Макар и да е малко вероятно, но все пак е възможно, някои от твърдо убедените поклонници на реалния социализъм напоследък да са притеснени за неговото бъдеще. Мога да ги успокоя – построили сме го за дълги години напред. В главите си.
Ще дам пример защо мисля така. Въпреки, че много ми се иска да съм точна, ще спестя конкретика по отношение на имената, за да си спестя и евентуални неприятности.
Получих като подарък /за който съм много благодарна, понеже беше направен от сърце и с вкус/ ваучер за туристически услуги на определена стойност. Принципно възможностите да го използвам са различни. Можех например да отседна в някой луксозен хотел, да пия коктейли в джакузито и да накарам да ми разтрият врата. Кой като мене! За мен обаче и хотелът с 10 звезди си остава просто хотел, т.е. място за временно пребиваване, където няма как да се почувствам уютно. Та затова предпочетох да сменя индустриалния въздух с морски, понеже ми е жизнено необходим, за да оцелея в трудовия период. Отивам в съответната фирма и казвам какво искам. От познати знаех, че на приемливи цени могат да се намерят много възможности за нощувка с всички необходими условия да се чувства човек удобно. Затова се учудих, че фирмата ги сведе до три. При цялото това изобилие от хотели, при кризата и конкуренцията в бранша през този сезон. Запитах се кой всъщност е клиент на фирмата - аз ли, на която трябва да намерят хотел или хотелите, на които трябва да намерят клиенти. Не питах дамата обаче, в тия жеги не искам да нарушавам допълнително ничий комфорт.
И ето ни при крайната цел. Влизайки в хотелската стая сякаш се отвори вратата към миналото и поехме обратно към детството. Вероятно последният ремонт, който беше претърпяло това мащабно съоръжение в ММЦ Приморско, меката на социалистическата младежка дружба, беше от 80-те години. Явно онези, които го стопанисваха, искаха някак да направят етнографски музей на тази епоха. Трябва да отбележа, че съм живяла 8 години в столичния Студентски град, в стаи, където се гонят хлебарки и където накрая си взех котка, за да гони мишките. Така че подобен хотел не може да ме стресне. И не това е въпросът. Въпросът е, защо фирмата ме изпрати там, а също и защо изобщо съществува подобен хотел.
В крайна сметка след рязък разговор с туристическата фирма семейният съвет реши да си платим неустойката и да се преместим на по-приветливо място, каквито имаше на всяка крачка. Оказа се обаче, че хотелът не можело да ни върне парите, които фирмата вече му е изплатила и дори искайки да си платя неустойка /макар че нямаше никакви документи, подписани от мен, които да уреждат по някакъв начин нещата/, не можех да си тръгна. Разговарях поне с 5 служителки, една от друга по-услужливи и любезни, които в крайна сметка ме изпратиха при шефа, който пък го нямало. Помолих да му се обадят, обаче те явно се страхуваха. Страх ги беше дори да погледнат към кабинета му. Накрая реших да се откажа и да не си развалям почивката с разправии. Тук изглежда именно на това се разчиташе.
На връщане се отбихме за кратка почивка в къмпинга на Каваците, стопанисван от същия холдинг, който държеше и нашия хотел. Условията бяха още по-мизерни, а на рецепцията дори не бяха си дали труд да махнат дискриминационната табела с ценоразпис за българи и чужденци, което допълнително объркваше така желаните ни иностранни гости, решили по някакви си техни причини да летуват при екстремни условия.
Това е то. Социализъм в действие. Минимум усилия, максимална полза за теб и минимална за отсрещната страна. Докато сме живи всички ние, които отраснахме именно в тези военизирани летни пионерски лагери, ще продължаваме да го живеем. И ще си мълчим или от сервилност, или от нежелание да събаряме с глава стената. Берлинската стената в главите ни още си стои там. Нерушима.
В крайна сметка онова, заради което бях отишла там, моето синьо българско море, си беше на мястото и ми даде всичко, от което се нуждаех.
Няма коментари:
Публикуване на коментар