ако днес на протестиращите ученици не им се покаже как да правят това цивилизовано, не им се даде знак, че мнението им поне се изслушва, то утре част от тях ще се превърнат в удобна за управление, сива маса без мнение. Но друга част ще бъдат нецивилизовано протестиращи, които няма да се съобразяват с никакви правила и ограничения.

 А умните глави пак ще се блъскат над въпроса „Как стигнахме дотук?”

Снимка: topaloff.eu

СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕ

Крайностите не са хубаво нещо. Има едни такива екстремни защитнички на еманципацията, които с прекалено усърдната си защита на женския пол се превръщат в неговото отрицание. Те например се обиждат, ако презрените кавалери им отворят вратата, отстъпят им място някъде или пък не дай си боже понечат да платят сметката. Някои дори стигнаха дотам, че се опитаха да оспорят мъжкия род на думата „Бог”. Друг тип досадни еманципантки са някои от така наречените „интелектуалки”, на които всичко човешко им е чуждо и до такава степен се реят из висините на чистия разум, че не осъзнават, колко разумно ще е да си премахнат мустаците.

В България обаче се е утвърдила по – скоро една друга криворазбрана представа за еманципацията. Това стана не без помощта на медиите, които наложиха образа на „освободената” българка и продължават все по-агресивно да го налагат. При това не само непретенциозните жълтеникави вестници и телевизии се подхлъзнаха по изкусителната пързалка на евтината популярност, а и медии с високи претенции за качество, които налагат стандарти. Красноречив пример за това е предаването „Нашите момичета” по btv, което в ленивите съботни следобеди сякаш се стреми да изглади окончателно мозъчните гънки на зрителя. Дали го гледат мъжете – не знам, може би има какво да видят, но една нормална жена определено се чувства неудобно, конфронтирайки се с облика на съвременната „звезда”, която уж трябва да й е пример за подражание, както в модата, така и в начина на живот. Някой ще каже „Ама какви звезди са тези!?” Нерядко дори от самите медии се чуват твърденията, че в България няма звезди и елит. Но именно те са тези, които превръщат тези момичета в такива, като непрекъснато фокусират вниманието върху тях, върху това колко често ходят на солариум и каква марка грим ползват. Това внимание сигурно пък е показателно за нивото на нацията като цяло, тъй като медията следва интереса на публиката. Защото, ако попадне на това предаване, всеки здравомислещ европеец би решил, че се излъчва риалити от публичен дом. Особено ме впечатли например едно „наше момиче”, чиято цел била да покаже, че жените трябва да са освободени и да се забавляват. Нейната освободеност се изразяваше предимно в освободеност от дрехи, а пък забавлението – компанията на някакви доста съмнителни субекти.

Някак обидно е да се налага тази представа за свободата. Обидно и опасно. Защото на една жена с изграден характер, това може да се стори глупаво и грозно, но за много момичета, които сега търсят себе си и приемат всякакви модели за идентификация, този начин на живот и тези ценности може да изглеждат като нещо бляскаво, луксозно и не толкова невъзможно за постигане. От екрана обаче не им се представя и обратната страна на медала, не се вижда нито колко е преходна тази свобода, нито пък с какво трябва да заплащат този начин на живот. Станалите известни напоследък случаи на насилие върху някои звездни момичета сякаш нямат нищо общо с въпроса, какво рискуваш, когато избереш да си придатък към нечий портфейл. Отвъд всяко морализаторстване има чисто практически и разумни доводи против този вид „еманципация”.

Дефилиращите розови блондинки, предизвикаха целодневен медиен интерес, но ако между тях имаше поне една, която да опровергае вицовете за вида, наред с призивите да бъдем по –добри, да не се ядосваме, че ще ни почернеят корените и да си избираме мъжа по портфейла, биха могли да призоват и към това жената да не бъде оценявана според цвета на косата, дължината на краката и някои други мерки. Поне не и тогава, когато не се налага да я избират за забавление, а става дума да докаже професионалните си качества. Защото не малко млади жени се сблъскват с този проблем в началото на професионалния си път – добрата външност почти задължително се възприема като признак за ограничен интелект, на жената се гледа с насмешка и снизхождение. Ако пък ти липсва такава – още по-зле, даже не те и гледат, така че се справяй сама, пък не дай си боже да сбъркаш.

Засега това е положението с еманципацията ни. А иначе според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Но това е екстремният проблем, а има и редица други ежедневни проблеми, с които мъжките момичета трябва да се справят – неравностойно заплащане, дискриминация на жените с деца при наемане на работа, възрастова дискриминация.

И все пак, правейки своя избор в живота трябва да знаем, че свободата не е златна клетка и околосветско пътешествие, а възможност за избор.

Снимка: http://www.morgenweb.de/nachrichten/fotostrecken/detailansicht/63024.htm

ПРЕКАЛЕНИЯТ СВЕТЕЦ

За пореден път съдът организира контраакция „Невинните” и като зажумя здраво, пусна Станислава Димитрова да се погрижи за прегладнелия Вальо. Все пак трябваше да изчака малко, докато забравим как дамата бе зрелищно задържана при предаване на белязаните пари, за които е изнудвала. Любопитно е какви доказателства очаква да получи съдът в подобни случаи – фактура може би? И какво ли трябва да пише там като наименование на извършената услуга?

Каквито и светила в областта на правото да коментират тези съдебни решения, за обикновените хора е ясно, че се освобождават престъпници. Чии граждански права са по – важни за съдиите – тези на престъпниците или на спазващите закона, които именно са тяхна жертва? Това, че техните права биват гарантирани, прави ли ни по- сигурни в това, че и нашите ще бъдат?

„Прекален светец и Богу не е драг”, казва народът. Както пресилената силовост и показност на полицейските акции започнаха да дразнят, така и очевидното противопоставяне на съдебната власт едва ли ще намери симпатии в обществото. Вероятно за съдиите са обидни непрекъснатите критики от страна на правителството, обидни са най- вече за съвестните служители в системата, които биват слагани в кюпа заедно със слугите на Мамона. Това ли е обаче начинът да демонстрират, че обективно и безпристрастно следват буквата на закона? И кой ли ще им повярва, че това е истинският и единствен мотив за решенията им?

Вярно, задължително условие за всяка демокрация е властите да са независими. Но не е задължително да са враждуващи. Войната между тях показва, че те се схващат като съществуващи сами за себе си, а не за народа, на който всъщност трябва да служат. Тя обезсмисля всичките им усилия да се представят като активни и ефикасни, защото създава несигурност и недоверие във възможността държавата изобщо да функционира. Прави всички ни техни заложници.

Изображение: http://www.annstewartanderson.com/galleries/mythic-women/Ruth.html

ИЗКУСТВО И ВЛАСТ

Възможно ли е синята униформа, електрошоковата палка и „слънчогледа” да бъдат източник на творческо вдъхновение? Как може поет, чиито стихове за размекнали не едно и две дамски сърца, да седне пред белия лист, за да излее върху него любовта си към една държавна институция, която е безкрайно далеч от лиричните откровения?

Тези и други подобни въпроси, свързани с потресаващо кичозното културно явление, поставиха отново на дневен ред дискусията за отношението изкуство – власт. Може ли да има приятелска връзка между тях и каква е изобщо здравословната форма на подобно отношение?

Има един много положителен извод в тази ситуация, а именно реакцията на публиката. Тя показа, че обществото няма да приеме завръщането на евтините пропагандни клишета. В какъвто и упадък да се намира масовият естетически вкус на българина, той все пак е изтрил от паметта си спомена за „Ален мак”. Много неща обществото е склонно да прощава на човека на изкуството, правейки разграничение между личността и творческата й изява, сега обаче то показа какво няма да прости, а именно творецът да постави таланта си в угода на властта.

Принос към тази дискусия даде и фактът, че държавата реши да отпусне поредната порция ордени на именити музиканти, с което да покаже, че все пак има някакво отношение към тази недоходна и икономически нецелесъобразна сфера, каквато е културата. Мнозина изразиха мнението, че група като „Щурците”, която даваше на няколко поколения глътката свобода, от която се нуждаеха, не бива да приема това закъсняло признание. Не и от държавен глава, чиято партия ги заклеймяваше като идеологически врагове и разтуряше концертите им като сборище на вещици.

За съжаление обаче не само миналото девалвира тези отличия. Как да повярваме, че държавната власт уважава творците си, след като закрива театри, възнамерява да остави без опера втория по големина град в страната, посяга на запазена марка като балет „Арабеск” и изобщо решава, че именно оттам може да се спестят пари за бюджета, а не от безкрайно раздутите щатове на министерства, държавни и общински комисии и други синекурни службици.

В една такава държава скоро певците ще пеят само по кръчмите, художниците ще портретисват чужденци по морето, артистите ще се отдадат на уличния театър, а поетите ще възпяват новопостроените автомагистрали.

Ами публиката?

Онази част от публиката, която не щрака с пръсти по масите и не се задоволява с жълтата преса, ще играе на стражари и апаши с агентите на МВР, които упорити бранят интелектуалната собственост и авторското право.

Снимка: http://www.linz.at/images/pflasterspektakel2.jpg

МВР ПРЕДУПРЕЖДАВА!

През последните месеци министерството предприе редица акции, целящи опазване на здравето на населението и защита на държавните интереси. В резултат на това бяха конфискувани тонове контрабандни цигари без бандерол, съдържащи долнокачествен и особено опасен тютюн. Конфискуван беше също и нелегален алкохол с високо съдържание на метанол, което предотврати редица инциденти с възможен летален изход. След приемането на наредбите на Министерството на земеделието по отношение на млечните продукти, МВР ще приложи същата строгост и към сиренето, кашкавала и млякото.

Тъй като обаче за благоденствието на нацията е важно и нейното интелектуално и духовно здраве, МВР не може да остане назад от проблемите в тази област. Както винаги министерството е в крак с новите технологии и осъзнава необходимостта да се намеси в развитието на интернет пространството, за да внесе ред в съществуващия там хаос, който е предпоставка за нарушение на интересите на физически и юридически субекти. Наред с оклеветяването на известни обществени и политически деятели в онлайн издания, блогове и социални мрежи, един много остър проблем е погазването на авторското право. Министерството води последователна и неотклонна борба с интернет – пиратството, което се осъществява посредством торент сайтовете. Една нова форма на нарушаване на авторското право са т.нар. виртуални библиотеки. Престъпниците, които ги поддържат и захранват със съдържание ощетяват по този начин издателства, автори, преводачи и като цяло нанасят щети за милиони левове на държавния бюджет. Наред с това невъзможността да се контролира дейността им позволява да се публикуват материали с опасно и вредно за правилното духовното развитие на младежите съдържание. Особено опасно е публикуването в дигиталните библиотеки на учебници и помагала, които вероятно не са одобрени от Министерството на образованието и съответно могат да предоставят погрешна и заблуждаваща информация.

В стремежа си да съдейства за изграждането на едно здраво във физическо и духовно отношение общество, МВР призовава всички да осъзнаят своя граждански дълг и ангажимент и да му оказват необходимото съдействие!

MANTALITETUS BULGARICUS И НУЖДАТА ОТ РЕЦИКЛИРАНЕ

Не зная какво казват народопсихолозите и антрополозите по въпроса, но според мен сред основните характеристики на българския манталитет са неговата противоречивост и парадоксалност. Как иначе да се обясни нуждата от непрекъснато рециклиране на отпаднали от политическия и обществен живот фигури, на напълно дискредитирани персони, за които здравият разум не би допуснал, че ще се появят отново. Българинът от една страна не пести псувни и закани по адрес на подобни лица, готов е най- малкото да ги прати да гният в затвора, по – често обаче призовава „да ги обесят”, „заколят”, „режат къс по къс”. Дори хан Крум е имал по- милостива сърце и въображение. От друга страна обаче у народа ни битува някаква мазохистична потребност, която ни пречи да се разделим веднъж завинаги с политическите си трупове. Мине се не мине време, те биват изровени, изтупани от праха на греховете, рециклирани и пуснати отново в употреба. И защо? Логика няма. Mantalitetus Bulgaricus.

Може би само с тази парадоксалност на народопсихологията ни се обяснява внезапното възкръсване и растящата популярност на видния столичен плейбой и общественик (и много други неща) Иван Славков. След като дори организация с не дотам кристално чиста репутация като МОК го низвергна и изхвърли от редиците си, Батето изчезна и от нашата обществена сцена, което изглеждаше безвъзвратно, особено с оглед на новите политически реалности. Но трае ли сърце юнашко? Изведнъж човекът реши, че има какво да каже и трябва непременно да го каже, разписа се, разприказва се и вече трудно можеше да се удържи.

Има ли обаче наистина нещо важно, което да ни каже? Какво можем да научим от него? Някъде из вестникарските му откровения ми се мярна признанието, че бил прочел една книга през живота си. А тя едва ли е „Престъпление и наказание”. Какво може да ми даде подобен човек като познание или поне като удоволствие от добре написана книга? Да допуснем, че съм изкушен от историята читател. Е ли неговата истина за 50те години тоталитарен режим достоверна и обективна? Интересуват ли ме всъщност ловните подвизи на Пенчо Кубадински и на компанията придворни интелектуалци. Или пък криминално – сексуалните премеждия на Малък Тошко? Кого интересува изобщо лайфа на деградиралия и разпищолил се комунистически елит? Логично е да предположим: Никого. Изглежда обаче логиката е друга, иначе едва ли би се поел риска от едно губещо начинание. Разбира се, за да бъде спечелен интересът на публиката до голяма степен допринесоха и медиите, които както много често напоследък, решиха да мултиплицират простотията. Онзи, който бе останал неизкушен от книгата, неминуемо се сблъсква с вестникарския вариант. На тези пък, които и вестник не четат, ефирът на няколко телевизионни програми предложи да чуят позабравените пиянски иносказания на Батето, минаващи за дълбока житейска мъдрост.

Истинско културно – естетическо събитие!

В развитието и утвърждаването на mantalitetus bulgaricus не малка роля играят самоопределилите се за свободни медии. От какво обаче са свободни те? Погледнато отстрани и независимо от тяхното мнение, може да се заключи следното:

Свободни са от задължението да спомогнат за формирането на едно мислещо и активно общество, способно да различи качественото от пошлото, почтеността от лъжата и лицемерието. Свободни са от задължението на формират едни (поне) нормални естетически възприятия. Свободни са да услужат на всяко парвеню с достатъчно средства да осъществи личните си амбиции и да си начеше крастата.

Съвсем наскоро, реализирайки тези свои свободи, медиите пуснаха отново в обръщение дори и Жан Виденов, който не се посвени да дава икономически съвети. Явно беше забравил, че по негово време хората вземаха по 3 долара на месец.

До къде ни води този mantalitetus bulgaricus?

Има народи, които са способни да преосмислят грешките си от миналото, да изолират и изпратят в забвение провалилите се политици и публични персони въобще. Особено такива, които са злоупотребили с доверието на народа и с властта си. Те вървят напред.

Едно може би неподходящо, но все пак показателно сравнение. Човекът, който положи не малко усилия Европа да бъде това, което е сега, канцлерът на обединението Хелмут Кол изпадна в немилост след разкритията за черните партийни каси (нещо напълно нормално за нашия политически живот). Оттогава рядко присъства в германските медии, камо ли пък да дава оценки и съвети.

Дали и ние ще можем някога да оценяваме адекватно събитията и личностите в настоящето? Или винаги ще чакаме историята да го направи дълго след като няма да сме живи, за да участваме. Ще позволи ли изобщо mantalitetus bulgaricus да имаме история?

Да, манталитет неизбежно си имаме. Нямаме си характер.

Снимки:

http://www.philatelyunion.bg/uploads/Image/Ivan_Slavkov.jpg
http://personi.dir.bg/person.php?id=118

РЕФОРМА ПРОФОРМА, НО ПЪК С УНИФОРМА

Влязох днес в едно училище. Посрещна ме Максим Горки, с гордо вирнати мустаци, с неумолимо строг поглед, който би накарал всеки гаден империалист да напълни гащите.

При всички майстори и хуманисти на руската класика да ме посрещне точно основателят на социалистическия реализъм, писателят, според който в лагера Соловки на Северния ледовит океан, погребал според статистиката 183 490 души за около 4 години, та според този писател там кипи облагородяващ труд, създавайки „новия човек”.

Една светла личност, пример за бъдещите граждани на обединена Европа, чието висше кредо е демокрацията и свободната личностна изява.

От плакатите по коридора можех да проследя началото, развитието и края на Втората световна. Бяха дело на малчугани от 5 -ти и 6-ти клас, които сигурно с часове са изрязвали снимки на катюши, калашници и танкове. Спомних си за героите Зоя и Шура Космодемянски, над чиято героична съдба ридаех като малка, спомних си за противогаза, който с гордост успявах да сложа и сваля първа в класа, също и за състезанието за сглобяване и разглобяване на автомат, от което остана изумена младата ни учителка от Англия. Спомних си как на възрастта на тези дечица поради всички заобикалящи ме заплахи от нова война, химически и биологически диверсии у мен се разви такава психоза, че изпитвах панически страх от шума на самолети. Веднъж сънувах как зли вражески войници с черни униформи разбиха с приклади вратата ни и ни арестуваха. Срамът, че се страхувам беше по-силен от самия страх. Нали всички трябваше да сме герои! Затова не споделих с родителите си този страх и трябваше сама да се преборя с него.

Тъжна гледка бяха тези плакати. Очевидно училището вместо Деня на Европа бе отбелязало по познатата стара традиция День победы.

В коридора на долния етаж пък имаше така характерните витрини за отличия, спортни купи и медали. От тези витрини можеше да си припомним елементите и аксесоарите на комсомолската мода, които като цяло не претърпяха особени промени през годините - светло синя ризка и тъмно син кондукторски костюм (за момичетата – пола под коленете), гарнирани с червена вратовръзка. За щастие дизайнерите на съвременните полузадължителни ученически униформи са проявили малко повече усет. Не много и не всички, но все пак е нещо. При все това по стар почин учениците си носят „елементите” в чантата и ги прилагат само в краен случай.

Дали изпитах носталгия?

Не, изпитах страх.

Мислех си наскоро да напиша мнението си за разните реформи в училищното образование. Ама има ли смисъл? Може би тези субективни впечатления биха го изразили по- добре от обективния анализ.

Наскоро бившият вече министър, който успя да осъществи част от мечтите си, каза, че приемникът му трябва да има твърдост и смелост, за да доведе реформите до края. Какъв или чий е този край?

Може би ще се опитам да предположа и ще го споделя. Обаче някой друг път. Понеже докато пиша всичко това ме следят и записват камерите на МОНМ.

Снимка: http://detstvoto.com/uploads/posts/2010-02/1266918655_pioneri.jpg