КАК НЕ УСПЯХА ДА ВЗРИВЯТ СВОБОДНОТО СЛОВО

В която и да е от страните, които обикновено определяме като "нормални" и демократични, взривът, насочен срещу дадена медия би предизвикал такова недоволство, че силата му едва ли би могла да се измери с някакъв тротилов еквивалент. В България обаче изглежда наистина само потърпевшите видяха в тази варварщина политическа атака срещу една свободна и независима медия. Самотният им вопъл не срещна съчувствие нито сред колегията, нито сред обществеността. Трябва да се признае, че общественото мнение е твърде неблагодарно и изменчиво. След като седмици наред се забавлява благодарение на „Галерия”, днес сякаш е по- склонно да допусне възможността за суицидна автореклама, отколкото да се съгласи с идеята за погазеното слово. Защо ли?

Може би защото на всички е ясно, че "Галерия” е твърде далеч от свободната и независима журналистика, а и от журналистиката въобще. Хората наистина искат да знаят истината за кухнята на политиката, но от друга страна, когато тази истина е поднесена от агенти на ДАНС, служба, в която последно бяха открити 155 сътрудници на ДС, не може да има съмнение в мотивите за споделянето на неудобните тайни на политиците. Тогава истината не просто горчи, а и издава доста зловонна миризма. Друг е въпросът, че засегнатите политици не успяха да се справят достойно със ситуацията. С мълчанието, увъртането и упованието, че някакви експертни резултати ще ги избавят от конфузната ситуация, управляващите започнаха да разколебават дори и верните си привърженици. Все пак обаче на народа му омръзна да го управлява ДС, затова изглежда предпочита да се примири с мисълта, че премиерът му разпъва чадър над някой сгафил бизнесмен и лично следи за кариерното развитието на другаря си от футболния терен. Все пак всички сме свикнали с това на едно или друго ниво - кой не се е обаждал на някого за нещо? Дори за най - дребна услуга ни се струва логично да потърсим познат, а не да чакаме съдбата да ни изтика за пореден път в ъгъла. Ако говорим за по - високи нива, може да си припомним и за приятелите на президента, за Гергов и Пловдивския панаир, за ролята на Р.Овч. в съдбата на Вальо Топлото. И така нататък…. (с голямо многоточие).

Истината на „Галерия” не предизвиква нито нужното ни пречистване и преосмисляне на приоритетите и симпатиите, нито пък събужда очакваното възхищение от смелата журналистическа работа. Напротив, кара ни за пореден път да се чувстваме омерзени и замесени в някакви тъмни и нечистоплътни политически интриги, на които сме нужни единствено като наивна публика. Затова взривът срещу това "свободно" слово и тази „независима” медия не взривиха общественото мнение и не събудиха съчувствие.

От своя страна управляващите пак не успяха да си направят правилния извод от ситуацията и да реагират адекватно. За пореден път не проумяха, че методите, с които се опитват да управляват, водят точно до такива реакции и както някои от анализаторите споменаха, сами попаднаха в собствения си капан. За съжаление лозунгите „Шенген”, "магистрали” , „чужди инвестиции” все повече звучат като клишета от времето на социализма и все повече хора осъзнават липсата на тъждественост между декларираните и реално защитаваните ценности. За съжаление с действията и бездействията си те допускат да се създаде една среда, в която са възможни подобни взривове,  в която посредствеността, арогантността и наглостта все повече са налагат във всички сфери на живота ни - от политиката до междучовешките отношения.

В тази среда имаме нужда от истински свободно и независимо слово.

Снимка:http://engeldeslichts.iphpbb3.com/forum/86106996nx31742/spam-und-spass-f6/bilderkrieg-t9.html

бутони за споделяне

НАУКА ЗА ТРИ ГРОША

Телескоп на обсерваторията Рожен,

 чиято продажба трябва да я спаси от закриване

В началото на ХХ. век в Лонг Айлънд гениалният визионер Никола Тесла работи върху т.нар. проект „Уорденклиф”, който има за цел свободния, безжичен пренос на енергия. Когато разбира, че проектът му се е отдалечил твърде много от първоначалната практическа цел, спонсорът му, Дж. П. Морган спира финансирането. Тесла се опитва да го убеди каква голяма полза би имало разработването на това откритие за бъдещето на човечеството, което има всички изгледи да изчерпи природните енергийни източници в съвсем обозрим период. Мозъкът на могъщия банкер и индустриалец също мисли в перспектива, само че в друга: „А къде ще си сложа електромера?”, пита той.

Дали Тесла, за огромно съжаление на другаря Путин, щеше да ни направи енергийно независими, можем само да гадаем. Сигурно специалистите имат по-добра представа. Този епизод от неговата биография обаче е показателен за двете страни на медала в отношението между наука и икономика. Без спонсорството на Морган и други индустриалци, Тесла едва ли щеше да може да разработи около 200 патента. Когато обаче проектът му застрашава тяхната печалба, те не се поколебават да го изхвърлят зад борда.

Днес все по- усилено ни се налага едно утилитарно схващане за науката. При това съвсем не се съобразяват реалностите в нашата страна. Създава се едва ли не представата, че производители и предприемачи ще застанат на входа на университетите в очакване оттам да изскочи един млад Тесла, държейки в ръка чертежи  и рационализаторски проекти. Пустите му университети обаче са толкова изостанали, че няма никакъв шанс да излюпят такъв Тесла. Още по- малко пък онези „феодални старци” от БАН. Никой индустриалец обаче досега не се е похвалил, че е застанал зад някакъв научен проект, който да е от полза ако не за обществото като цяло, поне за неговия бизнес. Родните предприемачи презентират съвсем други интереси и постижения - яхтени пристанища, мащабно строителство за частно ползване, солидни автопаркове, самолети и т.н. Докато чакаме да променят мисленето си в друга посока, едва ли ще остане някой в страната, който да се занимава с наука.

Бизнесмените си имат своите интереси и никой не може да ги съди за това, че мислят и планират за период от 5 години напред. Ако една държава има мъдри и далновидни политици, които мислят за интересите й поне в 50 годишна перспектива, а не до края на мандата си, те ще намерят начин да запазят и развият интелектуалния потенциал на нацията си. За жалост това, което днес наблюдаваме, е неговото унищожение и унижение. Има редица науки и професии, които не произвеждат материални блага и не носят бърза и директна печалба. Трябва ли да изчезнат? Може би изобщо не трябва да има повече учители, инженери, астрономи. Ако това е становището на образователното министерство, то то е доста странно, като се има предвид, че египтологията също не е особено практически насочена дисциплина. През 1999г. изчезна единствената мумия, която можеше да се наблюдава на територията на  България.

Българинът по традиция има пиетет към образованието, каквото и да показват статистиките за грамотността на учениците. Малката ни страна едва ли ще наводни и смае европейския пазар с кренвирши „Стара планина”, домати и краставици. Ако обаче не продължи да подлага своите настоящи и бъдещи учени на унищожение, тя ще има шанса да стане част от една общност на знанието и развитието, към която ни отвори вратите си Европейският съюз. Дано не е било погрешка!

СТОПРОЦЕНТОВИТЕ МЪЖЕ И СТЪЛБАТА КЪМ УСПЕХА

В интервю за Нова телевизия министърът на културата, Вежди Рашидов, казва следното по повод скандала с Мишел Бонев:

„…Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. „

По – нататък се изказва и за вече несъществуващия мавзолей и проекта за музей на тоталитарното изкуство:

„Какво като е на София, това е архитектура, това не е комунизъм... Аз исках там ония, билетчета да късам и оттам да минават много хора, така че тук не става въпрос за мавзолей, става въпрос, че има един бункер, който струва по-скъпо да го махнем. Аз изведнъж имах една идея и я хвърлих да видя как индикира публичното пространство, да създадем една атмосфера...”

Да оставим настрана начина, по който се изразява министърът. Все пак устната реч не е така подредена и гладка като писмената. При все, че е парадоксално един министър на културата да не може да образува едно смислено и свързано изречение, та да разберем безпрепятствено мисълта му.  Нека обърнем внимание на прокрадващото се в тези несвързани реплики съдържание. Изводът, който може да се направи по първата тема е, че е напълно безсмислено студентите да си губят времето да изучават кинорежисура. По- добре да инвестират във външния си вид и пластичната хирургия, в случай, че природата не е била така благосклонна към тях. Сигурно това звучи цинично на фона на протестите на кинодейците, които щели да бъдат субсидирани "при възможност". Но това е истината, която се налага и изглежда това е именно тази „възможност”. Явно трябва да се разчита, че красотата ще спаси ако не света, то поне българското кино. Ако не се получи, българският зрител ще продължи да се спасява с чужди продукции.

Какво да се каже по другата тема? Да сведеш функцията на един музей до късането на билетчета и прибиране на входни такси е все едно да го приравниш до градска тоалетна. Но такова е за жалост отношението на властта към цялата култура. Със сигурност и в тази сфера са необходими реформи и контрол на средствата. Да се остави обаче развитието й на произвола на пазара и принципа на оцеляването, означава пълно унищожение. Защото през всички тези мътни преходни години културната ни политика създаде един масов потребител, който не търси особено високи естетически стойности и качество, а най- вече "нещо за душата". Затова и в понятието „културен елит” вече все по-успешно се вписват разни Мишел Боневки, Алисии, Златки и т.н. И за най- голямо съжаление именно те намират представителство и подкрепа в лицето на настоящия културен министър.

И в заключение малко встрани от горните теми. Нека тези стопроцентови мъже на властта да внимават повече, когато се обаждат по скъпите си телефони на когото трябва, за да кажат името, което трябва. Тъй като скандалите с Калинка Малинка и Belle Michelle извадиха на показ един качествено нов тип кариеристи. Както се случва по филмите с извънземни мутанти, всяко следващо поколение е все по-свирепо и кръвожадно. Новите кариеристи не се спират пред нищо и никого, за да постигнат целта си. Та дори и стопроцентовата мъжественост на високопоставените лобисти няма да ги спаси от опасността да бъдат прегазени от протежетата си в името на успеха.

Тези дни от устата на някои политици често се чува думата „срам”. Това, че се срамуват обаче не ги оневинява и на никого не помага. Ако все пак понякога се сещат, че са избрани от народа, за да служат на народа, нека имат предвид, че всъщност повечето българи са нормални и почтени хора, които учат, работят и пътуват по света. И никак не им е приятно да ги гледат с подозрение и пренебрежение, заради срамотиите на техните висшестоящи представители.

Снимка: http://www.sibir.bg/

НАЙ – УДОБНИТЕ ПРОТЕСТИРАЩИ

Протестите станаха нещо обичайно в нашата страна – лекари, студенти, учени, земеделци, тютюнопроизводители – почти няма съсловие, което да не е изразило недоволството си от това, че трябва да понася ударите на кризата, при това без ясна перспектива за резултата от  „затягането на коланите”. Може би под влияние на протестната вълна на възрастните глас надигнаха и учениците. По най- тривиалния ученически повод – повече ваканция. Докато протестите на възрастните обаче няма как да бъдат отминати с мълчание – водят се преговори, правят се отстъпки – недоволството на учениците се приема като детска прищявка и се отминава като новинарски факт. Според премиера учениците нямат право да си определят сами ваканциите, според гражданите това е „детска му работа”. Никакъв намек за диалог и изслушване. И нормално. По принцип протестиращите имат представителство – синдикати, браншови организации, комитети, които водят преговори с отсрещната страна. Единствената организация, които учениците имат, при това не навсякъде, са ученическите съвети. Те обаче обикновено се занимават с организиране на празници или самодейни изяви, но не и с образователни или педагогически проблеми. Съществуващите конфликтни ситуации в училище, а те са ежедневие, се решават по утвърдените от години начини – агресия, вербална или физическа, бягство от час, на помощ идват алкохолът и наркотиците. Системно потисканото недоволство винаги намира начин на изразяване – рушителен или саморазрушителен.

Докато липсва диалогът, при който всяка от страните да изложи и аргументира позициите си, думи като толерантност, зачитане и уважение, ще звучат в детските уши като кухи фрази и клишета от часа на класния.

Диалогът обаче няма да се случи, ако на младите до безкрайност продължава да се гледа като на деца, неразумни и неспособни да разсъждават и решават.

Ето защо те протестират не за друго, а за ваканция. Не за това, че средствата за образование в новия бюджет са драстично съкратени, не за това, че много от тях учат в рушащи се училища, не за това, че ученици от малките села са принудени да вървят километри пеша до най- близкото училище. Това са неща, за които възрастните трябва да мислят. То си е така. Но тук е и разликата с европейските им връстници. През 2008г. гръцките ученици протестираха срещу съкратените разходи за образование и лошите условия в училищата. Във Великобритания ученици и студенти се обединиха срещу повишаването на таксите за обучение. Във Франция пък, представете си, учениците скочиха срещу пенсионната реформа. Нима те не се деца?

Независимо срещу какво или за какво протестират българските ученици, ответнта реакция не бива да бъде мълчание и пренебрежение. Забележително беше изявлението на една млада майка, според която „Те нямат право на мнение!”. На въпроса, какво ще направи, ако детето й поиска по- дълга ваканция, отговори: „Ще му ударя два шамара и нищо повече няма да иска.” Навсякъде в цивилизования свят социалните служби биха проявили интерес към ситуацията в това семейство, но в държава, в която над 200 деца са измрели в социалните домове, това няма как да стане.

Израстването не се случва изведнъж, то е дълъг и труден, често мъчителен процес. Той не приключва с навършването на заветните 18. Можем ли да очакваме, че като изтрезнее след купона, тийнейджърът ще се събуди узрял, поумнял, способен да взема правилни решения за себе си и за обществото, да гласува по съвест и информирано.

Също така демокрацията не се налага, а се възпитава. Ако днес на протестиращите ученици не им се покаже как да правят това цивилизовано, не им се даде знак, че мнението им поне се изслушва, то утре част от тях ще се превърнат в удобна за управление, сива маса без мнение. Но друга част ще бъдат нецивилизовано протестиращи, които няма да се съобразяват с никакви правила и ограничения.

 А умните глави пак ще се блъскат над въпроса „Как стигнахме дотук?”

Снимка: topaloff.eu

СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕ

Крайностите не са хубаво нещо. Има едни такива екстремни защитнички на еманципацията, които с прекалено усърдната си защита на женския пол се превръщат в неговото отрицание. Те например се обиждат, ако презрените кавалери им отворят вратата, отстъпят им място някъде или пък не дай си боже понечат да платят сметката. Някои дори стигнаха дотам, че се опитаха да оспорят мъжкия род на думата „Бог”. Друг тип досадни еманципантки са някои от така наречените „интелектуалки”, на които всичко човешко им е чуждо и до такава степен се реят из висините на чистия разум, че не осъзнават, колко разумно ще е да си премахнат мустаците.

В България обаче се е утвърдила по – скоро една друга криворазбрана представа за еманципацията. Това стана не без помощта на медиите, които наложиха образа на „освободената” българка и продължават все по-агресивно да го налагат. При това не само непретенциозните жълтеникави вестници и телевизии се подхлъзнаха по изкусителната пързалка на евтината популярност, а и медии с високи претенции за качество, които налагат стандарти. Красноречив пример за това е предаването „Нашите момичета” по btv, което в ленивите съботни следобеди сякаш се стреми да изглади окончателно мозъчните гънки на зрителя. Дали го гледат мъжете – не знам, може би има какво да видят, но една нормална жена определено се чувства неудобно, конфронтирайки се с облика на съвременната „звезда”, която уж трябва да й е пример за подражание, както в модата, така и в начина на живот. Някой ще каже „Ама какви звезди са тези!?” Нерядко дори от самите медии се чуват твърденията, че в България няма звезди и елит. Но именно те са тези, които превръщат тези момичета в такива, като непрекъснато фокусират вниманието върху тях, върху това колко често ходят на солариум и каква марка грим ползват. Това внимание сигурно пък е показателно за нивото на нацията като цяло, тъй като медията следва интереса на публиката. Защото, ако попадне на това предаване, всеки здравомислещ европеец би решил, че се излъчва риалити от публичен дом. Особено ме впечатли например едно „наше момиче”, чиято цел била да покаже, че жените трябва да са освободени и да се забавляват. Нейната освободеност се изразяваше предимно в освободеност от дрехи, а пък забавлението – компанията на някакви доста съмнителни субекти.

Някак обидно е да се налага тази представа за свободата. Обидно и опасно. Защото на една жена с изграден характер, това може да се стори глупаво и грозно, но за много момичета, които сега търсят себе си и приемат всякакви модели за идентификация, този начин на живот и тези ценности може да изглеждат като нещо бляскаво, луксозно и не толкова невъзможно за постигане. От екрана обаче не им се представя и обратната страна на медала, не се вижда нито колко е преходна тази свобода, нито пък с какво трябва да заплащат този начин на живот. Станалите известни напоследък случаи на насилие върху някои звездни момичета сякаш нямат нищо общо с въпроса, какво рискуваш, когато избереш да си придатък към нечий портфейл. Отвъд всяко морализаторстване има чисто практически и разумни доводи против този вид „еманципация”.

Дефилиращите розови блондинки, предизвикаха целодневен медиен интерес, но ако между тях имаше поне една, която да опровергае вицовете за вида, наред с призивите да бъдем по –добри, да не се ядосваме, че ще ни почернеят корените и да си избираме мъжа по портфейла, биха могли да призоват и към това жената да не бъде оценявана според цвета на косата, дължината на краката и някои други мерки. Поне не и тогава, когато не се налага да я избират за забавление, а става дума да докаже професионалните си качества. Защото не малко млади жени се сблъскват с този проблем в началото на професионалния си път – добрата външност почти задължително се възприема като признак за ограничен интелект, на жената се гледа с насмешка и снизхождение. Ако пък ти липсва такава – още по-зле, даже не те и гледат, така че се справяй сама, пък не дай си боже да сбъркаш.

Засега това е положението с еманципацията ни. А иначе според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Но това е екстремният проблем, а има и редица други ежедневни проблеми, с които мъжките момичета трябва да се справят – неравностойно заплащане, дискриминация на жените с деца при наемане на работа, възрастова дискриминация.

И все пак, правейки своя избор в живота трябва да знаем, че свободата не е златна клетка и околосветско пътешествие, а възможност за избор.

Снимка: http://www.morgenweb.de/nachrichten/fotostrecken/detailansicht/63024.htm

ПРЕКАЛЕНИЯТ СВЕТЕЦ

За пореден път съдът организира контраакция „Невинните” и като зажумя здраво, пусна Станислава Димитрова да се погрижи за прегладнелия Вальо. Все пак трябваше да изчака малко, докато забравим как дамата бе зрелищно задържана при предаване на белязаните пари, за които е изнудвала. Любопитно е какви доказателства очаква да получи съдът в подобни случаи – фактура може би? И какво ли трябва да пише там като наименование на извършената услуга?

Каквито и светила в областта на правото да коментират тези съдебни решения, за обикновените хора е ясно, че се освобождават престъпници. Чии граждански права са по – важни за съдиите – тези на престъпниците или на спазващите закона, които именно са тяхна жертва? Това, че техните права биват гарантирани, прави ли ни по- сигурни в това, че и нашите ще бъдат?

„Прекален светец и Богу не е драг”, казва народът. Както пресилената силовост и показност на полицейските акции започнаха да дразнят, така и очевидното противопоставяне на съдебната власт едва ли ще намери симпатии в обществото. Вероятно за съдиите са обидни непрекъснатите критики от страна на правителството, обидни са най- вече за съвестните служители в системата, които биват слагани в кюпа заедно със слугите на Мамона. Това ли е обаче начинът да демонстрират, че обективно и безпристрастно следват буквата на закона? И кой ли ще им повярва, че това е истинският и единствен мотив за решенията им?

Вярно, задължително условие за всяка демокрация е властите да са независими. Но не е задължително да са враждуващи. Войната между тях показва, че те се схващат като съществуващи сами за себе си, а не за народа, на който всъщност трябва да служат. Тя обезсмисля всичките им усилия да се представят като активни и ефикасни, защото създава несигурност и недоверие във възможността държавата изобщо да функционира. Прави всички ни техни заложници.

Изображение: http://www.annstewartanderson.com/galleries/mythic-women/Ruth.html

ИЗКУСТВО И ВЛАСТ

Възможно ли е синята униформа, електрошоковата палка и „слънчогледа” да бъдат източник на творческо вдъхновение? Как може поет, чиито стихове за размекнали не едно и две дамски сърца, да седне пред белия лист, за да излее върху него любовта си към една държавна институция, която е безкрайно далеч от лиричните откровения?

Тези и други подобни въпроси, свързани с потресаващо кичозното културно явление, поставиха отново на дневен ред дискусията за отношението изкуство – власт. Може ли да има приятелска връзка между тях и каква е изобщо здравословната форма на подобно отношение?

Има един много положителен извод в тази ситуация, а именно реакцията на публиката. Тя показа, че обществото няма да приеме завръщането на евтините пропагандни клишета. В какъвто и упадък да се намира масовият естетически вкус на българина, той все пак е изтрил от паметта си спомена за „Ален мак”. Много неща обществото е склонно да прощава на човека на изкуството, правейки разграничение между личността и творческата й изява, сега обаче то показа какво няма да прости, а именно творецът да постави таланта си в угода на властта.

Принос към тази дискусия даде и фактът, че държавата реши да отпусне поредната порция ордени на именити музиканти, с което да покаже, че все пак има някакво отношение към тази недоходна и икономически нецелесъобразна сфера, каквато е културата. Мнозина изразиха мнението, че група като „Щурците”, която даваше на няколко поколения глътката свобода, от която се нуждаеха, не бива да приема това закъсняло признание. Не и от държавен глава, чиято партия ги заклеймяваше като идеологически врагове и разтуряше концертите им като сборище на вещици.

За съжаление обаче не само миналото девалвира тези отличия. Как да повярваме, че държавната власт уважава творците си, след като закрива театри, възнамерява да остави без опера втория по големина град в страната, посяга на запазена марка като балет „Арабеск” и изобщо решава, че именно оттам може да се спестят пари за бюджета, а не от безкрайно раздутите щатове на министерства, държавни и общински комисии и други синекурни службици.

В една такава държава скоро певците ще пеят само по кръчмите, художниците ще портретисват чужденци по морето, артистите ще се отдадат на уличния театър, а поетите ще възпяват новопостроените автомагистрали.

Ами публиката?

Онази част от публиката, която не щрака с пръсти по масите и не се задоволява с жълтата преса, ще играе на стражари и апаши с агентите на МВР, които упорити бранят интелектуалната собственост и авторското право.

Снимка: http://www.linz.at/images/pflasterspektakel2.jpg