MANTALITETUS BULGARICUS И НУЖДАТА ОТ РЕЦИКЛИРАНЕ

Не зная какво казват народопсихолозите и антрополозите по въпроса, но според мен сред основните характеристики на българския манталитет са неговата противоречивост и парадоксалност. Как иначе да се обясни нуждата от непрекъснато рециклиране на отпаднали от политическия и обществен живот фигури, на напълно дискредитирани персони, за които здравият разум не би допуснал, че ще се появят отново. Българинът от една страна не пести псувни и закани по адрес на подобни лица, готов е най- малкото да ги прати да гният в затвора, по – често обаче призовава „да ги обесят”, „заколят”, „режат къс по къс”. Дори хан Крум е имал по- милостива сърце и въображение. От друга страна обаче у народа ни битува някаква мазохистична потребност, която ни пречи да се разделим веднъж завинаги с политическите си трупове. Мине се не мине време, те биват изровени, изтупани от праха на греховете, рециклирани и пуснати отново в употреба. И защо? Логика няма. Mantalitetus Bulgaricus.

Може би само с тази парадоксалност на народопсихологията ни се обяснява внезапното възкръсване и растящата популярност на видния столичен плейбой и общественик (и много други неща) Иван Славков. След като дори организация с не дотам кристално чиста репутация като МОК го низвергна и изхвърли от редиците си, Батето изчезна и от нашата обществена сцена, което изглеждаше безвъзвратно, особено с оглед на новите политически реалности. Но трае ли сърце юнашко? Изведнъж човекът реши, че има какво да каже и трябва непременно да го каже, разписа се, разприказва се и вече трудно можеше да се удържи.

Има ли обаче наистина нещо важно, което да ни каже? Какво можем да научим от него? Някъде из вестникарските му откровения ми се мярна признанието, че бил прочел една книга през живота си. А тя едва ли е „Престъпление и наказание”. Какво може да ми даде подобен човек като познание или поне като удоволствие от добре написана книга? Да допуснем, че съм изкушен от историята читател. Е ли неговата истина за 50те години тоталитарен режим достоверна и обективна? Интересуват ли ме всъщност ловните подвизи на Пенчо Кубадински и на компанията придворни интелектуалци. Или пък криминално – сексуалните премеждия на Малък Тошко? Кого интересува изобщо лайфа на деградиралия и разпищолил се комунистически елит? Логично е да предположим: Никого. Изглежда обаче логиката е друга, иначе едва ли би се поел риска от едно губещо начинание. Разбира се, за да бъде спечелен интересът на публиката до голяма степен допринесоха и медиите, които както много често напоследък, решиха да мултиплицират простотията. Онзи, който бе останал неизкушен от книгата, неминуемо се сблъсква с вестникарския вариант. На тези пък, които и вестник не четат, ефирът на няколко телевизионни програми предложи да чуят позабравените пиянски иносказания на Батето, минаващи за дълбока житейска мъдрост.

Истинско културно – естетическо събитие!

В развитието и утвърждаването на mantalitetus bulgaricus не малка роля играят самоопределилите се за свободни медии. От какво обаче са свободни те? Погледнато отстрани и независимо от тяхното мнение, може да се заключи следното:

Свободни са от задължението да спомогнат за формирането на едно мислещо и активно общество, способно да различи качественото от пошлото, почтеността от лъжата и лицемерието. Свободни са от задължението на формират едни (поне) нормални естетически възприятия. Свободни са да услужат на всяко парвеню с достатъчно средства да осъществи личните си амбиции и да си начеше крастата.

Съвсем наскоро, реализирайки тези свои свободи, медиите пуснаха отново в обръщение дори и Жан Виденов, който не се посвени да дава икономически съвети. Явно беше забравил, че по негово време хората вземаха по 3 долара на месец.

До къде ни води този mantalitetus bulgaricus?

Има народи, които са способни да преосмислят грешките си от миналото, да изолират и изпратят в забвение провалилите се политици и публични персони въобще. Особено такива, които са злоупотребили с доверието на народа и с властта си. Те вървят напред.

Едно може би неподходящо, но все пак показателно сравнение. Човекът, който положи не малко усилия Европа да бъде това, което е сега, канцлерът на обединението Хелмут Кол изпадна в немилост след разкритията за черните партийни каси (нещо напълно нормално за нашия политически живот). Оттогава рядко присъства в германските медии, камо ли пък да дава оценки и съвети.

Дали и ние ще можем някога да оценяваме адекватно събитията и личностите в настоящето? Или винаги ще чакаме историята да го направи дълго след като няма да сме живи, за да участваме. Ще позволи ли изобщо mantalitetus bulgaricus да имаме история?

Да, манталитет неизбежно си имаме. Нямаме си характер.

Снимки:

http://www.philatelyunion.bg/uploads/Image/Ivan_Slavkov.jpg
http://personi.dir.bg/person.php?id=118