ЕДИН ДОСАДЕН ДЕН В РАЗГАРА НА КРИЗАТА

Ганчо Гунчев разхлаби вратовръзката си, отпусна колана с една дупка и се настани на бюрото, за да се заеме с първото за деня кафе. Предусещаше, че го чакат ядове цял ден и се размечта някак да мине по- бързо и неусетно времето. Един приятел го беше поканил на вечеря с морски дарове и редки вина, та затова нямаше търпение да избута досадния делник. Тъкмо запали цигара, отвори първата страница на вестника и секретарката подгря телефона.

- Ей, Станке, мира нямам от тебе! Едно кафе не мога да изпия, значи. Казвай какво има!

- Добро утро, г-н Гунчев, извинявайте за безпокойството, само исках да Ви предупредя, че синдикалният ще дойде.

- Е, не можа ли да му кажеш, че съм зает? Само той ми липсваше сега!

- Ами опитах, шефе, ама трети ден идва вече и на мен ми се кара. Не вярва, че Ви няма. Крещи ми на поразия. Какво да правя?!

- Добре, айде. Ще се оправя с него.

Ето, започваше се!

На вратата се почука и още преди да каже „да”, бе нападнат от въпросния синдикален.

- Кажи бе, Христов, какво те води насам толкова рано? И защо си се карал на Станка? Какво ти е крива жената, знаеш, че съм зает по цял ден.

- Извинявайте, шефе, ама не знаете и аз на какъв огън се пека. Всеки ден ме питат хората за заплатите. Трети месец вече лев не са видели, кредити имат, спират им тока посред зима. Какво да им казвам вече, не знам. Искат да стачкуват.

- Айде пак старата песен! Нали ви дадох аванс миналия месец, бе! Знаеш какво е дереджето с тая криза. Казах, като изпълните поръчката за таджиките и веднага ви плащам. Ама още се мотате, нали?

- Не че се мотаме, работят хората, ама тя не е малка.

- Работят, гледам ги аз как работят. И знам аз кой ги подкокоросва за стачка, ама ще му излезе през носа! Тъй му кажи на оня Иван, началник смяната. Досега все го жалех, че двама студенти има да издържа, ама вдигнат ли се да стачкуват, първи ще изхвърчи.

- Не може, шефе, в ръководството на синдиката е, законът го пази.

- Пази не пази, хич не ме е еня. Да ходи да ме съди после като иска. Нали го виждам, всеки ден закъснява по пет минути поне. Хайде сега, отивай и им кажи да си налягат парцалите. До десет дни ще пусна пак един аванс, от мен да мине.

Макар, че влезе с нагласата за разправия , за удоволствие на шефа Христов излезе с подвита опашка и Гунчев можеше да се надява на десетдневен синдикален комфорт.

Като единствен производител на чушкопеци в страната, предприятието на Гунчев нямаше конкуренция и преживяваше сравнително успешно кризата. Дори му идваше дюшеш, тъй като хората масово се запасяваха със зимнина и цяло лято бъркаха лютеници. Успешната сделка с клиента от Таджикистан обещаваше глътка въздух след първоначалните притеснения. Работниците обаче не биваше да се глезят, а думата криза засега оправдаваше забавянето на заплатите. Макар и да недоволстваха под сурдинка, те нямаха особено голям избор, освен да се явяват всекидневно на смяна и да се надяват на скорошно плащане. Така или иначе едва ли щяха да намерят друга работа в малкия град, а пък да си седят вкъщи и да се изпокарват с домочадието също не беше добра перспектива.

Строгата бащинска ръка на Гунчев успя да преведе фирмата през всички перипетии на демокрацията. Той беше израснал, така да се каже, с „Чушкопек” АД. Обещаващият млад комсомолец направи успешна кариера като партиен секретар, след промените пък бе назначен в директорския борд, а етапът на РМД-то му помогна да се сдобие с основния пакет акции.

На втората цигара телефонът пак нададе вой. Счетоводителката.

- Г-н Гунчев, пристигна лепилото за плочките, на фирмата ли да го пиша?

- Много ясно, нали сме се разбрали, какво ми звъниш за глупости!

- Да де, ама пак да питам. И една поръчка тука има, превода на документацията, ще я плащаме ли вече, забави ли сме я втори месец и се обадиха пак от фирмата.

- Тия ще чакат, какво само препират. Да не са само те. Като им дойде редът, ще им платим.

- Понеже ще ни трябва преводач като дойдат италианците ….

- Че намери други, това ли да те уча.

Откак бе започнал строежа на новата си къща, Гунчев държеше да одобрява лично всеки разход и където можеше да се отлага плащане, отлагаше. Всъщност нито фирмата, нито кризата бяха причина за високото му кръвно напоследък, а именно този строеж, който за него се бе превърнал в център на вселената. Думата "къща” твърде омаловажава мащабното съоръжение, кацнало в подножието на градския парк, което трябваше да се възвиси като основната архитектурна атракция на иначе запуснатото селище. Затова всичко трябваше да е перфектно. За модел служеше домът на брат му, който живееше в областния град, движеше бизнеса си наред с политиката и се радваше на неоспоримо влияние в околността. Щедро спонсорираше предизборни кампании, често го посещаваха от най- високо ниво, затова трябваше да посреща гостите си подобаващо. Замъкът му беше изграден с вкус, дори последният гвоздей в него беше внос от чужбина и основната цел на младия Гунчев сега беше да надмине това съвършенство. Все пак имаше предимството на двете години напредък в архитектурата и дизайна. Макар че беше назначил технически ръководител, той лично контролираше всички дейности там, разправяше се с доставчици и майстори, оглеждаше всички детайли, извивки и ъгли. Косата му окончателно побеля, но пък това, заедно с масивната фигура, му придаваше съвършения облик на градски велможа, когото хората от неговия сой срещаха с респект, а пък по – нисшите със страх.

Секретарката плахо почука.

- Г-н Гунчев, дойде журналистката, за която вчера Ви казах, да я поканя ли?

- Да влезе след десет минути, ти направи кафе.

Гунчев стегна вратовръзката и колана, поизпъчи се пред огледалото и доволен от вида си изпробва няколко респектиращи пози зад масивното бюро. Макар и да му досаждаха, разговорите с журналистите от местния вестник бяха важни за бизнеса и имиджа му, а и хората бяха професионалисти – знаеха, какво да питат и какво не. Пък и щеше да избута поне час. Тъй като цяла седмица валеше ту сняг, ту дъжд, строежът не работеше и трябваше да уплътнява времето тук. Предположи, че журналистката ще постави все пак въпроса за закъснелите заплати, затова попрехвърли ежедневника, за да се запаси с някоя друга фраза на тема "криза". После се намести в най- добрата поза и зачака да влязат вестникарите с фотографа.