Неотдавна си позволих да отправя критичното си мнение за работата и отношението на едно лице, от което не завися лично, но от което зависи институцията, за която работя. Лицето е от германски произход. Поводът беше кандидатурата ми за семинар в Германия, която беше отхвърлена, въпреки, че отговарях на поставените условия. Не това обаче бе поводът на недоволството ми, а начинът, по който това стана - както се казваше в един български филм - „бързо, акуратно, окончателно”. Въпреки усилията, които полагам, за да работя ежедневно според програмите и изискванията на тази служба, които далеч надхвърлят обичайните за България стандарти, лицата , които я представляват решиха, че ще е под достойнството на йерархичното им положение да ме уведомят лично за това. Най- обидното за мен обаче беше, че получих на електронната си поща уведомление до ръководството ми, че поради еди какви си причини "не мога да бъда взета под внимание" (буквален превод). Според мен времето да го напишат и изпратят до мен, едва ли щеше да е по-дълго. Както и да е, аз пък си казах мнението и впечатлението си от работата на тези хора /най – вече липсата на такава/ чрез лично писмо. После се получи нещо като сценката Първанов - Дянков и кореспонденцията ни беше препратена до моите шефове. Последствието беше, че при посещението на представител на службата, бях изправена пред всеобщ съд и порицана за тона и мнението си. Госпожата си изложи аргументите и с въпросителен поглед ме чакаше да се разкая. Аз не се разкаях. Тогава прекият ми началник се видя принуден да се извини за така създалата се неудобна ситуация, породена от внезапното ми състояние на афект, в което съм отправила тези неоснователни критики /а иначе съм си съвсем неконфликтен човек/. Накрая и аз все пак се извиних /за тона, не и за съдържанието/.
За мен изводът от цялата ситуация е, че за много от хората болшевишкият метод и начин на мислене е част от човешката природа и се проявява в зависимост от обстоятелствата. Невъзможността да приемаш критика от човек в по-слаба позиция, готовността да смажеш от висотата на положението си въпросния човек, са все неща, характерни за този метод на действие и начин на мислене. И едно от най- характерните неща - отрицанието на обективната истина и изопачаването на фактите.
Така че, както се оказва, болшевизмът няма цвят, няма държава – има само хора, които допускат да се проявява и да властва. Аз не искам повече да съм от тях.
5 коментара:
Права си - болшевизмът често е калъп, в който институционално се отлива определен тип мислене. И съм забелязал, че подобни институционални отливки успешно се практикуват независимо от времето и пространството. Типичен пример за болшевизъм са ЮНЕСКО, МОК... Според мен болшевизацията е неминуема в бюрокрацията, когато бумащината надмине количествено ефективната дейност, след което в така създалата се болшевишка атмосфера се пръкват всякакъв род паразити.
Самият аз съм чиновник и признавам, че изкушението на "тъмната страна на силата" понякога е непреодолимо...
Направо съм отвратена. Тези хора никога не осъзнават грешките си, камо ли да ги признаят. По- лесно им е да смачкат човека.
И аз това имам предвид - гонкането по устав, което в един момент дори може да се превърне в цел на бюрокрацията... А понякога и в удоволствие. Много често прекомерната регламентираност в чиновническата дейност води до въртене в кръг и пълна липса на ефективност. В такъв случай администрацията съществува заради самата себе си и е единствен обект на собствената си дейност.
Що е шваба, все е лайно! Швабата и на снимка да го видиш, пак трябва да го заплюеш!
Аз знам какво говоря, защото цели 7 години съм живял между тези отрепки.
Аз имам и много добри впечатления от германци и по принцип не си правя обобщаващи изводи от такива единични случаи, да се надявам да са такива.
Публикуване на коментар