Какво става?

НАЧАЛНО МИНИСТЕРСКО ОБУЧЕНИЕ

2012-01-01T23:49:00.002+01:00

Ето, че коледният и новогодишен дух на милостта и състраданието обзеха иначе така строгия, но справедлив Премиер- Слънце. Макар, че мнозина очакваха тази милост да обърне взора му към бедстващите по села и градове пенсионери, съдбата пожела сърцето му да трепне от злочестието на бедстващите на митницата папагали. Ще кажат тези мнозина „На възрастните не можа да намери пари за коледни добавки, сега ще храни папагалите”. Това обаче само привидно е несправедливо. Да не забравяме, че все пак много от възрастните хора могат сами да се погрижат за себе си, ако ли не, децата им са длъжни да го направят. А нещастните, безпомощни твари са изцяло зависими от безочливите и жестоки контрабандисти. А и в крайна сметка кой може да каже, че един вид е по- ценен за майката природа от друг!

Мисълта на премиера обаче никога не се ограничава само в една посока. Той предвижда, анализира ситуацията и извлича максималните ползи за страната от нея. Не е тайна, че напоследък около него започнаха едни задкулисни министерски брожения, които в името на народа трябва да бъдат спрени! Първо, не може един от тях, дори и да е вице, да си позволява да му изземва функциите, да оценява другите и да заплашва. В края на краищата той е само едно вице – Слънце! Други пък не слушат, държат се ляво, пъплят, вместо да бягат с Неговото темпо. Ах, всичко това по време на криза! „Кристис” и „Сотбис” само това чакат, че да ни го понижат. А за всички е ясно, че по- добре да се вдига, отколкото да пада. Рейтинга де.

Твърде вероятно е Премиерът – Слънце да е съзрял една добра възможност да попълни и разшири резервната скамейка, та ако сега действащите министри продължат да действат или бездействат по същия начин, да може по всяко време да ги замени. Предимствата на един министър – папагал са очевидни – при подходяща дресировка той се привързва силно към стопанина си, не го кълве, слуша и изпълнява заучените команди. Икономичен е – папагалското семе е несравнимо по – евтино от храната в Министерския съвет, не му трябват дрехи, нито бижута, нито чанти и обувки. Вярно е, че вдига шум, но пък това всъщност е добре дошло- как иначе да популяризира правителствената политика?!

Макар, че скамейката на Премиера трябва да е дълга, все пак няма да може да побере всички 1800 екземпляра, затова шанс ще имат онези, които научат най- бързо следните фрази:

Онзи, който се готви за финансов министър да учи следното: „Нисък бюджетен дефицит”, „строга фискална дисциплина”, „остров на стабилност”, „пари без реформи не давам”;

За социален министър: „посипвам си главата с пепел”, „пенсионна реформа”, „нарастване на възрастта”, „програми за преквалификация на пенсионерите”;

Земеделски министър: „стандарт за сиренето ”, „стандарт за хляба”, „стандарт за боба, лука и чесъна”, „усвояване на фондове”, „оценки само от премиера”;

Здравен министър: „закриваме болници”, „здравна реформа ще има”, „лекарства за онкоболни само- с пари на пациента”.

И така нататък. При интерес обучаващият може да прегледа пресата през последната година и да обогати речника на питомците си.

За малко да забравим едно от най- важните предимства на министър– папагала: дори да му се прииска, не може да подаде оставка, понеже няма джоб.

Снимка: http://www.naturfoto-online.de/2-48901-papagei-fotos.htm

КОЛКО СТРУВАШ?

2011-11-25T11:37:00.000+01:00

Освен да преживяваме от един месец до друг, да задоволяваме битовите си и евентуално духовни потребности, заплащането на труда ни е и един вид морална оценка за него и за нашите качества. Поне така го възприемат трудещите се. И понеже за трудещите се в България тази оценка е твърде ниска, мнозина от тях се чувстван унизени и недооценени. Особено остро усещат това хората, които възприемат професията си като призвание или поне се стараят да я упражняват съвестно.

Напоследък редица икономисти обслужват услужливо държавния апарат, като се опитват да ни внушат, че не можем да искаме повече, защото не сме си го произвели, произвели сме го некачествено, не сме добре квалифицирани, защото има криза и изобщо конюнктурата е такава, каквато е. Ако искаме повече, значи не сме в състояние да прозрем сложните икономически процеси и взаимовръзки на пазарната икономика. Понеже сме си прости.

Нито тези икономисти обаче, нито управляващите политици се опитаха и се опитват да отговорят на някои въпроси, вълнуващи нас, простите лаици, които работим по 8ч. на ден срещу унизително заплащане.

Ето някои от тях:

- Има ли въобще някаква устойчива политика по доходите или се вземат на тъмно отделни решения с неясни последици в дългосрочен план?

- Ако има такава политика, защо единственото, което успя да роди в последно време е повишаването на минималната работна заплата и възрастта за пенсия? И защо тези решения бяха аргументирани така, че не успяха да убедят никого в смисъла си?

- Защо управляващите досега правителства успяха да създадат вместо една относително заможна средна класа, класа на работещите бедни, която не вижда никаква перспектива за подобрение на стандарта си. Да не говорим за инициатива. Тези правителства нямат ли усещането за провал и чувството за срам?

- Докога за дейността в една сфера ще отговарят множество административни институции – инспекторати, общински служби, агенции, министерства. Защо служителите в тях често вземат в пъти по- големи заплати от преките изпълнители на дадена дейност? И защо под реформа в даден сектор се разбира първо съкращаването на изпълнителите и най- накрая (ако изобщо) на администраторите?

Въпросите са много, отговорите – малко.

Друго качество, което ни се вменява е, че сме завистливи и не понасяме чуждия успех. Може и да има такива, но със сигурност настроението спрямо преуспелите ни сънародници щеше да е по- добро, ако поне донякъде бе задоволено чувството ни за справедливост, на нас, „неудачниците”.

Когато има протести в даден бранш, веднага се казва: Подобрете качеството, тогава ще има повече пари. Как обаче да стане това? Моралът на работещия беден трудно се поддържа с неясни обещания и смътни перспективи. За известно време този морал може да се поддържа само чрез диктаторски и тоталитарни управленски методи: създаване на непрекъснато чувство за страх от загуба на работата, вменяване на чувство за вина и непълноценност, дезинтеграция на колектива, толериране на доносничеството и т.н. има ли някой, който не разпозна такава среда?

Демократичните методи на управление рядко се срещат по нашата земя. Все още твърде малко от работодателите се стремят към подобряване на качеството и производителността чрез стимули, като по- добро заплащане, създаване на благоприятна трудова среда и климат, зачитане на човешкото достойнство.

Дори диктаторските методи обаче не могат да удържат разпада и деградацията, могат само да ги прикриват. Това доказа и разпадът на социализма като цяло. За съжаление в главите на много хора той така и не успя да се разпадне.

Ние, българите, сме прекалено търпеливи хора, което е твърде удобно за някои, които успешно се възползват от това иначе положително качество. Ако не бяхме толкова търпеливи, досега отдавна щеше да ни е омръзнало да ни казват и показват, че нищо не струваме. И отдавна щяхме да попитаме онези, които ни го казват: „А вие колко струвате?”

ОМЕРЗЕНИЕ

2011-10-26T22:13:00.003+02:00

Според тълковния речник: Противно чувство към някого или нещо; отвращение, погнуса. Синоними: отвращение, погнуса, втръсване, гадност, гнусота, презрение.

Тази палитра от чувства, усещания и емоции оставиха у много хора така наречените „избори” 2011. А също и чувството за вина, че си участвал в нещо долно и непочтено, помогнал си на някого да изиграе мръсната си игра. Наред с това и чувството за личен провал и екзистенциално безсмислие, след като навършвайки заветните 18 с гордост си дал гласа си на първите демократични избори и след 21 години „преход” си се върнал във времето преди тях.

Погнуса поражда и изкривената представа за демокрацията в тази държава, която е толкова крива, че кривото огледало би я изправило. Не само омерзение, а и страх поражда усещането, че всъщност изобщо няма държава, а сбирщина от някакви самозванци, които си играят на управление, без въобще да имат представа какво е това, къде искат да стигнат и къде да ни отведат.

На 23.10.2011 имахме право на много други неща, но не и на избор. Това право беше систематично отнемано още много преди да се състои събитието. Вероятно специалистите в тази област биха стигнали по- дълбоко и биха разтълкували решението за избори две в едно и промените в избирателния кодекс. Средностатистическият гражданин с глава на раменете забеляза с просто око някои неща, които бяха на повърхността – назначаването на вътрешния министър за шеф на предизборния щаб, безпрепятствената покупко – продажба на гласове и капитулацията на прокуратурата пред нея, имуществения ценз, наложен чрез правилата за отразяване на кампанията в медиите. Недопустимо беше на обществената БНТ да се налага да изисква тарифи за участие, както частните медии. В крайна сметка затова плащаме на тази телевизия от данъците си. А с какво впечатление да останем от факта, че съществуваха отделни тарифи за неутрално и положително интервю с кандидатите? Дали хаосът в самия изборен ден беше съзнателно организиран или плод на некомпетентност, от която някой се възползва, трудно можем да кажем със сигурност, а и едва ли някой някога ще ни каже. Във всеки случай той беше крайно унизителен. Унизени бяха хората, които си спомниха за опашките за банани преди Коледа, унизени бяха членовете на избирателните секции, които бяха третирани по- зле и от животни, унизени бяха дори чуждите наблюдатели, чието мнение за управляващите иначе е по- важно от това на поданиците Изглежда управляващите си имаха приказка със съвсем специални наблюдатели, които оцениха изборите като честни, макар да имало какво още да се желае.

В крайна сметка унизително беше и нежеланието на загубилите партии да касират изборите при наличието на толкова убедителни аргументи за това. Те дължаха това на избирателите си. Защото независимо, че резултатът пак нямаше да е в тяхна полза, поне щяха да изразят отношение и да покажат нетърпимост към подобно потъпкване на правата ни. Вместо това те преоцениха интересите си и се втурнаха да целуват ръка на един или друг от победителите. Но иначе всички са демократи.

Хората, които изживяха младостта си в преход, вече нямат надежда този преход да свърши някога за тях. Всеки се спасява както може. Както е казал поетът „Опиянявай се – с вино, поезия или добродетели…” Жалко е за онези 18 – годишни, които повярваха на увещанията, че гласът им има значение и че са длъжни като съвестни граждани и патриоти да изразят отношение. Защото с поведението си политическата класа (и съвсем не само управляващите) им показа, че това съвсем не е така. Какъв извод са си направили, ще проличи след години, ако все още са тук и все още не са загубили надежда, че могат да променят живота си към по- добро.

Изображение: http://en.wikipedia.org/wiki/Melencolia_I

ОВЧАРО- ИНТЕЛИГЕНТСКА

2011-06-27T23:02:00.001+02:00

Чувството за хумор и самоирония са присъщи предимно на интелигентните хора, било то природно интелигентни или пък развили интелекта си благодарение на добро и достатъчно образование. Самоиронията ти дава дистанция и способност да се видиш отстрани, да забележиш грешките си и да не се заблуждаваш, че си Бог, независимо от социалния и финансовия си статус. Тя те прави толерантен към другите и демократичен. Не на последно място чувството за хумор те прави жизнен, дава ти сили да се пребориш с трудностите в живота и като цяло го прави по - цветен и хубав. Ако ти липсва по природа, това чувство може да се развие чрез познанието и чрез осъзнаване на границите му и на границите на човешкия живот изобщо.

Вероятно много хора са писали и изказвали мисли по въпроса. Особено въздействащо е разгледал това чувство и светоусещане Херман Хесе в "Степния вълк" чрез двама гении като Гьоте и Моцарт. Ако човек е прочел веднъж този роман, ако той е влязъл в сърцето и паметта му, няма начин да се взема прекалено насериозно и да се самозабрави.

Ако обаче човек е прочел само един роман в живота си и се гордее с това, а пък единствените стихотворения, които познава, се стихоплетствата посветени нему от някакви жадуващи пет минутна телевизионна слава бабички, тогава този човек е твърде вероятно да не познава собствените си граници. Положението става още по – лошо, ако този човек се е издигнал по някакъв начин сред другите, въпреки дефицитите в образованието и интелекта си. Тогава носителите на тези качества за него са лош и слаб материал, „меки китки”, както се казва.

Ироничната инициатива „Ден без Бойко Борисов” не е замислена със злоба, отрицание и завист. Създателите й ясно подчертават това. Дори признават за някакви постижения на управлението, които много от включилите се не виждат. Създателите й застанаха зад нея с имената си, за разлика от множество анонимници в социалните мрежи, не се уплашиха дори да се покажат по телевизията. Най – малкото това заслужаваше уважение, а не нелепото и напоследък често използвано клеветническо обвинение, че са купени и подстрекавани от някакви тъмни опозиционни сили. Ако не уважение, поне внимание, заслужават онези 7 676 души, които са се включили едва на втория ден от появата на групата. Защото те са част от този народ и явно са недоволни от нещо. А пък тъмните сили едва ли биха похарчили толкова средства за всички тях предвид предстоящите избори и нуждата да финансират някои други по - многобройни групи.

Ако имаше поне мъничко чувство за хумор (при това не дебелашко - чалгаджийско) и самоирония, обектът на този призив щеше да отговори по – подходящо и разумно на въпроса: „Ще се включите ли в инициативата?” Дори можеше да каже, че се присъединява към каузата. Тогава просто щеше да избегне по – нататъшни въпроси и да спаси някой друг глас.

Понеже скоро всеки глас ще му е от полза.

НАЗАД КЪМ ПРИРОДАТА!

2011-06-19T18:10:00.002+02:00

Съвременният българин все повече се отдалечава от своите корени, описани с толкова любов и майсторство от авторите на българската класика. Особено във времето на глобализация и свободно движение това се превръща в болест. Съществува реална опасност от обезличаване на нацията ни в резултат на това, че възприемаме едни глобални ценности и модели на поведение, наложени от Запада.

Опасностите, които дебнат градския българин са много- той става все по- дебел, мързелив, разглезен. Липсва му всякаква инициативност и при всеки личен неуспех той вини държавата и правителството, които сякаш са му длъжни. Това важи в най- голяма степен за младежите, у тях като че ли са концентрирани всички негативи на този упадък на традиционните български ценности – връзката със земята, любов към природата, трудолюбие.

С личния си пример и съвети премиерът упорито се стреми да противодейства на това развитие. Но както е казал мъдрият ни предшественик „Една птичка пролет не прави.” Затова е нужна една цялостна концепция, която да обхване различни сфери на живота и етапи на личното развитие. Нужно е да се разгърне една всенародна инициатива „Назад към природата!”, в която да се включат по съвест (а ако се налага и с известно убеждаване) всички граждани от ранна до преклонна възраст.

Що се отнася до децата, те трябва да бъдат стимулирани да прекарват ваканциите си при роднините в селата, да им помагат в стопанството и да спортуват активно. Това ще ги откъсне от вредното влияние на целодневното седене пред компютъра, от опасностите на интернет, ще пренесе общуването от виртуалното в реалното пространство. Не по – малко важно е и изграждането на трудови навици и дисциплина, което полската работа най – добре постига. Тъй като поради демографското развитие в страната обаче не малко семейства вече нямат такива роднини, може да се насърчи практиката за гостуване при "приемни баба и дядо".

От съществено значение е и развитие на нова концепция за висшето образование. В момента съществуват твърде много дисциплини, които създават трайно безработни и безполезни висшисти, натоварващи задъхващата се социална система. В областта на селското стопанство обаче има сериозен недостиг на кадри. За тази цел, въпреки автономността на ВУЗ–овете, те трябва да се подтикнат по един или друг начин да разкрият нови специалности в аграрния сектор за сметка на други, от които в перспектива няма да има нужда. Те могат да бъдат иновативни и формулирани по привлекателен за студентите начин – например „Поведенчески особености на агнето”, „Мениджмънт на стадото”, „Методи за биологично отглеждане на картофите” и др. На студентите трябва да се осигури възможност за практика, което може би ще създаде необходимостта от възстановяване под някаква форма на кооперативните стопанства.

Много са хората в трудоспособна възраст, които в кризисните години загубиха работата си, а заедно с това и трудовите си умения. Социалната система не може да осигури помощи за всички, затова те сами трябва да се погрижат за себе си и да поемат отговорност за собствения си живот. Достатъчно е пътувайки из страната да погледнем огромните пустеещи обработваеми площи, за да забележим, че има достатъчно работа за всички. Така че програмата „От социални помощи към заетост” трябва сериозно да се разшири и в нея да се включи не само хигиенизирането на градската среда, а и селскостопанската дейност.

Противниците на тези идеи може би ще възразят, че при тях твърде много се разчита на живата сила и поради ниската степен на механизация и липса на нови технологии селскостопанската продукция ще бъде скъпа и неконкурентноспособна на европейския пазар. На това може да се отговори, че има достатъчно компетентни административни структури, (а при нужда може да се изградят и още), които ще се погрижат за усвояване на европейските фондове и подпомагане на дейността на новите селски стопани.

Инициативата „Назад към природата” има нужда от непрекъснато развитие и допълване със свежи идеи. Приоритет ще имат естествено напътствията и съветите на премиера.

В заключение трябва да се каже, че в българския език съществуват думите „селянин” и "селяндур". Твърде е възможно във връзка с посоката на развитие на страната, а и поради конотативните си особености, втората дума да се наложи и да измести изцяло първата. А при все по-–обедняващия ни език не би трябвало да допускаме такава загуба. Затова разработвайки нови речници, Институтът по български език трябва да заличи думата „селяндур” и да направи всичко възможно да наложи употребата на не толкова негативно обременената дума „селянин”.

БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО

2011-03-26T23:21:00.002+01:00

България е една сравнително малка държава. И сравнително отскоро демокрация. Затова много неща, които ни се случват, биват определени като изключителни и безпрецедентни - безпрецедентен банков обир, безпрецедентна изборна победа, безпрецедентно висок рейтинг и т.н. Още откак тройната коалиция с мъка я призна, „безпрецедентната икономическа криза” се превърна в устойчиво словосъчетание, макар че повече щеше да й подхожда определението „перманентна”.

Безпрецедентни и парадоксални са редица неща от политическата ни действителност. Макар и да бележи известен спад, рейтингът на премиера продължава да бъде висок, отразявайки странно доверие към компетентността на управлението му. Странно, като се има предвид, че вече доста пъти демонстрира презрение и високомерие към народа си. При последния такъв случай категорично ни изпрати да садим картофи и обяви хилядите безработни за мрънкащи некадърници. Ако се върнем по-назад, ще си спомним как веднъж една майка дръзна да го попита в ефир, възможно ли е да се гледат две деца с минимална заплата. Подразнен от скритата критика на въпроса, премиерът съвсем недипломатично упрекна жената, че е създала деца, преди да помисли как ще ги храни. Ако се върнем още по- назад, ще си спомним и за "лошия човешки материал", реплика изказана в доста неудобен момент, но пък замазана успешно благодарение на безпрецедентно късата памет на електората.

Истината е, че като цяло политическата ни класа чрез действията си демонстрира също такова презрение към простолюдието, но пък в по – голямата си част проявява необходимата доза политическа коректност и поне на приказки го докарва. Премиерът – Слънце обаче е толкова уверен в себе си и в правотата си, че изобщо не счита за нужно да обръща внимание на подобни глезотии като добрия тон. Нищо, ние и така си го обичаме!

Неспособността ни да се учим от грешките си и дори стремежът ни непрекъснато да ги повтаряме също могат да се определят като безпрецедентни, тъй като едва ли могат да се наблюдават другаде. Но пък за нас са си по-скоро правило. Тези ни качества именно докараха цели 16 000 (по данни на организаторите) под червените знамена. Масовостта пък сериозно окуражи екс- премиера Станишев да наговори глупости на килограм с безпрецедентно (в смисъл на изключително) нахалство. Дори да бяха верни, тези упреци не биваше да излизат от тази уста. Нахално беше да упреква управляващите, че създават разделение между различните съсловия. И така да е, не биваше да се забравя, че тази тактика беше успешно прилагана от БСП и приятели при справяне с кризисни ситуации (като учителската стачка например). И изобщо мнимата социална загриженост е твърде нагла. Достатъчно е да се сетим, за какво е подсъдима бившата социална министърка. Същите загрижени социалисти не преживяваха никакви морални колизии, злоупотребявайки с европейски средства, поради които въпросните бяха замразени. Грижата за благото на народа не ги спираше да се грижат и за интересите на Батко и Братко. И така нататък. Все пак, както заявиха, се сетиха да подхвърлят някоя троха и на народа, та на три пъти увеличиха пенсиите. И ето, че напомнен в подходящия момент, този факт консолидира на площада хиляди пенсионери, които не направиха усилие да си спомнят, че тези увеличения бяха толкова символични, че тогава се канеха да ги върнат с пощенски запис на Станишев и Масларова. Възмущението им вече има нов адресат. Както самодоволно заяви по– късно в едно тв- предаване лидерът на социално ангажираната столетница, политическият ни живот неизменно следва схемата експеримент – БСП, експеримент – БСП.

В отговор на масовото недоволство пък настоящият премиер - Слънце отново прояви нетърпимост към критиката, като съжали, че е съставил кабинет, а не е оставил коалицията да затъне съвсем (а и ние с нея). Той за пореден път забрави, че все пак живее в република и че властта му се дава от народа, при това не за да прави фасони и да разиграва медийни театри, а за да решава реалните проблеми на страната. Обаче един политик, който презира хората, с чиито гласове е дошъл на власт, едва ли има желание да им решава проблемите, а по- скоро мисли как по- бързо и ефективно да употреби тази власт, докато я има. Това става все по- очевидно.

Лошото е, че това отношение към властта съвсем не е безпрецедентно, а по- скоро е обичайна практика. А още по- лошото е, че нашата политическа памет е действително безпрецедентно къса.

КАК НЕ УСПЯХА ДА ВЗРИВЯТ СВОБОДНОТО СЛОВО

2011-02-10T22:38:00.002+01:00

В която и да е от страните, които обикновено определяме като "нормални" и демократични, взривът, насочен срещу дадена медия би предизвикал такова недоволство, че силата му едва ли би могла да се измери с някакъв тротилов еквивалент. В България обаче изглежда наистина само потърпевшите видяха в тази варварщина политическа атака срещу една свободна и независима медия. Самотният им вопъл не срещна съчувствие нито сред колегията, нито сред обществеността. Трябва да се признае, че общественото мнение е твърде неблагодарно и изменчиво. След като седмици наред се забавлява благодарение на „Галерия”, днес сякаш е по- склонно да допусне възможността за суицидна автореклама, отколкото да се съгласи с идеята за погазеното слово. Защо ли?

Може би защото на всички е ясно, че "Галерия” е твърде далеч от свободната и независима журналистика, а и от журналистиката въобще. Хората наистина искат да знаят истината за кухнята на политиката, но от друга страна, когато тази истина е поднесена от агенти на ДАНС, служба, в която последно бяха открити 155 сътрудници на ДС, не може да има съмнение в мотивите за споделянето на неудобните тайни на политиците. Тогава истината не просто горчи, а и издава доста зловонна миризма. Друг е въпросът, че засегнатите политици не успяха да се справят достойно със ситуацията. С мълчанието, увъртането и упованието, че някакви експертни резултати ще ги избавят от конфузната ситуация, управляващите започнаха да разколебават дори и верните си привърженици. Все пак обаче на народа му омръзна да го управлява ДС, затова изглежда предпочита да се примири с мисълта, че премиерът му разпъва чадър над някой сгафил бизнесмен и лично следи за кариерното развитието на другаря си от футболния терен. Все пак всички сме свикнали с това на едно или друго ниво - кой не се е обаждал на някого за нещо? Дори за най - дребна услуга ни се струва логично да потърсим познат, а не да чакаме съдбата да ни изтика за пореден път в ъгъла. Ако говорим за по - високи нива, може да си припомним и за приятелите на президента, за Гергов и Пловдивския панаир, за ролята на Р.Овч. в съдбата на Вальо Топлото. И така нататък…. (с голямо многоточие).

Истината на „Галерия” не предизвиква нито нужното ни пречистване и преосмисляне на приоритетите и симпатиите, нито пък събужда очакваното възхищение от смелата журналистическа работа. Напротив, кара ни за пореден път да се чувстваме омерзени и замесени в някакви тъмни и нечистоплътни политически интриги, на които сме нужни единствено като наивна публика. Затова взривът срещу това "свободно" слово и тази „независима” медия не взривиха общественото мнение и не събудиха съчувствие.

От своя страна управляващите пак не успяха да си направят правилния извод от ситуацията и да реагират адекватно. За пореден път не проумяха, че методите, с които се опитват да управляват, водят точно до такива реакции и както някои от анализаторите споменаха, сами попаднаха в собствения си капан. За съжаление лозунгите „Шенген”, "магистрали” , „чужди инвестиции” все повече звучат като клишета от времето на социализма и все повече хора осъзнават липсата на тъждественост между декларираните и реално защитаваните ценности. За съжаление с действията и бездействията си те допускат да се създаде една среда, в която са възможни подобни взривове, в която посредствеността, арогантността и наглостта все повече са налагат във всички сфери на живота ни - от политиката до междучовешките отношения.

В тази среда имаме нужда от истински свободно и независимо слово.

Снимка:http://engeldeslichts.iphpbb3.com/forum/86106996nx31742/spam-und-spass-f6/bilderkrieg-t9.html

бутони за споделяне

НАУКА ЗА ТРИ ГРОША

2010-12-12T23:23:00.000+01:00

Телескоп на обсерваторията Рожен,

чиято продажба трябва да я спаси от закриване

В началото на ХХ. век в Лонг Айлънд гениалният визионер Никола Тесла работи върху т.нар. проект „Уорденклиф”, който има за цел свободния, безжичен пренос на енергия. Когато разбира, че проектът му се е отдалечил твърде много от първоначалната практическа цел, спонсорът му, Дж. П. Морган спира финансирането. Тесла се опитва да го убеди каква голяма полза би имало разработването на това откритие за бъдещето на човечеството, което има всички изгледи да изчерпи природните енергийни източници в съвсем обозрим период. Мозъкът на могъщия банкер и индустриалец също мисли в перспектива, само че в друга: „А къде ще си сложа електромера?”, пита той.

Дали Тесла, за огромно съжаление на другаря Путин, щеше да ни направи енергийно независими, можем само да гадаем. Сигурно специалистите имат по-добра представа. Този епизод от неговата биография обаче е показателен за двете страни на медала в отношението между наука и икономика. Без спонсорството на Морган и други индустриалци, Тесла едва ли щеше да може да разработи около 200 патента. Когато обаче проектът му застрашава тяхната печалба, те не се поколебават да го изхвърлят зад борда.

Днес все по- усилено ни се налага едно утилитарно схващане за науката. При това съвсем не се съобразяват реалностите в нашата страна. Създава се едва ли не представата, че производители и предприемачи ще застанат на входа на университетите в очакване оттам да изскочи един млад Тесла, държейки в ръка чертежи и рационализаторски проекти. Пустите му университети обаче са толкова изостанали, че няма никакъв шанс да излюпят такъв Тесла. Още по- малко пък онези „феодални старци” от БАН. Никой индустриалец обаче досега не се е похвалил, че е застанал зад някакъв научен проект, който да е от полза ако не за обществото като цяло, поне за неговия бизнес. Родните предприемачи презентират съвсем други интереси и постижения - яхтени пристанища, мащабно строителство за частно ползване, солидни автопаркове, самолети и т.н. Докато чакаме да променят мисленето си в друга посока, едва ли ще остане някой в страната, който да се занимава с наука.

Бизнесмените си имат своите интереси и никой не може да ги съди за това, че мислят и планират за период от 5 години напред. Ако една държава има мъдри и далновидни политици, които мислят за интересите й поне в 50 годишна перспектива, а не до края на мандата си, те ще намерят начин да запазят и развият интелектуалния потенциал на нацията си. За жалост това, което днес наблюдаваме, е неговото унищожение и унижение. Има редица науки и професии, които не произвеждат материални блага и не носят бърза и директна печалба. Трябва ли да изчезнат? Може би изобщо не трябва да има повече учители, инженери, астрономи. Ако това е становището на образователното министерство, то то е доста странно, като се има предвид, че египтологията също не е особено практически насочена дисциплина. През 1999г. изчезна единствената мумия, която можеше да се наблюдава на територията на България.

Българинът по традиция има пиетет към образованието, каквото и да показват статистиките за грамотността на учениците. Малката ни страна едва ли ще наводни и смае европейския пазар с кренвирши „Стара планина”, домати и краставици. Ако обаче не продължи да подлага своите настоящи и бъдещи учени на унищожение, тя ще има шанса да стане част от една общност на знанието и развитието, към която ни отвори вратите си Европейският съюз. Дано не е било погрешка!

СТОПРОЦЕНТОВИТЕ МЪЖЕ И СТЪЛБАТА КЪМ УСПЕХА

2010-12-04T11:55:00.000+01:00

В интервю за Нова телевизия министърът на културата, Вежди Рашидов, казва следното по повод скандала с Мишел Бонев:

„…Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. „

По – нататък се изказва и за вече несъществуващия мавзолей и проекта за музей на тоталитарното изкуство:

„Какво като е на София, това е архитектура, това не е комунизъм... Аз исках там ония, билетчета да късам и оттам да минават много хора, така че тук не става въпрос за мавзолей, става въпрос, че има един бункер, който струва по-скъпо да го махнем. Аз изведнъж имах една идея и я хвърлих да видя как индикира публичното пространство, да създадем една атмосфера...”

Да оставим настрана начина, по който се изразява министърът. Все пак устната реч не е така подредена и гладка като писмената. При все, че е парадоксално един министър на културата да не може да образува едно смислено и свързано изречение, та да разберем безпрепятствено мисълта му. Нека обърнем внимание на прокрадващото се в тези несвързани реплики съдържание. Изводът, който може да се направи по първата тема е, че е напълно безсмислено студентите да си губят времето да изучават кинорежисура. По- добре да инвестират във външния си вид и пластичната хирургия, в случай, че природата не е била така благосклонна към тях. Сигурно това звучи цинично на фона на протестите на кинодейците, които щели да бъдат субсидирани "при възможност". Но това е истината, която се налага и изглежда това е именно тази „възможност”. Явно трябва да се разчита, че красотата ще спаси ако не света, то поне българското кино. Ако не се получи, българският зрител ще продължи да се спасява с чужди продукции.

Какво да се каже по другата тема? Да сведеш функцията на един музей до късането на билетчета и прибиране на входни такси е все едно да го приравниш до градска тоалетна. Но такова е за жалост отношението на властта към цялата култура. Със сигурност и в тази сфера са необходими реформи и контрол на средствата. Да се остави обаче развитието й на произвола на пазара и принципа на оцеляването, означава пълно унищожение. Защото през всички тези мътни преходни години културната ни политика създаде един масов потребител, който не търси особено високи естетически стойности и качество, а най- вече "нещо за душата". Затова и в понятието „културен елит” вече все по-успешно се вписват разни Мишел Боневки, Алисии, Златки и т.н. И за най- голямо съжаление именно те намират представителство и подкрепа в лицето на настоящия културен министър.

И в заключение малко встрани от горните теми. Нека тези стопроцентови мъже на властта да внимават повече, когато се обаждат по скъпите си телефони на когото трябва, за да кажат името, което трябва. Тъй като скандалите с Калинка Малинка и Belle Michelle извадиха на показ един качествено нов тип кариеристи. Както се случва по филмите с извънземни мутанти, всяко следващо поколение е все по-свирепо и кръвожадно. Новите кариеристи не се спират пред нищо и никого, за да постигнат целта си. Та дори и стопроцентовата мъжественост на високопоставените лобисти няма да ги спаси от опасността да бъдат прегазени от протежетата си в името на успеха.

Тези дни от устата на някои политици често се чува думата „срам”. Това, че се срамуват обаче не ги оневинява и на никого не помага. Ако все пак понякога се сещат, че са избрани от народа, за да служат на народа, нека имат предвид, че всъщност повечето българи са нормални и почтени хора, които учат, работят и пътуват по света. И никак не им е приятно да ги гледат с подозрение и пренебрежение, заради срамотиите на техните висшестоящи представители.

Снимка: http://www.sibir.bg/

НАЙ – УДОБНИТЕ ПРОТЕСТИРАЩИ

2010-11-28T12:12:00.006+01:00

Протестите станаха нещо обичайно в нашата страна – лекари, студенти, учени, земеделци, тютюнопроизводители – почти няма съсловие, което да не е изразило недоволството си от това, че трябва да понася ударите на кризата, при това без ясна перспектива за резултата от „затягането на коланите”. Може би под влияние на протестната вълна на възрастните глас надигнаха и учениците. По най- тривиалния ученически повод – повече ваканция. Докато протестите на възрастните обаче няма как да бъдат отминати с мълчание – водят се преговори, правят се отстъпки – недоволството на учениците се приема като детска прищявка и се отминава като новинарски факт. Според премиера учениците нямат право да си определят сами ваканциите, според гражданите това е „детска му работа”. Никакъв намек за диалог и изслушване. И нормално. По принцип протестиращите имат представителство – синдикати, браншови организации, комитети, които водят преговори с отсрещната страна. Единствената организация, които учениците имат, при това не навсякъде, са ученическите съвети. Те обаче обикновено се занимават с организиране на празници или самодейни изяви, но не и с образователни или педагогически проблеми. Съществуващите конфликтни ситуации в училище, а те са ежедневие, се решават по утвърдените от години начини – агресия, вербална или физическа, бягство от час, на помощ идват алкохолът и наркотиците. Системно потисканото недоволство винаги намира начин на изразяване – рушителен или саморазрушителен.

Докато липсва диалогът, при който всяка от страните да изложи и аргументира позициите си, думи като толерантност, зачитане и уважение, ще звучат в детските уши като кухи фрази и клишета от часа на класния.

Диалогът обаче няма да се случи, ако на младите до безкрайност продължава да се гледа като на деца, неразумни и неспособни да разсъждават и решават.

Ето защо те протестират не за друго, а за ваканция. Не за това, че средствата за образование в новия бюджет са драстично съкратени, не за това, че много от тях учат в рушащи се училища, не за това, че ученици от малките села са принудени да вървят километри пеша до най- близкото училище. Това са неща, за които възрастните трябва да мислят. То си е така. Но тук е и разликата с европейските им връстници. През 2008г. гръцките ученици протестираха срещу съкратените разходи за образование и лошите условия в училищата. Във Великобритания ученици и студенти се обединиха срещу повишаването на таксите за обучение. Във Франция пък, представете си, учениците скочиха срещу пенсионната реформа. Нима те не се деца?

Независимо срещу какво или за какво протестират българските ученици, ответнта реакция не бива да бъде мълчание и пренебрежение. Забележително беше изявлението на една млада майка, според която „Те нямат право на мнение!”. На въпроса, какво ще направи, ако детето й поиска по- дълга ваканция, отговори: „Ще му ударя два шамара и нищо повече няма да иска.” Навсякъде в цивилизования свят социалните служби биха проявили интерес към ситуацията в това семейство, но в държава, в която над 200 деца са измрели в социалните домове, това няма как да стане.

Израстването не се случва изведнъж, то е дълъг и труден, често мъчителен процес. Той не приключва с навършването на заветните 18. Можем ли да очакваме, че като изтрезнее след купона, тийнейджърът ще се събуди узрял, поумнял, способен да взема правилни решения за себе си и за обществото, да гласува по съвест и информирано.

Също така демокрацията не се налага, а се възпитава. Ако днес на протестиращите ученици не им се покаже как да правят това цивилизовано, не им се даде знак, че мнението им поне се изслушва, то утре част от тях ще се превърнат в удобна за управление, сива маса без мнение. Но друга част ще бъдат нецивилизовано протестиращи, които няма да се съобразяват с никакви правила и ограничения.

А умните глави пак ще се блъскат над въпроса „Как стигнахме дотук?”

Снимка: topaloff.eu

СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕ

2010-10-24T12:43:00.010+02:00

Крайностите не са хубаво нещо. Има едни такива екстремни защитнички на еманципацията, които с прекалено усърдната си защита на женския пол се превръщат в неговото отрицание. Те например се обиждат, ако презрените кавалери им отворят вратата, отстъпят им място някъде или пък не дай си боже понечат да платят сметката. Някои дори стигнаха дотам, че се опитаха да оспорят мъжкия род на думата „Бог”. Друг тип досадни еманципантки са някои от така наречените „интелектуалки”, на които всичко човешко им е чуждо и до такава степен се реят из висините на чистия разум, че не осъзнават, колко разумно ще е да си премахнат мустаците.

В България обаче се е утвърдила по – скоро една друга криворазбрана представа за еманципацията. Това стана не без помощта на медиите, които наложиха образа на „освободената” българка и продължават все по-агресивно да го налагат. При това не само непретенциозните жълтеникави вестници и телевизии се подхлъзнаха по изкусителната пързалка на евтината популярност, а и медии с високи претенции за качество, които налагат стандарти. Красноречив пример за това е предаването „Нашите момичета” по btv, което в ленивите съботни следобеди сякаш се стреми да изглади окончателно мозъчните гънки на зрителя. Дали го гледат мъжете – не знам, може би има какво да видят, но една нормална жена определено се чувства неудобно, конфронтирайки се с облика на съвременната „звезда”, която уж трябва да й е пример за подражание, както в модата, така и в начина на живот. Някой ще каже „Ама какви звезди са тези!?” Нерядко дори от самите медии се чуват твърденията, че в България няма звезди и елит. Но именно те са тези, които превръщат тези момичета в такива, като непрекъснато фокусират вниманието върху тях, върху това колко често ходят на солариум и каква марка грим ползват. Това внимание сигурно пък е показателно за нивото на нацията като цяло, тъй като медията следва интереса на публиката. Защото, ако попадне на това предаване, всеки здравомислещ европеец би решил, че се излъчва риалити от публичен дом. Особено ме впечатли например едно „наше момиче”, чиято цел била да покаже, че жените трябва да са освободени и да се забавляват. Нейната освободеност се изразяваше предимно в освободеност от дрехи, а пък забавлението – компанията на някакви доста съмнителни субекти.

Някак обидно е да се налага тази представа за свободата. Обидно и опасно. Защото на една жена с изграден характер, това може да се стори глупаво и грозно, но за много момичета, които сега търсят себе си и приемат всякакви модели за идентификация, този начин на живот и тези ценности може да изглеждат като нещо бляскаво, луксозно и не толкова невъзможно за постигане. От екрана обаче не им се представя и обратната страна на медала, не се вижда нито колко е преходна тази свобода, нито пък с какво трябва да заплащат този начин на живот. Станалите известни напоследък случаи на насилие върху някои звездни момичета сякаш нямат нищо общо с въпроса, какво рискуваш, когато избереш да си придатък към нечий портфейл. Отвъд всяко морализаторстване има чисто практически и разумни доводи против този вид „еманципация”.

Дефилиращите розови блондинки, предизвикаха целодневен медиен интерес, но ако между тях имаше поне една, която да опровергае вицовете за вида, наред с призивите да бъдем по –добри, да не се ядосваме, че ще ни почернеят корените и да си избираме мъжа по портфейла, биха могли да призоват и към това жената да не бъде оценявана според цвета на косата, дължината на краката и някои други мерки. Поне не и тогава, когато не се налага да я избират за забавление, а става дума да докаже професионалните си качества. Защото не малко млади жени се сблъскват с този проблем в началото на професионалния си път – добрата външност почти задължително се възприема като признак за ограничен интелект, на жената се гледа с насмешка и снизхождение. Ако пък ти липсва такава – още по-зле, даже не те и гледат, така че се справяй сама, пък не дай си боже да сбъркаш.

Засега това е положението с еманципацията ни. А иначе според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Но това е екстремният проблем, а има и редица други ежедневни проблеми, с които мъжките момичета трябва да се справят – неравностойно заплащане, дискриминация на жените с деца при наемане на работа, възрастова дискриминация.

И все пак, правейки своя избор в живота трябва да знаем, че свободата не е златна клетка и околосветско пътешествие, а възможност за избор.

Снимка: http://www.morgenweb.de/nachrichten/fotostrecken/detailansicht/63024.htm

ПРЕКАЛЕНИЯТ СВЕТЕЦ

2010-08-06T13:44:00.002+02:00

За пореден път съдът организира контраакция „Невинните” и като зажумя здраво, пусна Станислава Димитрова да се погрижи за прегладнелия Вальо. Все пак трябваше да изчака малко, докато забравим как дамата бе зрелищно задържана при предаване на белязаните пари, за които е изнудвала. Любопитно е какви доказателства очаква да получи съдът в подобни случаи – фактура може би? И какво ли трябва да пише там като наименование на извършената услуга?

Каквито и светила в областта на правото да коментират тези съдебни решения, за обикновените хора е ясно, че се освобождават престъпници. Чии граждански права са по – важни за съдиите – тези на престъпниците или на спазващите закона, които именно са тяхна жертва? Това, че техните права биват гарантирани, прави ли ни по- сигурни в това, че и нашите ще бъдат?

„Прекален светец и Богу не е драг”, казва народът. Както пресилената силовост и показност на полицейските акции започнаха да дразнят, така и очевидното противопоставяне на съдебната власт едва ли ще намери симпатии в обществото. Вероятно за съдиите са обидни непрекъснатите критики от страна на правителството, обидни са най- вече за съвестните служители в системата, които биват слагани в кюпа заедно със слугите на Мамона. Това ли е обаче начинът да демонстрират, че обективно и безпристрастно следват буквата на закона? И кой ли ще им повярва, че това е истинският и единствен мотив за решенията им?

Вярно, задължително условие за всяка демокрация е властите да са независими. Но не е задължително да са враждуващи. Войната между тях показва, че те се схващат като съществуващи сами за себе си, а не за народа, на който всъщност трябва да служат. Тя обезсмисля всичките им усилия да се представят като активни и ефикасни, защото създава несигурност и недоверие във възможността държавата изобщо да функционира. Прави всички ни техни заложници.

Изображение: http://www.annstewartanderson.com/galleries/mythic-women/Ruth.html

ИЗКУСТВО И ВЛАСТ

2010-07-26T09:56:00.005+02:00

Възможно ли е синята униформа, електрошоковата палка и „слънчогледа” да бъдат източник на творческо вдъхновение? Как може поет, чиито стихове за размекнали не едно и две дамски сърца, да седне пред белия лист, за да излее върху него любовта си към една държавна институция, която е безкрайно далеч от лиричните откровения?

Тези и други подобни въпроси, свързани с потресаващо кичозното културно явление, поставиха отново на дневен ред дискусията за отношението изкуство – власт. Може ли да има приятелска връзка между тях и каква е изобщо здравословната форма на подобно отношение?

Има един много положителен извод в тази ситуация, а именно реакцията на публиката. Тя показа, че обществото няма да приеме завръщането на евтините пропагандни клишета. В какъвто и упадък да се намира масовият естетически вкус на българина, той все пак е изтрил от паметта си спомена за „Ален мак”. Много неща обществото е склонно да прощава на човека на изкуството, правейки разграничение между личността и творческата й изява, сега обаче то показа какво няма да прости, а именно творецът да постави таланта си в угода на властта.

Принос към тази дискусия даде и фактът, че държавата реши да отпусне поредната порция ордени на именити музиканти, с което да покаже, че все пак има някакво отношение към тази недоходна и икономически нецелесъобразна сфера, каквато е културата. Мнозина изразиха мнението, че група като „Щурците”, която даваше на няколко поколения глътката свобода, от която се нуждаеха, не бива да приема това закъсняло признание. Не и от държавен глава, чиято партия ги заклеймяваше като идеологически врагове и разтуряше концертите им като сборище на вещици.

За съжаление обаче не само миналото девалвира тези отличия. Как да повярваме, че държавната власт уважава творците си, след като закрива театри, възнамерява да остави без опера втория по големина град в страната, посяга на запазена марка като балет „Арабеск” и изобщо решава, че именно оттам може да се спестят пари за бюджета, а не от безкрайно раздутите щатове на министерства, държавни и общински комисии и други синекурни службици.

В една такава държава скоро певците ще пеят само по кръчмите, художниците ще портретисват чужденци по морето, артистите ще се отдадат на уличния театър, а поетите ще възпяват новопостроените автомагистрали.

Ами публиката?

Онази част от публиката, която не щрака с пръсти по масите и не се задоволява с жълтата преса, ще играе на стражари и апаши с агентите на МВР, които упорити бранят интелектуалната собственост и авторското право.

Снимка: http://www.linz.at/images/pflasterspektakel2.jpg

МВР ПРЕДУПРЕЖДАВА!

2010-06-23T09:20:00.007+02:00

През последните месеци министерството предприе редица акции, целящи опазване на здравето на населението и защита на държавните интереси. В резултат на това бяха конфискувани тонове контрабандни цигари без бандерол, съдържащи долнокачествен и особено опасен тютюн. Конфискуван беше също и нелегален алкохол с високо съдържание на метанол, което предотврати редица инциденти с възможен летален изход. След приемането на наредбите на Министерството на земеделието по отношение на млечните продукти, МВР ще приложи същата строгост и към сиренето, кашкавала и млякото.

Тъй като обаче за благоденствието на нацията е важно и нейното интелектуално и духовно здраве, МВР не може да остане назад от проблемите в тази област. Както винаги министерството е в крак с новите технологии и осъзнава необходимостта да се намеси в развитието на интернет пространството, за да внесе ред в съществуващия там хаос, който е предпоставка за нарушение на интересите на физически и юридически субекти. Наред с оклеветяването на известни обществени и политически деятели в онлайн издания, блогове и социални мрежи, един много остър проблем е погазването на авторското право. Министерството води последователна и неотклонна борба с интернет – пиратството, което се осъществява посредством торент сайтовете. Една нова форма на нарушаване на авторското право са т.нар. виртуални библиотеки. Престъпниците, които ги поддържат и захранват със съдържание ощетяват по този начин издателства, автори, преводачи и като цяло нанасят щети за милиони левове на държавния бюджет. Наред с това невъзможността да се контролира дейността им позволява да се публикуват материали с опасно и вредно за правилното духовното развитие на младежите съдържание. Особено опасно е публикуването в дигиталните библиотеки на учебници и помагала, които вероятно не са одобрени от Министерството на образованието и съответно могат да предоставят погрешна и заблуждаваща информация.

В стремежа си да съдейства за изграждането на едно здраво във физическо и духовно отношение общество, МВР призовава всички да осъзнаят своя граждански дълг и ангажимент и да му оказват необходимото съдействие!

MANTALITETUS BULGARICUS И НУЖДАТА ОТ РЕЦИКЛИРАНЕ

2010-06-11T23:00:00.009+02:00

Не зная какво казват народопсихолозите и антрополозите по въпроса, но според мен сред основните характеристики на българския манталитет са неговата противоречивост и парадоксалност. Как иначе да се обясни нуждата от непрекъснато рециклиране на отпаднали от политическия и обществен живот фигури, на напълно дискредитирани персони, за които здравият разум не би допуснал, че ще се появят отново. Българинът от една страна не пести псувни и закани по адрес на подобни лица, готов е най- малкото да ги прати да гният в затвора, по – често обаче призовава „да ги обесят”, „заколят”, „режат къс по къс”. Дори хан Крум е имал по- милостива сърце и въображение. От друга страна обаче у народа ни битува някаква мазохистична потребност, която ни пречи да се разделим веднъж завинаги с политическите си трупове. Мине се не мине време, те биват изровени, изтупани от праха на греховете, рециклирани и пуснати отново в употреба. И защо? Логика няма. Mantalitetus Bulgaricus.

Може би само с тази парадоксалност на народопсихологията ни се обяснява внезапното възкръсване и растящата популярност на видния столичен плейбой и общественик (и много други неща) Иван Славков. След като дори организация с не дотам кристално чиста репутация като МОК го низвергна и изхвърли от редиците си, Батето изчезна и от нашата обществена сцена, което изглеждаше безвъзвратно, особено с оглед на новите политически реалности. Но трае ли сърце юнашко? Изведнъж човекът реши, че има какво да каже и трябва непременно да го каже, разписа се, разприказва се и вече трудно можеше да се удържи.

Има ли обаче наистина нещо важно, което да ни каже? Какво можем да научим от него? Някъде из вестникарските му откровения ми се мярна признанието, че бил прочел една книга през живота си. А тя едва ли е „Престъпление и наказание”. Какво може да ми даде подобен човек като познание или поне като удоволствие от добре написана книга? Да допуснем, че съм изкушен от историята читател. Е ли неговата истина за 50те години тоталитарен режим достоверна и обективна? Интересуват ли ме всъщност ловните подвизи на Пенчо Кубадински и на компанията придворни интелектуалци. Или пък криминално – сексуалните премеждия на Малък Тошко? Кого интересува изобщо лайфа на деградиралия и разпищолил се комунистически елит? Логично е да предположим: Никого. Изглежда обаче логиката е друга, иначе едва ли би се поел риска от едно губещо начинание. Разбира се, за да бъде спечелен интересът на публиката до голяма степен допринесоха и медиите, които както много често напоследък, решиха да мултиплицират простотията. Онзи, който бе останал неизкушен от книгата, неминуемо се сблъсква с вестникарския вариант. На тези пък, които и вестник не четат, ефирът на няколко телевизионни програми предложи да чуят позабравените пиянски иносказания на Батето, минаващи за дълбока житейска мъдрост.

Истинско културно – естетическо събитие!
В развитието и утвърждаването на mantalitetus bulgaricus не малка роля играят самоопределилите се за свободни медии. От какво обаче са свободни те? Погледнато отстрани и независимо от тяхното мнение, може да се заключи следното:
Свободни са от задължението да спомогнат за формирането на едно мислещо и активно общество, способно да различи качественото от пошлото, почтеността от лъжата и лицемерието. Свободни са от задължението на формират едни (поне) нормални естетически възприятия. Свободни са да услужат на всяко парвеню с достатъчно средства да осъществи личните си амбиции и да си начеше крастата.
Съвсем наскоро, реализирайки тези свои свободи, медиите пуснаха отново в обръщение дори и Жан Виденов, който не се посвени да дава икономически съвети. Явно беше забравил, че по негово време хората вземаха по 3 долара на месец.
До къде ни води този mantalitetus bulgaricus?
Има народи, които са способни да преосмислят грешките си от миналото, да изолират и изпратят в забвение провалилите се политици и публични персони въобще. Особено такива, които са злоупотребили с доверието на народа и с властта си. Те вървят напред.
Едно може би неподходящо, но все пак показателно сравнение. Човекът, който положи не малко усилия Европа да бъде това, което е сега, канцлерът на обединението Хелмут Кол изпадна в немилост след разкритията за черните партийни каси (нещо напълно нормално за нашия политически живот). Оттогава рядко присъства в германските медии, камо ли пък да дава оценки и съвети.
Дали и ние ще можем някога да оценяваме адекватно събитията и личностите в настоящето? Или винаги ще чакаме историята да го направи дълго след като няма да сме живи, за да участваме. Ще позволи ли изобщо mantalitetus bulgaricus да имаме история?
Да, манталитет неизбежно си имаме. Нямаме си характер.

Снимки:

http://www.philatelyunion.bg/uploads/Image/Ivan_Slavkov.jpg
http://personi.dir.bg/person.php?id=118

РЕФОРМА ПРОФОРМА, НО ПЪК С УНИФОРМА

2010-05-17T15:16:00.003+02:00

Влязох днес в едно училище. Посрещна ме Максим Горки, с гордо вирнати мустаци, с неумолимо строг поглед, който би накарал всеки гаден империалист да напълни гащите.

При всички майстори и хуманисти на руската класика да ме посрещне точно основателят на социалистическия реализъм, писателят, според който в лагера Соловки на Северния ледовит океан, погребал според статистиката 183 490 души за около 4 години, та според този писател там кипи облагородяващ труд, създавайки „новия човек”.

Една светла личност, пример за бъдещите граждани на обединена Европа, чието висше кредо е демокрацията и свободната личностна изява.

От плакатите по коридора можех да проследя началото, развитието и края на Втората световна. Бяха дело на малчугани от 5 -ти и 6-ти клас, които сигурно с часове са изрязвали снимки на катюши, калашници и танкове. Спомних си за героите Зоя и Шура Космодемянски, над чиято героична съдба ридаех като малка, спомних си за противогаза, който с гордост успявах да сложа и сваля първа в класа, също и за състезанието за сглобяване и разглобяване на автомат, от което остана изумена младата ни учителка от Англия. Спомних си как на възрастта на тези дечица поради всички заобикалящи ме заплахи от нова война, химически и биологически диверсии у мен се разви такава психоза, че изпитвах панически страх от шума на самолети. Веднъж сънувах как зли вражески войници с черни униформи разбиха с приклади вратата ни и ни арестуваха. Срамът, че се страхувам беше по-силен от самия страх. Нали всички трябваше да сме герои! Затова не споделих с родителите си този страх и трябваше сама да се преборя с него.

Тъжна гледка бяха тези плакати. Очевидно училището вместо Деня на Европа бе отбелязало по познатата стара традиция День победы.

В коридора на долния етаж пък имаше така характерните витрини за отличия, спортни купи и медали. От тези витрини можеше да си припомним елементите и аксесоарите на комсомолската мода, които като цяло не претърпяха особени промени през годините - светло синя ризка и тъмно син кондукторски костюм (за момичетата – пола под коленете), гарнирани с червена вратовръзка. За щастие дизайнерите на съвременните полузадължителни ученически униформи са проявили малко повече усет. Не много и не всички, но все пак е нещо. При все това по стар почин учениците си носят „елементите” в чантата и ги прилагат само в краен случай.

Дали изпитах носталгия?

Не, изпитах страх.

Мислех си наскоро да напиша мнението си за разните реформи в училищното образование. Ама има ли смисъл? Може би тези субективни впечатления биха го изразили по- добре от обективния анализ.

Наскоро бившият вече министър, който успя да осъществи част от мечтите си, каза, че приемникът му трябва да има твърдост и смелост, за да доведе реформите до края. Какъв или чий е този край?

Може би ще се опитам да предположа и ще го споделя. Обаче някой друг път. Понеже докато пиша всичко това ме следят и записват камерите на МОНМ.

Снимка: http://detstvoto.com/uploads/posts/2010-02/1266918655_pioneri.jpg

ПРЕМИЕРЪТ – СЛЪНЦЕ

2010-05-03T08:03:00.013+02:00

Прилика? Ама моля ви се!

Следвайки неизменните всемирни закони слънцето за пореден ден изгря.То обаче за пореден ден не успя да свари Премиера - Слънце неподготвен. Той беше винаги един ход напред и още преди първи петли се приготви за новите предизвикателства на деня.

А те бяха неизбежни и не бяха малко.

След като направи една бърза рекапитулация на това, което го очаква, на Премиера - Слънце за пореден път му се прииска да не бъде Премиер, понеже съвсем не му се щеше да обяснява пред някого си кое, как и защо. Въпреки дълбоко демократичните убеждения, които споделяше и декларираше по сто пъти на ден, той всъщност беше убеден, че трябва да е цар. Много повече би му прилягало. Вместо да спори и с врагове и със свои, да убеждава, настоява и дискутира, просто щеше да удари с юмрук по масата, да тури печата и толкоз. След това щеше просто да се радва на всенародната любов. Това, че сега изпълняваше тази посредствена роля го караше да си мисли, че някаква допотопна машина на времето го е спуснала по грешка в тази държава и в това време.

Първото, което направи, сядайки зад бюрото си, бе да извика Финансовия и да изслуша отчета му за приходите в държавната хазна за изминалата седмица. Финансовият мънкаше и се оправдаваше, тъй като приходите не бяха според очакванията и обещанията, които даде на Премиера – Слънце.

- Ами вдигаме го тогава, щом е тъй!

Ставаше дума за данъка, който вече седмици наред беше основна тема за препирни в държавата. Не мина и без протести, въпреки всенародната любов. Финансовият се покашля смутено и се опита плахо да възрази:

- Ама г-н Президент, тъкмо изчислихме бюджета с последната ставка.

- Ще го преизчислиш, бе Финансов, това ли да мисля сега. Длъжен си. Това ти е работата, имаш екип, дал съм ти най- добрите икономисти и счетоводители. Действай!

Финансовият се изхлузи на пръсти от кабинета и тръгна да събира екипа си.

Отначало на всички министри им беше трудно да свикнат с това, че Премиерът - Слънце им говореше на "ти” и не използваше фамилиите им, а министерството, което завеждаха – Финансов, Културен, Здравен и пр. Преди да заемат постовете си, всички те бяха многоуважавани специалисти на ръководни длъжности и бяха свикнали на съвсем друго отношение. Премиерът обаче бе успял да ги убеди, че мисията им е над всичко и всички, затова нямат време за глупави формалности и игри на авторитет. А и началото на контактите му с тях бе така неформално, че предопредели и бъдещите им отношения. Когато си говореха кой как е бил открит, стана ясно, че един е бил измъкнат от плувния басейн, друг от вилата, трети просто е бил спрян от дежурна патрулка на магистралата. Никой от тях не бе очаквал отправеното им предложение от страна на Премиера - Слънце. За никой от тях това предложение нямаше материална изгода. Нещо повече, всички щяха да са на загуба. Единственото, с което Премиерът - Слънце успя да ги мотивира бе, че заедно ще напишат новата история на тази окрадена до шушка и пропаднала държавица. Така имената им щели да останат дори в аналите на световната история. Понеже нематериалният стимул винаги е малко несигурен, той успя да го подкрепи с намека за свирепите закони, които един от древните царе на тази държавица бил въвел навремето. Разбира се, Премиерът – Слънце не би прибягнал до физическо насилие, но той твърдо им обеща, че при всеки опит да се облагодетелстват от властта, подобно на предшествениците си, ще направи така, че да не си намерят място в никоя банка, фирма или институция по света. Те му повярваха.

Влезе Здравният. И при него приходите не бяха се увеличили.

- Вдигаме я, Здравен, няма как?

- Кое?

- Ами вноската там, здравната…

- Ама, г-н…

- Казах!

Здравният излезе умислен подобно на Финансовия. Коридорът към кабинета му се видя двойно по-дълъг, отколкото на идване.

Следваше Вътрешният. Най- после за Премиера - Слънце слънцето изгря. Той знаеше, че Вътрешният ще му донесе добри новини. Той беше и единственият от министрите, на когото имаше пълно и безрезервно доверие. Тъй като при прехода в пространството и времето допотопната машина на времето беше заличила до голяма степен спомените му от миналото, Премиерът нямаше много ясна представа за него, но в съзнанието му се мержелееха някакви картини, на които той носеше униформа, но полицейска ли беше или военна, не знаеше точно. Както и да е, той се чувстваше най- близък до ръководения от Вътрешния ресор и до самия министър. На четири очи дори го наричаше на малко име. Както и очакваше, Вътрешният го награди с добри новини за успешно проведени акции. Кодовото им име му напомни, че трябваше да поръча за обяд салата от морски дарове. Трябваше да се храни здравословно и да бъде винаги във форма, не можеше да си позволи каквото и да е неразположение, което да го извади от строя и да попречи на мисията му.

След като Вътрешният излезе, Премиерът обяви кратка почивка, за да се концентрира и подготви за по- нататъшните битки. Най- накрая успя да изпие сутрешното си кафе, почеса вярното си куче между ушите и отправи взор към бъдещето.

Снимки: freshnewsbg.com/newsimages/190716214309_01.jpg
http://de.wikipedia.org/wiki/Ludwig_XIV.

КОГАТО ВИКТОР СТАНЕ ЦАР

2010-04-19T21:45:00.003+02:00

„Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.”

Така завършва уводната част на един от най-красивите съвременни български романи – „Балада за Георг Хених”. И това може би са най – подходящите думи, които могат да се кажат по повод изминалата една година от смъртта на неговия автор. Като че ли единствено колегата му Петър Маринков отбелязва тази годишнина медийно. Но това е разбираемо и закономерно. От една страна Виктор Пасков го няма в списъка на онези интелектуалци, които чакат в готовност на старта знак от властта, за да й окажат подкрепата си. От друга страна не пише за отстреляни мафиотски босове, затова не може да се каже, че е твърде популярен сред широките маси. Подобно на героя си Георг Хених и той не прави компромис със занаята си. Доколкото имам впечатления от изказванията му в телевизии и преса, май изобщо не прави компромиси. И не прощава на посредствеността.

Да си призная, не харесвам всичко, написано от Виктор Пасков. Но според мен в изкуството не количеството е важно. Гореспоменатите интелектуалци (да не изреждам имена, че да не пропусна някого), са известни със своята мнима плодотворност. С постоянство и упоритост ринат тая литературна нива, но за съжаление вадят само гнили картофи от нея. Затова и ги предлагат само между свои. С два от романите обаче Виктор Пасков оставя белег не само в литературата, а и в душата на човек, докоснал се до тях. И в двата има много от него самия, има много от всички, преживели маскирания под гръмки лозунги упадък на обществото и интелигенцията ни през социализма. В тях можем да намерим обяснение и за вчерашния и за днешния си позор. И за това, че на много хора им се плаче.

„Балада за Георг Хених”, по който Дочо Боджаков прави също така вълнуващия филм "Ти, който си на небето", ни среща с изоставения, болен и гладуващ основател на лютиерската ни школа, за да ни покаже величието на големия малък човек. За "дядо Георги" малкият Виктор е „цар”, а занаятът стои над всичко, дори над майстора, владеещ го до съвършенство. Дядо Георги ни учи на любов и на прошка, учи ни как да победим озлоблението помежду си, дребнавостта и меркантилността си. Показва ни как да вървим по стълбата към небето. Мир на праха му.

„Германия- мръсна приказка” е другият роман, който отрежда на автора си място на небесната Алея на славата. Много и трагични са срещите в този роман. В него Виктор Пасков ни показва как златната младеж на др. Тодор Живков с успех руши живота си поради липса на перспектива извън фалша, с който не иска да се примири. Показва ни как българските таланти биват разменяни на килограм между соц. театрите, за да реализират нечии профански виждания за култура. Показва ни как мизерното битие и моралните издевателства на една тоталитарна държава могат да превърнат и най-извисения духовно човек в скот. Дава ни обаче и пример, че въпреки всичко, ако държиш на достойнството и гордостта си, не ставаш предател и доносник. Нещо, което напоследък непрекъснато се опитват да оборят.

Няма да забравя тези книги. Част от това, което съм сега, дължа на тях. Догодина може би и аз няма да се сетя за датата, на която ни е напуснал техният автор, но винаги ще му бъда благодарна за тях. Иска ми се да не загубя надеждата, че един ден Виктор ще стане цар. Когато това стане, ще съм сигурна, че завинаги ще остана тук, в България.

Снимка: http://news.ibox.bg/news/id_1474023546

ГРАЖДАНИНО ПРЕСТЪПНИК!

2010-04-13T22:29:00.006+02:00

Острото чувство за справедливост на премиера и желанието му да пресече възможностите за злоупотреби с държавната хазна се харесват на всички. Ухото на средностатистическия българин бива галено от всекидневните новини за задържани, проверявани, обвинявани и въобще притеснявани представители на бившата власт, които дразнеха с демонстративната си недосегаемост. Това чувство за справедливост обаче започва да придобива леко маниакални размери, така че кажи - речи всеки гражданин бива заподозрян, че е потенциален или действащ измамник. На тази мисъл навеждат готвените уж антикризисни мерки, особено тези в осигуряването. Според тях излиза, че масово болните са кръшкачи и използвачи, тъй като били вземали по един ден болнични, че "да прекопаят ранчото”. С нечиста съвест се оказаха и българските майки, а и техните работодатели, които декларирали по- големи заплати за пред НОИ, така че да им се изплащат по – високи обезщетения. Изобщо престъпник до престъпник! В по- мек вариант - шмекер.

Именно шмекеруването обаче прави възможно съществуването и оцеляването в тази държава. Да вземем пресен пример с издаването на нови паспорти. Нека изпатилите да кажат дали ще е достатъчен само един ден болнични, за да си решат проблема. Подобен проблем имат изобщо хората, на които им се налага по някакъв повод да потърсят за услуга бързо действащите, най - вече комуникативни и мобилни български институции и служби.

Нека и българските майки да кажат, каква част от потребителската им кошница могат да запълнят детските надбавки, които получават и доколко една средностатистическа бременна жена може да се подготви за предстоящото събитие с обезщетението, което щедро й отпуска НОИ.

Има и една друга страна на въпроса. Боледуването не е удоволствие, като безвъзмездна почивка в спа- център например. Не можем да изберем кога, от какво и колко дълго ще боледуваме. Всъщност, ако можехме, не бихме го избрали. Веднъж вече съдбата ни е наказала, било то заради нашата небрежност и безотговорност към себе си, било то защото, според клишето, просто е жестока. За да е сигурно обаче, че ще си вземем поука, трябва да ни накаже и НОИ. При това, не се счита за достатъчно наказание това, че бави с около месец изплащането на болнични, а и количеството им.

Предвид обаче, че най – вероятно си един долен лъжец и въобще не си болен, ами кой знае къде се размотаваш, и това ти е много! Маргин до Маргин в тая България!

А и тези майки! Безотговорна работа! Натирили си децата по детски ясли, а вземат пари за майчинство! И после ходят да реват на премиера. Ами като не могат да се оправят с положението, няма да раждат. В края на краищата в цяла Европа е ниска раждаемостта и населението застарява. Дори според най – актуалната статистика на НСИ в последната година раждаемостта у нас се е повишила, което се дължало на увеличената женска плодовитост. Чудно защо тогава искат от държавата да плаща и процедури ин витро?!

При целия този невиждан паразитизъм, разбира се, хазната няма скоро да се напълни.

Преди обаче НОИ да започне да третира гражданите като измамници, нека сподели с нас актуална информация за числеността и ефективността на администрацията си. Може тогава да проявим повече желание да бъдем съпричастни. Защото всъщност повечето хора нито имат възможност, нито пък желание и намерение да лъжат държавата. Благодарение на тях и въпреки останалите мошеници на едро и на дребно тя все още съществува. Това, че биват наказани, без да са виновни, едва ли ще ги стимулира да останат задълго на страната на добрите. Така че замислената по този начин антикризисна мярка може да има точно обратния ефект.

Изображение: http://www.spiegel.de/img/0,1020,345827,00.jpg

ТЪРГОВСКА ВЕРИГА БПЦ

2010-04-08T09:12:00.002+02:00

Изгонване на търговците от храма - Ел Греко (1570)

Подобно на повечето си сънародници и аз се числя към християнските атеисти. За християнка се считам по силата на националната традиция, а пък атеистка ме направи погазването на тази традиция от страна на социалистическата религия, която отрано ми внуши, че християнската вяра, за разлика от марксистко - ленинската е един много вреден "опиум”. Въпреки това дълбоко уважавам църквата, осъзнавайки каква голяма роля е изиграла в историята ни. Самата аз съм потомка на свещеник, който посред зима е превел руски войници през планината, рискувайки живота си. Осъзнавам също, че в едно време на тотален разпад на ценности, нихилизъм и самоунищожение на обществото, църквата може да бъде коректив и да ни връща към човешката ни същност. Може, ама не иска.

Понеже не обичам да върша нещата формално, а и не искам да се излагам непознавайки каноните, ходя на църква много рядко, повече от любознателност. Тази година обаче Великден съвпадна с годишнина от смъртта на майка ми и трябваше да купя свещи за гроба. Затова преди да тръгнем за Мъглиж, където е погребана, казах:

- Ще трябва да спрем да купим свещи, ама дали ще работи църквата?

- Ха, ха, това да не ти е магазин? Великден е все пак, чуй се само, - ми отговориха.

Та чак се засрамих. И на предположението си и на начина, по който го изказах.

Като стигнахме обаче, що да видя: тя наистина не „работеше” . Всъщност „те", защото са две. Този факт наистина ме изуми, защото Мъглиж все пак се брои за град, има около 4 000 души население, при това предимно възрастни хора, които поне по празниците винаги ходят на църква. И как така точно на Великден ги бяха оставили без работеща църква?

Поразпитах тук там и се оказа, че напоследък бил останал само един поп в едната от църквите. Понеже обаче го заподозрели, че покрадва от църковното имущество, „издули му патурите” и сега нямало друг. А пък другата църква, „Св. Димитър”, обявена за паметник на културата, била полуразрушена.

Запитах се как Светият Синод може да допусне подобно нещо, да остави толкова хора без служба на най- светлия християнски празник и изобщо кой е отговорен за това.

Според глава 7, раздел III от Устава на БПЦ в правомощията на епархийския митрополит е „да бди, редовно и правилно да се проповядва от клира и да се вземат мерки за духовното просвещение на християните” ; „да назначава и освобождава архиерейски наместници, игумени и други свещеници на специални длъжности”; „ да настоява и да дава благословение за въздигане или поправяне на църкви, параклиси и манастири и да бди те да бъдат съграждани и украсявани в православно -църковен стил, като се стараят и да се запазват църковните старини”

Отговорният в случая епархийски митрополит е Старозагорски митрополит Галактион, станал известен на миряните не с изграждане и съхранение на църкви, а с това, че (про)даде на бизнесмена Слави Бинев съмнителната титла „архонт”, с която последният се дуе като пуяк. Още по – печална известност придоби и след разкритието на комисията по досиетата, че като агент Мишо е сътрудничил на три управления в Държавна сигурност.

Не зная какъв е точно казусът с „издутите патури” на бившия поп, не зная и дали формулираните в този устав "правомощия" имат силата на „задължения” според светските закони, но по вътрешното ми убеждение агент Мишо не си беше свършил работата. Що се отнася до разрушената църква – културен паметник, оказа се, че загрижени миряни от САЩ и Канада са се заели със спасяването й и ходили при Галактион/ Мишо да искат разрешение да бъде възстановена. Все едно съседът да дойде да ме моли да си сменя тапетите.

Можем да приемем това за отделен случай, а не за тенденция. Сигурно не всички духовници гледат толкова формално на задълженията си. Подобно отношение и подобни хора обаче превръщат църквата в търговска верига, където се продават титли, свещи, малко традиции и успокоението, че сме добри християни. С такава църква завинаги ще си останем атеисти. А може би това е по - добре от лицемерната набожност, която самият Христос отрича.

ПРАВО НА ТРУД

2010-04-01T09:30:00.004+02:00

(Заседание в рамките на проекта "Декада на ромското включване")

Според член 48 на конституцията гражданите на РБ имат право на труд. „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.” (ал.1). Защитавайки това свое право, вчера около 1000, че и повече роми окупирали завод в Бяла Слатина, който трябвало да бъде затворен поради прекратяване на производството. Ако човек чете само заглавията на вестниците, би си помислил, че тези хора, подобно на работниците от "Кремиковци", не искат да си загубят работата в завода и затова не искат той да бъде затворен. И това донякъде е така. Има една мъничка разлика обаче, а именно в представата за труд. "Ние 20 години крадем желязо от тук, няма да позволим да ни посегнете на хляба", възроптали ромите срещу нарушаването на конституционното им право. Е, поне за разлика от лешоядите около „Кремиковци” и другите държавни хранилки, те поне са напълно честни относно мотивите си. Най-големият абсурд в тази абсурдна ситуация е, че предприятието е принудено да затвори именно поради непрекъснатите набези на въпросната малцинствена група, която го е оставила за пореден път без електрозахранване и така по - нататъшното производство на активи за крадене е станало невъзможно. Също така абсурдна е и реакцията на шефа на областната полицейска дирекция: „Водим преговори, няма нарушаване на закона, няма и задържани засега.” Ами разбира се, както казва членът, държавата е длъжна да осигури на гражданите си условия за полагане на труд.

Всъщност в контекста на нашата действителност този инцидент никак не е абсурден, а дори съвсем обичаен. Той е една перфектна илюстрация на безсилието и нежеланието на държавата да се справи с интеграционния проблем. С което да гарантира и правата на гражданите, за които трудът не е кражба и от чийто труд се плащат осигуровките, детските надбавки, тока и водата на ромските ни събратя.

ЕТО КАК

2010-03-30T09:31:00.003+02:00

В съзнанието на българина думата „криза” съвсем няма същото значение, което има за американеца или западноевропееца. Българинът просто е в перманентна криза. Така че перспективата да стане още малко по- беден не предизвиква сериозен трус у него. Затова и в последно време се утвърждават предимно политически проекти, които се базират не на някакви идеи за икономическа и социална промяна и подобрение на битието ни, а основно на идеята да се накажат виновните. Ето как се сдобихме с управляващи от ГЕРБ, подкрепяни безрезервно от Атака и в началото от РЗС. Чувал ли е някой преди изборите ГЕРБ да излага платформа, в която да разясни виждането си за управлението на ключови ресори? Малко преди изборите в медийното пространство се появи настоящият министър Дянков и с компетентно звучащи приказки спечели още някой друг процент от по- дясно настроените избиратели. Точка първа и единствена в програмата им обаче си остана „да накажем лошите”. Така погледнато, няма причини да сме недоволни. В тази посока кипи дейност, правят се акции, сезира се прокуратурата, текат разследвания, ето че осъдиха и Марио Николов, колкото и да не ни се вярваше, че ще стане. Изобщо властта прави сериозни усилия да удовлетвори нуждата от справедливост на българина. Точка първа се изпълнява.

Само че освен от морална справедливост, българинът има нужда и да яде. И дотук със справедливостта. Защото както по всичко личи, ще трябва пак от своя джоб да плащаме за греховете на наказаните и едва ли има сектор, който да остана незасегнат. Макар че онези прословути антикризисни мерки, разпространени от синдикатите, останаха предимно проект, те все пак са съществували в нечии глави и показват отношението на управляващите по въпроса, кой трябва да понесе отговорността и тежестта. Управлението тип „газ - спирачка”, което засега се мотивира със стремежа към демократичност, съвсем не създава такова впечатление, а само засилва усещането за несигурност и поражда съмнение в компетентността на правителството.

Ето как се създават предпоставките отново да се върнат на власт онези, които категорично бяха отсвирени на последните избори. Те вече правят заявки за това. Продължават с ненакърнимо самочувствие да обикалят по медиите и да критикуват, правейки се на загрижени за съдбините ни, макар че именно те са клиентите на прокуратурата. Импийчването на Първанов, какъвто и да е изходът, всъщност ще му даде възможност да се прави на жертва и почти гарантира успеха на онова, което му се върти в главата.

Ето как едно управление, което само показва мускули и твърда воля, но по същество все повече се проявява като слабо и некомпетентно, отново ще ни върне назад и пак ще трябва да тикаме камъка нагоре.

изображение: www.jerichoschools.org/.../stranger/Sisyphus.jpg

БОЛШЕВИЗМЪТ – HUMAN NATURE

2010-03-08T23:34:00.002+01:00

Неотдавна си позволих да отправя критичното си мнение за работата и отношението на едно лице, от което не завися лично, но от което зависи институцията, за която работя. Лицето е от германски произход. Поводът беше кандидатурата ми за семинар в Германия, която беше отхвърлена, въпреки, че отговарях на поставените условия. Не това обаче бе поводът на недоволството ми, а начинът, по който това стана - както се казваше в един български филм - „бързо, акуратно, окончателно”. Въпреки усилията, които полагам, за да работя ежедневно според програмите и изискванията на тази служба, които далеч надхвърлят обичайните за България стандарти, лицата , които я представляват решиха, че ще е под достойнството на йерархичното им положение да ме уведомят лично за това. Най- обидното за мен обаче беше, че получих на електронната си поща уведомление до ръководството ми, че поради еди какви си причини "не мога да бъда взета под внимание" (буквален превод). Според мен времето да го напишат и изпратят до мен, едва ли щеше да е по-дълго. Както и да е, аз пък си казах мнението и впечатлението си от работата на тези хора /най – вече липсата на такава/ чрез лично писмо. После се получи нещо като сценката Първанов - Дянков и кореспонденцията ни беше препратена до моите шефове. Последствието беше, че при посещението на представител на службата, бях изправена пред всеобщ съд и порицана за тона и мнението си. Госпожата си изложи аргументите и с въпросителен поглед ме чакаше да се разкая. Аз не се разкаях. Тогава прекият ми началник се видя принуден да се извини за така създалата се неудобна ситуация, породена от внезапното ми състояние на афект, в което съм отправила тези неоснователни критики /а иначе съм си съвсем неконфликтен човек/. Накрая и аз все пак се извиних /за тона, не и за съдържанието/.

За мен изводът от цялата ситуация е, че за много от хората болшевишкият метод и начин на мислене е част от човешката природа и се проявява в зависимост от обстоятелствата. Невъзможността да приемаш критика от човек в по-слаба позиция, готовността да смажеш от висотата на положението си въпросния човек, са все неща, характерни за този метод на действие и начин на мислене. И едно от най- характерните неща - отрицанието на обективната истина и изопачаването на фактите.

Така че, както се оказва, болшевизмът няма цвят, няма държава – има само хора, които допускат да се проявява и да властва. Аз не искам повече да съм от тях.

СОЦИАЛНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ СЕ ЯДОСВА СОЦИАЛНО

2010-03-05T22:31:00.004+01:00

За двете години от мандата си социалният ни президент отнесе доста критики. Нормално. То който и да беше, щеше да ги отнесе. Така сме си устроени.

Анонимният му биограф от „Уикипедия” се е постарал да припомни част от тях, които са достатъчни, за да засегнат не само него като личност, но и да разколебаят като цяло доверието в представляваната от него институция. Агентурното минало, позицията за НАТО, машинациите на БСП около „Петрол срещу храни” и режима на Саддам, създаването на тройната коалиция, бракониерските ловни подвизи и пр. Можеше да добави и топлите му връзки с милионерските кръгове (напр. Георги Гергов) и с руските му господари. Не липсваха и пикантерии из жълтите издания, които решиха, че мачистки устроеният българин несправедливо е лишаван толкова време от свой роден Бил Клинтън.

По - малко или повече сериозни, всички тези упреци бяха отминати от страна на президента с хладнокръвие, с кратък или напълно липсващ коментар. Човекът е зает с важни държавни дела, следи какви ги вършат депутатите, налага вето след вето, освен това представлява насам - натам страната (за дълъг период от време много усилено я представляваше в бившите съветски републики), къде ти ще се занимава с разни вестникарски приумици. Разбира се, че е под нивото на един толкова възпитан, интелигентен и така широко скроен човек и президент.

Има една тема обаче, която явно му е слабо място и е в състояние да разколебае сериозно хладнокръвието му. А именно - имотното му състояние. Кой знае защо, при всички горепосочени репутационни петна е решил, че именно това е най- черното и че тъкмо то е най – пагубно за авторитета му. Дотолкова е засегнат, че чак е готов да лиши от препитание хората, дръзнали да зачекнат темата. Е, с един вицепремиер малко по- трудно ще се получи, отколкото с журналист, но факт е, че невъздържаният бъбривко Дянков днес извървя пътя си към Каноса и се опита да заглади нещата. Засега неуспешно.

Може би има някаква логика във всичко това. Сътрудничеството на ДС например намира мащабна подкрепа, минавайки за изпълнен дълг към родината. Ловджиите сигурно благородно завиждат за отстрелването на редки екземпляри, Герговците пък вероятно нямат нищо против да спонсорират институцията, тъй като услугата им се връща многократно.

Какво ще стане обаче, ако социално мършавият български народ остане без социален президент? Нима лишеният от достоен живот и елементарни битови блага български пенсионер ще продължи да подкрепя него и партията му електорално, научавайки каква социална пропаст всъщност зее между тях? А както се чува, планирал се някакъв собствен политически проект. Може би вече се печатат бюлетините, затова че трябва да има кой да ги пуска.

снимка:www.bnr.bg/.../Img%20610-343/610%20parvanov.jpg

ДО ГРАЖДАНИТЕ И СЕЛЯНИТЕ НА СТАРА ЗАГОРА

2010-02-25T20:30:00.004+01:00

ЗОВ ЗА ПОМОЩ

(Обръщение на ИБ на БСП)

Скъпи другари и другарки, жители на Стара Загора,

Позволяваме си да се обърнем към всички вас с призив да подкрепите в този труден момент вашия дългогодишен парламентарен представител, другарката Масларова, чието име тенденциозно и целенасочено бива опетнено от новата власт. Нещо повече, срещу нея се изправи с цялата си мощ репресивната държавна машина, която очевидно управлява и уж независимия български съд. Невъзможно е по друг начин да се обяснят несправедливите обвинения и непрекъснати атаки към другарката Масларова, а скандалната гаранция от 50 000 лв., определена от съда, надминава всякакви представи за благоприличие. Тъй като обаче не можем да се надяваме на справедливо отношение към нея, а не искаме да я загубим като ценен кадър, работещ неуморно за благото на страната, а и в частност на вашия град, ви призоваваме да окажете подкрепата си за г-жа Масларова на долупосочените банкови сметки, както и чрез sms. Част от средствата, които сме убедени, че ще помогнете да съберем, ще бъдат използвани както за плащане на гаранцията, така и за адвокатски хонорари. Нека накратко ви напомним за дейността на др. Масларова в региона.

Считаме за безпочвено обвинението за ремонта на социалния дом. Нима можем да допуснем в 21. век в една европейска държава, гражданите да бъдат обслужвани в порутени сгради, застрашаващи живота им и този на служителите?! Нима това, че г-жа Масларова осигури на старозагорци една луксозна и уютна сграда, в която да се чувстват истински европейци, обслужени и приети както заслужават, може да се счита за престъпление? Може ли също така да се счита за престъпление фактът, че познати на др. Масларова са извършили този ремонт. Трябва ли всички приближени на депутати и политици фирми да прекратят дейността си под страх от съдебно преследване за конфликт на интереси. Явно според т.нар. независим съд, а и според управлението, трябва.

Друго обвинение, което също считаме за неоснователно, е свързано с хотел „Армира” на Старозагорските минерални бани и появилите се твърдения, че там са почивали на преференциални цени служители на ТЕЦ 2. Дори да е така, има ли нещо лошо в това да се осигурят на трудещите се подходящи условия за почивка?

Нека не забравяме и въведената от др. Масларова „Програма за активно стареене”, позволила на не малко пенсионери удоволствието да видят след години отново морския бряг и да се почувстват като европейските си събратя. Част от тях са именно вашите майки и бащи от Стара Загора и региона.

Това са само няколко примера от дейността на др. Масларова в полза на вас и вашия прекрасен град. Убедени сме, че в него живеят сърцати и благодарни граждани (и селяни), които с радост ще откликнат на нашия призив. Благодарим ви!

Снимка: http://www.tg.government.bg/news220107.html

ЕДИН ДОСАДЕН ДЕН В РАЗГАРА НА КРИЗАТА

2010-02-20T12:05:00.006+01:00

Ганчо Гунчев разхлаби вратовръзката си, отпусна колана с една дупка и се настани на бюрото, за да се заеме с първото за деня кафе. Предусещаше, че го чакат ядове цял ден и се размечта някак да мине по- бързо и неусетно времето. Един приятел го беше поканил на вечеря с морски дарове и редки вина, та затова нямаше търпение да избута досадния делник. Тъкмо запали цигара, отвори първата страница на вестника и секретарката подгря телефона.

- Ей, Станке, мира нямам от тебе! Едно кафе не мога да изпия, значи. Казвай какво има!

- Добро утро, г-н Гунчев, извинявайте за безпокойството, само исках да Ви предупредя, че синдикалният ще дойде.

- Е, не можа ли да му кажеш, че съм зает? Само той ми липсваше сега!

- Ами опитах, шефе, ама трети ден идва вече и на мен ми се кара. Не вярва, че Ви няма. Крещи ми на поразия. Какво да правя?!

- Добре, айде. Ще се оправя с него.

Ето, започваше се!

На вратата се почука и още преди да каже „да”, бе нападнат от въпросния синдикален.

- Кажи бе, Христов, какво те води насам толкова рано? И защо си се карал на Станка? Какво ти е крива жената, знаеш, че съм зает по цял ден.

- Извинявайте, шефе, ама не знаете и аз на какъв огън се пека. Всеки ден ме питат хората за заплатите. Трети месец вече лев не са видели, кредити имат, спират им тока посред зима. Какво да им казвам вече, не знам. Искат да стачкуват.

- Айде пак старата песен! Нали ви дадох аванс миналия месец, бе! Знаеш какво е дереджето с тая криза. Казах, като изпълните поръчката за таджиките и веднага ви плащам. Ама още се мотате, нали?

- Не че се мотаме, работят хората, ама тя не е малка.

- Работят, гледам ги аз как работят. И знам аз кой ги подкокоросва за стачка, ама ще му излезе през носа! Тъй му кажи на оня Иван, началник смяната. Досега все го жалех, че двама студенти има да издържа, ама вдигнат ли се да стачкуват, първи ще изхвърчи.

- Не може, шефе, в ръководството на синдиката е, законът го пази.

- Пази не пази, хич не ме е еня. Да ходи да ме съди после като иска. Нали го виждам, всеки ден закъснява по пет минути поне. Хайде сега, отивай и им кажи да си налягат парцалите. До десет дни ще пусна пак един аванс, от мен да мине.

Макар, че влезе с нагласата за разправия , за удоволствие на шефа Христов излезе с подвита опашка и Гунчев можеше да се надява на десетдневен синдикален комфорт.

Като единствен производител на чушкопеци в страната, предприятието на Гунчев нямаше конкуренция и преживяваше сравнително успешно кризата. Дори му идваше дюшеш, тъй като хората масово се запасяваха със зимнина и цяло лято бъркаха лютеници. Успешната сделка с клиента от Таджикистан обещаваше глътка въздух след първоначалните притеснения. Работниците обаче не биваше да се глезят, а думата криза засега оправдаваше забавянето на заплатите. Макар и да недоволстваха под сурдинка, те нямаха особено голям избор, освен да се явяват всекидневно на смяна и да се надяват на скорошно плащане. Така или иначе едва ли щяха да намерят друга работа в малкия град, а пък да си седят вкъщи и да се изпокарват с домочадието също не беше добра перспектива.

Строгата бащинска ръка на Гунчев успя да преведе фирмата през всички перипетии на демокрацията. Той беше израснал, така да се каже, с „Чушкопек” АД. Обещаващият млад комсомолец направи успешна кариера като партиен секретар, след промените пък бе назначен в директорския борд, а етапът на РМД-то му помогна да се сдобие с основния пакет акции.

На втората цигара телефонът пак нададе вой. Счетоводителката.

- Г-н Гунчев, пристигна лепилото за плочките, на фирмата ли да го пиша?

- Много ясно, нали сме се разбрали, какво ми звъниш за глупости!

- Да де, ама пак да питам. И една поръчка тука има, превода на документацията, ще я плащаме ли вече, забави ли сме я втори месец и се обадиха пак от фирмата.

- Тия ще чакат, какво само препират. Да не са само те. Като им дойде редът, ще им платим.

- Понеже ще ни трябва преводач като дойдат италианците ….

- Че намери други, това ли да те уча.

Откак бе започнал строежа на новата си къща, Гунчев държеше да одобрява лично всеки разход и където можеше да се отлага плащане, отлагаше. Всъщност нито фирмата, нито кризата бяха причина за високото му кръвно напоследък, а именно този строеж, който за него се бе превърнал в център на вселената. Думата "къща” твърде омаловажава мащабното съоръжение, кацнало в подножието на градския парк, което трябваше да се възвиси като основната архитектурна атракция на иначе запуснатото селище. Затова всичко трябваше да е перфектно. За модел служеше домът на брат му, който живееше в областния град, движеше бизнеса си наред с политиката и се радваше на неоспоримо влияние в околността. Щедро спонсорираше предизборни кампании, често го посещаваха от най- високо ниво, затова трябваше да посреща гостите си подобаващо. Замъкът му беше изграден с вкус, дори последният гвоздей в него беше внос от чужбина и основната цел на младия Гунчев сега беше да надмине това съвършенство. Все пак имаше предимството на двете години напредък в архитектурата и дизайна. Макар че беше назначил технически ръководител, той лично контролираше всички дейности там, разправяше се с доставчици и майстори, оглеждаше всички детайли, извивки и ъгли. Косата му окончателно побеля, но пък това, заедно с масивната фигура, му придаваше съвършения облик на градски велможа, когото хората от неговия сой срещаха с респект, а пък по – нисшите със страх.

Секретарката плахо почука.

- Г-н Гунчев, дойде журналистката, за която вчера Ви казах, да я поканя ли?

- Да влезе след десет минути, ти направи кафе.

Гунчев стегна вратовръзката и колана, поизпъчи се пред огледалото и доволен от вида си изпробва няколко респектиращи пози зад масивното бюро. Макар и да му досаждаха, разговорите с журналистите от местния вестник бяха важни за бизнеса и имиджа му, а и хората бяха професионалисти – знаеха, какво да питат и какво не. Пък и щеше да избута поне час. Тъй като цяла седмица валеше ту сняг, ту дъжд, строежът не работеше и трябваше да уплътнява времето тук. Предположи, че журналистката ще постави все пак въпроса за закъснелите заплати, затова попрехвърли ежедневника, за да се запаси с някоя друга фраза на тема "криза". После се намести в най- добрата поза и зачака да влязат вестникарите с фотографа.

А!

2010-01-29T21:32:00.002+01:00

„България ще подкрепи кандидатурата на Турция за членство в ЕС при изпълнение на всички необходими критерии, обеща премиерът Бойко Борисов на президента на Турция Абдуллах Гюл при посещението си в Анкара.” – това се твърди в електронното издание www.Vesti.bg

Може би пропускам нещо, но не помня да се е обсъждал подобен вариант в България. А не е зле понякога да ни питат какво подкрепяме и какво не. Все пак и ние сме в тая България. Навремето Първанов и съпартийците му плакаха за „братята” сърби, страдащи под ударите на американската агресия, без да ни питат имаме ли наистина такива братя. Сигурно са си извадили заключение от отколешните пристрастия на купонджиите към "сръбското".

При посещението си на гръцката граница тия дни Борисов обяви и гърците за наши братя, което не им попречи още на следващия ден да държат роднините си при - 20 градусов студ навън.

Сега изглежда и с турците ще пием брудершафт. От толкова братски прегръдки направо ще ни заболят кокалите!

Хубавото е, че посещението в Турция се случи след, а не преди това в Германия. Че не се знае Анджи-то как щеше да реагира на братската ни подкрепа за турското ЕС - членство.

Снимка: top10-kiev.livejournal.com/229365.html

ДОБРУТРО, БЪЛГАРИЯ!

2010-01-28T23:44:00.002+01:00

Обичан от едни и будещ неприязън у други, Милен Цветков пак се оказа аут. С мъгляви обещания за „нов проект”. А Нова ТВ продължава да търси мечтания си водещ. Може би ще е най-добре да продуцира едно реалити за тази цел.

Както може да се очаква, новината предизвика напълно противоположни коментари в интернет пространството. В много от мненията се изразява възмущение от раболепието на телевизията, прогонила „неудобния” Цветков, който задавал смело въпроси и не спестявал нищо на събеседника.

Честно казано, никак не ми харесва нито Цветков, нито сутрешния блок на Нова. Дори напоследък нямам впечатление доколко е неудобен, тъй като колкото пъти го включа, попадам или на реклами или на безцелно търсене на нещо си из социалните мрежи. Особено ме радва едно странно създание с френско име, което се опитва да придаде някаква форма на физиономията си с още по-странно катинарче. Кое от всичко това е неудобно на някого, не мога да кажа. През последните дни например, докато в същото време по БНТ се обсъждаше проблема със закриването на болници, по БТВ говореха за това как обществото приема психично болните, а също и за помощите за бедстващите в Хаити, Милен и Лора занимаваха аудиторията с една адски актуална и наболяла тема за масовото БГ население, а именно „Що е лукс?” Неудобно наистина, като се има предвид, че за голям процент от гражданите на тази еврочленка, лукс е да се топлят с ток или парно, да отидат един път седмично на заведение, да си купят нови обувки и палто и пр. подобни луксове. В продължение на половин час разни светски лъвове и лъвици демонстрираха часовници, ланци и изобщо завидна покупателна способност. Да, беше ми неудобно.

Научавайки новината за раздялата, помислих, че най-после Нова ТВ е осъзнала необходимостта да прояви малко повече вкус и социален усет. Да, ама в някой друг живот. Защото според програмния директор Олга Лозанова, "ерата на хард сутрешните блокове отмира" , зрителите не искали да гледат силно журналистическо присъствие, а „сервизна информация” (каквото и да значи това).

Лично мен "сервизната", консервната или пък луксозната информация на Нова изобщо не ми липсва. Имам достатъчно други възможности да науча това, което ме интересува. Слава Богу навреме се научих как да се съпротивлявам на инерцията на простотията. Жалкото е обаче, че телевизия с такива финансови ресурси полага толкова неистови усилия да заглади и шлифова колкото може повече мозъци.

Да се чудя ли тогава, че за братята ми българи най-великият роден градеж е Димитровград, а най- големият романтик в любовта - Вапцаров? Вярно е, Нова ТВ няма принос към тези класации, но затова пък е истински отличник в масовия медиен стремеж да се профанизира окончателно и по възможност безвъзвратно безкритично зяпащия и пиещ бози зрител.

НА КАКВО МИРИШЕ?

2010-01-20T22:46:00.001+01:00

Това му е хубавото на скандала - колкото повече се разгаря и задълбочава, толкова повече храна дава за всеки, решил да намери в него нещо, над което да упражни епистоларните си умения. От една страна, пък от друга страна…….. . И понеже се включвам накрая и повечето неща вече са казани, ще се упражня над онова, което на мен ми направи впечатление.

Въпреки всичките клетви и отрицания еврокомисарската одисея на Румяна Желева още отначалото бе съпътствана от аромата на червените мафиотски пари. На червената българска роза. Символът, заменил сърпа, чука и житния клас, безкрайно чужди на комунистическата олигархия. Този аромат стана чак задушлив след оповестената връзка на г-жа Желева с фирмата „ЕТКО Шнайдерс” ООД, деривация на една от многото външнотърговски фирми, чрез които ДС е източвала години наред държавни средства, въртяла ги е, преразпределяла ги е, та в крайна сметка част от тях са се озовали в митологичните червени куфарчета, дето уж ги няма. Няма смисъл да се търси яснота в тази връзка. Целта, с която се основават такива фирми е именно да няма яснота. (Едно доста разбираемо обяснение на функционирането им можем да прочетем в "Кучешки времена" на Илия Троянов. Може би и на много други места, но на това попаднах наскоро, а и литературата е от висока класа, така че си заслужава). Името на Желева обаче изплува там и гюлът пак замириса. Все пак ми се струва, че несправедливо обвиниха госпожата в некомпетентност. Може в момента да не знае къде е „сомалийският ” залив, но сигурно е добра запозната с географията на офшорните зони и банковите трансфери. Така че колко му е да научи и за заливите.

Един неприятно остър аромат се разнесе откъм родното ляво. Странно е, че именно бившият ни външен министър и настоящ евродепутат Ивайло Калфин се изяви като съдник на гореспоменатото поприще на нашата кандидатка. Според него "асоциирането на г-жа Желева с такава компания е сериозен удар срещу нейната почтеност", а „компаниите, основани от бившите комунистически служби, все още са най-добре пазената тайна на прехода, и са отговорни за ограбването на голяма част от средствата на страната”. Отдавна чакаме това признание. Защо обаче г-н Калфин не го направи на родна земя, а изчака за стъпи по европейските коридори на властта, че да се дистанцира от миналото на партията си. Страхуваше ли се от нещо или от някого? Защо до последно агентите на бившите служби се явяваха като ментори във всички услужливи медии и размахваха назидателно пръст.

Гюловият аромат се носи упорито и над "дългата скамейка”, а и над трамплина на ГЕРБ. Като започнем от самия му лидер с неговото охранително минало. Да не забравяме първия препъни камък на кабинета, Божидар Димитров, изградил блестящата си кариера на учен, при това съвсем не „феодален старец”, благодарение на услугите си към Първо.

Наскоро попаднах на едно интервю на финансовия гений Дянков за „168 часа”. В него той споделяше, че започнал да учи икономика в „Карл Маркс” (понастоящем УНСС), скоро обаче му омръзнала комунистическата икономическа теория и се прехвърлил във Виена. Любопитен и все още неразработен факт. Някой да си спомня по онова време да са висели по стените на университетите обяви за магистратури или студентски обмен в чужбина? Дори и най-талантливите простосмъртни студенти само на магия можеха да обменят опит в СССР или в ГДР. За отвъд Желязната завеса бе абсурдно да се мисли.

А сега и тази история с Желева

Доколко всъщност е искрена декларираната от Борисов неприязън към комунистите? И ако е искрена, какви са нейните истински мотиви?

Лошото е, че сме още само в началото. Докато настъпи всеобщото осъзнаване на 70 те процента, току виж изтекъл цял мандат и без да се усетим още няколко години от мизерното ни живуркане.

И ЗАЩО ЩЕ СЕ СЛУХТИ?

2009-12-28T23:21:00.026+01:00

Така или иначе ЗЕС е приет. Радетелите за спазване на гражданските права може и да продължават да мърморят и да се изказват компетентно или пък емоционално по блогове и блокове, това едва ли ще обезпокои рейтинговата нова власт. Колко е "нова", историята един ден ще покаже.

Какъв е изобщо смисълът от занятието? Според законотворците – за нуждите на националната сигурност, за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления. Вместо да заекват неубедително в сутрешните блокове, нека представителите на МВР да извадят една статистика, от която да се вижда колко и какви тежки престъпления са разкрити с помощта на СРС-та.

Най - пресен пример за това, колко е безсмислено да се нарушават правата на хората с оглед на сигурността им е атентаторът Абдулмуталаб. Както в САЩ, така и в Англия, където се е подвизавал младежът, гражданите отстъпиха много от демократичните си права, които иначе упорито и неотстъпчиво защитават. И там се слушат телефони, по летищата се претърсват и най-съкровените ъгълчета на чантите, че и бельото даже. Камери следят и записват в магазините, училищата, по улиците. Личното пространство е сведено до минимум. Ако в дома си разполагаш с лукса да имаш своя стая, можеш да останеш час -два на ден насаме с мислите и пороците си. И ето, че нормалните хора се свиват като затворници, озъртат се виновно и се питат дали не изглеждат подозрителни, ако си пуснат щорите. А пък Абдулмуталаб - овците си щъкат необезпокоявани кеф им в Англия, кеф им в САЩ или пък да забършат някоя бомба в Йемен. Компетентните органи дори не са обърнали внимание на предупрежденията на бащата, че синът му проявява радикални възгледи. Сега се цитират и учителите му, които се сетиха, че бил защитавал режима на талибаните. Червената лампичка не светва даже, когато съюзникът Великобритания му отказва да го пусне да продължи образованието си, поради някои съмнителни връзки. Неогрялата мнозина българи мечта за щатска виза става реалност за Фарук.

С оглед на тези факти легендарните усилия на ЦРУ да опази сигурността на страната си остават легендарни и дават храна на маса гладни холивудски режисьори и сценаристи. Все някой трябва да ги храни!

И отново с поглед към родната действителност да помислим за какво ще се използват и са били използвани подобни материали, предмет на въпросния ЗЕС и на толкова дискусии. Честно казано вълнението на правозащитниците ми изглежда малко преувеличено. Всички знаят, че МВР подслушва. При това без да си играе да иска разрешение от разни там съдии. Като пример за пореден път бих посочила уволнения от министър Цветанов старозагорски комисар, натъпкал стаята на шефовете си с бръмбари, за да може евентуално после да ги шантажира. Разбира се, че подобни материали не могат да се използват в процес, ама кой въобще говори за процес. Достатъчно е да притиснеш когото трябва с един запис, с една разпечатка или деликатен мейл. Гузната съвест едва ли ще има сили да се опълчи на неправомерното им използване. А и да не е гузна, бързо може да я превърнат в такава. Тези неща са дългогодишна практика на ДС, а пък както всички знаем, тя все още е навсякъде около нас. Грижи за сигурността ни с опитна и веща ръка. И уши.

Лошото е, че докато правозащитници и ченгета спорят в топлите телевизионни студия, навън случаите на отвличания продължават. Случаи като Белнейски продължават да остават неразкрити. Красьовците и баджанаците им продължават да доставят закуски на съдиите и да им правят ремонти. Те от своя страна продължават да си вземат по 15 порядъчни заплати годишно.

Сигурно има статистика за доверието на американците към институциите им. Щом една толкова маниакално привързана към гражданските си права нация е съгласна да се лишава от тях вероятно това доверие е доста голямо. Странното е, че макар ние ежедневно да псуваме депутати, министри, ченгета, съдии и изобщо всичките си държавни институции, защото нямаме никакво доверие в тях, толкова безболезнено сме готови да им отстъпим всичко, което поискат от нас. На хората, дръзнали да се опълчат срещу подобно посегателство, се гледа като на вманиачени компютърни специалисти, които трябва най - добре да се натупат едно хубаво, че да престанат да дрънкат глупости, от които не разбират!

ЗВЯРЪТ В МЕН

2009-12-15T11:51:00.007+01:00

През 1509 Еразъм възхвалява човешката глупост в различните й проявления. Животът в онези години не е предлагал толкова голямо разнообразие на забавления и прищевки. Предполагам, че това в известна степен е ограничило победното шествие на неговата героиня, но в днешно време просто не могат да й се хванат спатиите, дето се вика. Дали е порок или не, нека спорят специалистите по морала. Аз знам обаче, че понякога е вредна, което я прави опасна и налага последователната, систематична, макар и отчаяна борба с нея.

Ровейки се из една от известните социални мрежи, попаднах на заглавието: „Жив таралеж в дамска чанта – последният писък на модата!” Наистина се изненадах, защото новината беше от Острова, а доколкото знам, законите за защита на животните се съблюдават изключително строго в истинските европейски страни. Оказа се обаче, че действително съществува една разновидност африкански таралежчета, които могат да се отглеждат като домашни любимци. Гневът ми падна с 1 градус.После обаче се вдигна с 2. „Това е последният хит сред модните аксесоари при богатите и известните, съобщи „Дейли Телеграф”. Доскоро подобна роля играеха малките кученца, порода Чихуахуа. /…./Оказва се обаче, че таралежчето е по-добрият избор, защото изисква много по-малко грижи, а и размерът му е такъв, че се побира лесно в шепа и малка дамска чанта.”

Колко големи трябва да са глупостта ти, празнотата ти и безчувствието ти, за да третираш животното като аксесоар?

Сред главните носителки на тези аксесоари били футболни съпруги, модели и дами из хай лайфа. Май няма нужда да оплакваме ниското качество на родния елит. Той просто навсякъде си е такъв. Ако бях журналистка в дъждовния Лондон, бих потърсила някоя от тези Бекъмовици, за да я питам: „А какво направихте с Вашето Чихуахуа? Ами това таралежче ако направи белята в чантата Ви, какво ще направите? Ще го захвърлите в първия кош, за да хукнете към "Хародс” за нова чанта? А в кой кош ще го изхвърлите – за биологични отпадъци ли? Аааа извинете, между другото, тези обувки от крокодилска кожа ли са?"

Ако все пак имат някаква мозъчна дейност, двукраките домашни любимки са научили за пред природозащитниците и такива заядливци като мен познатия урок: "Ние все пак ги отглеждаме, грижим се за тях, не ги колим и ядем. Аз съм вегетарианка например и от години грам месо не слагам в уста.”

Има известна разлика и тя се казва целесъобразност. Звярът в мен иска месо и скривайки се зад двете хиляди страници на Библията, която ме признава за венец на Творението, хапвам свинско със зеле и пилешка кълка. Човекът в мен обаче се опитва доколкото може да еволюира и да защити тезата на Библията. Ето затова ме ядосва подобен подход към природата. Безбройни са случаите, в които тя става жертва на човешката суета – модните дрехи от кожи, аксесоарите от части на животни, излизането на мода на определена порода кучета или котки, при което демодираните биват изоставяни, боевете с кучета и други животни. Какво значи клишето "Обичам природата"? Да се снимаш ухилен като ряпа пред алпийските ски- писти или на джета, порещ вълните над хорските глави? Много ще е добре да не обичаме толкова природата, а малко повече да я уважаваме, заедно с всичките й създания. (Признавам си, че изключвам хапещите инсекти, те са малко в повече.)

И накрая, това което ме довърши, беше реакцията на коментаторите: „Оууу, колко сладичко!”, ”Айййй, искам и аз такова!!!” Цитирам по памет и с отвращение.

Снимки:http://de.wikipedia.org/wiki/Erasmus_von_Rotterdam ; www.petstorevip.com/offers/p89_0.jpg

ОБРАТНИТЕ ИСТИНИ

2009-12-12T23:36:00.003+01:00

Като всяко добро момиче и аз си падам по лоши момчета. Затова един от любимите ми поети е средновековният никаквец Франсоа Вийон.

А едно от най-популярните му стихотворения е „Балада за обратните истини” :

(Последната строфа в превод на Васил Сотиров:

Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред. )

Като гледах днес новините и за пореден път се сетих за това стихотворение. Ето и някои обратни истини, които си представих:

Доган НАИСТИНА се отказва да е лидер на ДПС.

Станишев се засрамва.

Пенсионерите НАИСТИНА получават /или НАИСТИНА не получават/ коледни добавки.

Бойко изпълнява онова, което е обещал.

И т.н. Спирам дотук, всеки може да продължи както го влече.

Добре, че нямам таланта на Вийон, та не се опасявам, че ще ме споходи неговата орисия. Даже и на Пишурката нямам таланта. Но пък от друга страна бездарието е спасило много народ. А в днешно време даже и храни маса самозвани звезди. Че като се има предвид накъде върви демокрацията напоследък, знам ли кой какво чете и къде докладва?

МЪЖ НА МЯСТО

2009-12-08T20:43:00.003+01:00

Обща характеристика: Бял, хетеросексуален, нормален, семеен

Възраст: Средна

Професия: достопочтена

Месторабота: институция от законодателната, съдебната или изпълнителната власт

Политическа принадлежност: консерватор с либерални възгледи за партийната лоялност

Религия: по избор и интерес: християнин, масон, темплиер, розенкройцер

Хоби: приятна компания с всички съпътстващи екстри

Спорт: според физическите възможности и предразположения: лов, голф, ски

Любимо ястие: вратна пържола

Любимо питие: Johnnie Walker, Шато не знам си кое

За какво може да се използва:

- от жените: създаване и съхраняване на домашен уют, благополучие, сигурност и спокойствие, продължаване на рода

- от мъжете: осъществяване на универсални политически цели

Рискове в общуването: възможна е непредвидена и внезапна смяна на приоритетите. Въпреки това между две смени си остава мъж на място, излъчва стабилност и самоувереност.

Фото: www.rzs.bg/index.php?t=2097

ИСКАМЕ ФИЛМ!

2009-11-30T21:33:00.002+01:00

Днес имаше една всепоглъщаща новина! Дотолкова доминираща, че остави в сянка всякакви пръкнали се случайно земетресения, горящи влакове, убити полицаи, сини, жълти и червени избори. Гунински младши, върнаха го! От сутринта до вечерта се предлагаха сведения, кадри, версии, предположения, категорични твърдения, контратвърдения, мълчание. Дори за миг не се допусна аудиторията да остане назад от развитието по случая.

Само че всички електронни, печатни и разни други медии твърде дръзко предположиха, че аудиторията наистина се интересува от цялата тази информация и затова изключително натрапчиво й досадиха. Може би това звучи жестоко? Да, но не и лицемерно, както се опитват да ни внушат. И каквито се опитват да ни направят. Благочестивите християни (а спазвате ли поста?) ще се прекръстят и ще рекат, че трябва да съчувстваме чисто човешки. Е, ще стигна и дотам, за да обясня, защо не можем. Ние, неблагочестивите. Първо обаче ще тръгна от самата "информация" и цялата й комичност.

Смешно е неведението на бащата за повода на отвличането. В известна степен може наистина и да не е ориентиран, тъй като поводите може и да са доста повече от един. Но да твърди, че е изключено мотивът да се корени в бизнеса или политическата му кариера (които си вървят слепени като сиамски близнаци), след като има участие в редица фирми, някои от тях свързани с петролния бизнес, други със строителство и туризъм, има за другар Валентин Златев, освен това е общински съветник от БСП и бивш агент, та да твърди подобно нещо, просто е чак обидно смешно. Затова е нелепо телевизиите да участват в играта му и да ни сервират на закуска, обяд и вечеря подобен евтин буламач.

Подозрително изглежда и спокойствието, с което сякаш протече целият случай и намери някакъв възможно най - безболезнен изход. Което навежда на мисълта, че не само бащата, но и полицията е разполагала с достатъчно информация и е участвала в разрешаването му. Затова сега някой да се прави на изненадан, че да се опитва да изненада и мен, също е трагикомично и недодялано!

И сега стигам до обяснението, защо онези от нас, които са искрени поне със себе си, ще признаят, че не могат да проявят съчувствие. Защото ако приемем, че от демографски топящото се седем милионно българско население около два милиона са били атакуваните от новинарския поток зрители, нека да предположим каква част от тези два милиона живеят в същата България, в която живее сем. Гунински. Дали ще напълнят едно по-голямо село? Айде да кажем ще се съберат в един малък град. Останалото българско население е обект на по – друг тип престъпност, която обикновено остава неразкрита, става част от статистиката и проблем на потърпевшите. Остава неизпълнено обещание на всяко следващо правителство или на всеки следващ вътрешен министър. Голяма част от това население не се опасява от отвличане, защото е крайно безинтересна мишена поради своята неплатежоспособност, казано направо - мизерия. Затова то трудно се идентифицира със семейство Гунински. На това население като му поднесеш новината, че вероятно е платен един милионен откуп, то трудно може да я смели, понеже съзнанието му не може да обработи и материализира въпросния милион.

Накрая, немалка част от това население свързва дереджето си, а и хала на държавата си с начина, по който този малък град от семейства Гунински въртят бизнес и политика през последните 20 демократични години.

Целият този фарс дори не става за филм! Интригата е толкова нескопосана и съшита с бели конци, че прилича на всички онези изкуствени театрални филми, които българското кино избълва напоследък. И заради които му клъцнаха с право субсидиите. За същата, че и по-строга ножица плаче и БНТ.

А зрителите, ако искат да гледат нещо интересно за отвличане – започна нов едноименен сериал по AXN, който си струва. Приятно гледане!

ЗА RE:TV С БЛАГОДАРНОСТ И НАДЕЖДА

2009-11-28T13:53:00.001+01:00

Трудно е да се разделиш с нещо, станало част от ежедневието ти. А сигурно за хората, отдали професионализма и живота си на тази телевизия е стотици пъти по-трудно. Може би затова ще бъде от значение за тях да разберат какво е означавал трудът им за техните зрители.

За какво съм благодарна на RE:TV?

В момент на все по- нарастваща профанизация и което е много по – лошо слугинаж на медиите, тя обърна внимание на това, че има и друг сегмент от зрителската аудитория и се насочи към него. Макар и малък, този сегмент обхваща хора, които гледат по- надалеч от уютната си вечеря в компанията на Слави, интересуват ги новини и извън дългоочакваната победа на поредния неосъществен талант и са загрижени за страната в която живеят. А немалка част от тях са напуснали. На тази раса зрители RE:TV предложи разнообразни новини и публицистични предавания, различни гледни точки, обективна информация. Някои ще кажат, че телевизията е имала ясно изразена политическа позиция и пристрастие. Дори да е така, никога не й е липсвала обективната оценка и стремежът да се даде дума и на другата страна. А от безгръбначни, но "обективни" телевизии ни е втръснало.

Случвало се е скромният ми блог да гостува на "Булевард България", което е голяма чест за мен. Встрани от личното удовлетворение мисля, че този начин на комуникация кара човек да се чувства значим със своята позиция, дава му възможност да я заяви открито и без страх. Позволява му да бъде някой.

Казано в обобщение, за двете години от съществуването си RE:TV активно участва в изграждането на гражданско общество в България, каквото в годините на прехода дори демократичните партии не успяха да създадат. Мисля, че сега основите са положени и тази телевизия допринесе много за това.

Голямо уважение заслужава фактът, че RE:TV не направи компромис с качеството. Вероятно финансовите затруднения са били предвидими, като се има предвид фактът, че това не е комерсиална медия. Въпреки това обаче, тя остана вярна на публиката си и не се плъзна по плоскостта на лесния успех и бързите пари. За жалост на твърде висока цена!

Да, положението изглежда мрачно и безнадеждно. Но RE:TV успя да покаже един модел на качествена медия, медия с гражданска позиция и принципи, на които остана вярна дори с цената на съществуването си. Това е, което дава надежда. Все пак има и други хора, има и друг морал. Ако всички ние подкрепяме с действията и общественото си поведение този морал и ценности, този вид хора ще стават повече и повече, медиите ще стават по- добри, държавата ни ще става по-европейска, животът ни – по-хубав.

Вярвам, че добрите професионалисти от телевизията ще намерят бързо нов път за изява, искам го и заради тях и заради всички техни зрители, които ги очакват!

До скоро!

ЗАЩО СЪМ ПРОТИВ ИМПИЙЧМЪНТ НА ПЪРВАНОВ

2009-11-26T00:06:00.006+01:00

Не защото го харесвам или пък се оставям да ме облъчват с приказките за едва ли не неприкосновената президентска институция. Напротив, мисля, че с неприкосновеността на този или онзи веднъж завинаги трябва да се приключи. Нека имунитетът си остане само медицинско понятие, което да си спомняме при поредната грипна епидемия. Всички други сме хора и грешим. Когато от грешките ни не следват твърде големи злини, можем да се молим за прошка. Ако обаче те водят до разруха и беди, заслужаваме да понесем кръста си и да ги изкупим.

Мога да простя на Първанов и архара и безсмислените прескъпи воаяжи, и гостуването в чалгаджийски шоу—програми. Все пак си е нашенче от село и образците му на подражание са по- скоро от Изтока. Не мога обаче да му простя широкия чадър, под който приюти престъпници като Вальо Топлото, Овчаров, Петков, Ковачки, редица провинциални феодали, чиито замъци наобиколи покрай кампанията си. В правния свят тези грехове може би нямат стойност на престъпления, така че импийчмънтът е юридически несъстоятелен. Според мен обаче са си истинска държавна измяна и отстраняването му би било напълно заслужено.

Защо обаче не искам да е сега?

Защото в момента и кучето на Бате Бойко би станало президент, ако зад яката му каракачанска гърбина се ширнат бойковите рамене и двамцата се усмихнат чаровно за снимка. А не мисля, че това е добре. Примери за последиците от безкритичното си отношение имаме достатъчно.

Все още не можем да кажем какъв ще е ефектът от политиката на новата власт, но едва ли сме далеч от отрезвяване и охлаждане на страстите. Тогава може би ще помислим, ще попремерим веднъж, дваж, па тогава ще отрежем. Определено не би било за наше добро ГЕРБ да се сдобие с чадър от рода на Първанов. Затова, нека оставим "социалният президент”, при това ”на всички българи", сам да се дискредитира окончателно, пък после ако ще да прави партия. В сърцата и паметта ни винаги ще си остане агент на службите, архитект на най – корумпираното и престъпно правителство в новата ни история, модел на политическо поведение, който не бива да се повтаря. Именно затова съм против да се налага да му избираме заместник сега.

С голяма доза сигурност може да се очаква, че мъдростта на изтънелия джоб ще накара хората да мислят, да избират, да мерят и теглят. С известна доза надежда може да се очаква, че Синята коалиция ще престане да си прави харакири, както последно стори на кметските избори, ще реши какво е и какво ще прави и ще предложи на хората някаква реална алтернатива.

Дотогава можем да погледаме с наслада дългия залез на Първанов и да му махаме за сбогом.

Снимки: http://razloginfo.com/print.php?news.944

www.vsekiden.com/.../parvanov_strelia.JPG

ЖЕРТВИТЕ НА БЮРОКРАТИЧНАТА БРАДВА

2009-11-24T08:33:00.005+01:00

Все още помним как рекламната предизборна брадва сече пенсии, заплати, детски добавки. Сече по телевизията, сече дори в училищните сайтове. На фона на тази съвсем истинска, а не рекламна сеч, за която стана дума днес обаче, всичко останало бледнее - дори златните ланци и телефона на Красьо изглеждат просто поредната политическа суета на суетите.

Както съобщи Сметната палата почти половината от средствата на Фонда за лечение на деца в чужбина са останали неусвоени, в резултат на бюрократични спънки и нормативни неуредици. Известни са три случая на реални жертви на бюрократичната гилотина, деца, починали вследствие на месеци и години протакане. Това са известните. Не е известно колко от родителите просто са се отказали от този трънлив път и каква е съдбата на децата им. Не се знае дали тези, които все пак са се добрали до средства от фонда, са получили адекватна медицинска помощ. На Лелята зад бюрото не й е това работата. Тя приключва службицата си в 5 и оттам нататък пътят й минава през супермаркета и завършва на дивана с поредното реалити. Дори може да пусне някой благотворителен SMS. Повече от година, дори две, някои семейства са чакали Лелята да стигне до тяхната папка и да сложи един подпис. Вероятно Лелята е имала лошо храносмилане, главоболие или един Бог знае какво. Докато й премине, някои деца са пораснали в затвора на болното си тяло и така Лелята, която ги е осъдила на този затвор, просто е захвърлила папката им в коша. Брадвата казала „хряс”.

Това, разбира се, ще го наречете абсурдно. Само чакайте, има и още! Понеже ние по балкански не си знаем мярката. Самите лели и чичовци, работещи във фонда, изявили пред одиторите желание да им се поставели срокове, та да могат да си вършат работата. Което вероятно означава, че без срок за изпълнение на определена дейност, се ходи на работа, за да се пие кафе. Директорът на фонда пък, „д-р” (нарочно е в кавички, не че съм невежа) Николай Добрев заявил, че всъщност не е имало толкова нуждаещи се деца, че да се усвоят парите. А кого тогава е срещал т.нар. „д-р” в уютния си топъл кабинет и по коридорите на службата си?

Ще получат ли тези палачи онова, което заслужават? Не. Защото бюрократът няма лице. Подобно на палача той го крие зад качулката на безличното "ние".

Един от аргументите на атеистите, с които защитават своето неверие е: „Защо ако има един всевиждащ и милостив Бог, той допуска да страдат и умират невинни деца?” Можем ли да упрекнем онези, които не вярват в захаросаната и цинична институционална благотворителност, организирана от държавата по Коледа и Великден? Рекламирана, фотографирана, съпроводена с песни, танци и сълзи на благодарност. Докато брадвата на бюрократа сече ли, сече.

И аз не знам дали вярвам в тази благотворителност. Но вярвам, че когато в тази страна се възпита едно гражданско общество, то ще бъде водено не от стадно чувство, а от чувството за единство и неговата сила. И когато един ден поредният министър – бюрократ и Божи пратеник на земята вдигне брадвата си срещу него, хората няма да стоят и да слушат безропотно зле скалъпените му медийни обяснения, а ще застанат под прозорците на кабинета му и ще покажат, че са тук, все още са живи и са много.

Снимка: http://www.pe-foto.de/html/henker.html

ЕВРОПА ЛИ?

2009-11-12T11:51:00.011+01:00

Тези дни за пореден път изживяхме един празник изцяло медийно, изцяло без ентусиазъм, с повече горчивина, отколкото радост, задавайки си за пореден път въпроса „Това празник ли е изобщо?”.

Цяла демократична Европа, заедно с Америка и малко неуместното, но все пак знаково присъствие на Русия, излезе на площада в Берлин и събори отново символа на Желязната завеса, показа кое е най- висшето благо за света и за човека: СВОБОДАТА.

Цяла България остана вкъщи пред телевизора да гледа скучните политологически коментари от 50-годишния амвон на тоталитаризма. На ракийка със салатка, в схватка със смразяващия страх от свинския грип.

На следващия ден, 10 ноември, България започна медийния си празник на Демокрацията с назидателните напътствия на висш служител на ДС, за когото БКП / БСП остава единствената и незаменима партия - гарант на сигурността и просперитета. Неговия. През целия ден колегите му шестваха от едно в друго телевизионно студио, уж осигурявайки на медиите плурализъм и обективност. А всъщност заявявайки ни нагло, че са вечни и че никога няма да се освободим от тях.

Лидерите на Европа показаха, че са гаранти на демокрацията, че въпреки всички критики и съмнения, които търпят, са големи хора, а и че са лидери на държави с големи хора. В речта си пред Европарламента Вацлав Хавел за пореден път показа, защо е един от символите на Промяната.

Президентът на България от своя страна за пореден път доказа, че е президент на своята столетна партия, а не на всички българи, както упорито настоява. На думи. От една страна защити посланици, които с действията си са саботирали основата на всяка демокрация – свободния избор. От друга страна се потвърди и участието на ръководената от него партия в петролни сделки с един от основните врагове на демократичния свят. Също така и финансирането на тази партия с традиции от садамовия режим. Каква гордост!

Европа отбеляза с неподправено вълнение 20-годишното си единство и въпреки кризата продължи с оптимизъм към своето бъдеще.

България се събуди, изяде една шкембе чорба с чесън, смени канала и заспа.

HAUTE COUTURE

2009-11-04T11:21:00.010+01:00

Колекция 2009/2010

Да бъдем в крак с времето!

Да сменим костюма!

Стандартен модел

Американско оранжево

ВАМПИРСКИТЕ НАБЕЗИ НА ЧЕРВЕНИТЕ ПАРВЕНЮТА

2009-10-17T00:02:00.005+02:00

„Вампири, Таласъми” е един от малкото нови български филми, които са ми направили добро впечатление. Именно кадри от него изплуваха в съзнанието ми, когато разбрах, че другарката Масларова била обсебила пианото на Лора Каравелова. Филмът разказва за унищожаването на интелигенцията през първите години на комунистическата власт. В моментите, за които се сетих ставаше дума за това, как един сравнително богат и подреден с вкус буржоазен дом бива национализиран и в него се настанява многолюдна пролетарска челяд, която за нула време го освинва. Помислих си, че под цялото лустро на скъпи костюми, обувки, къщи и хотели, духовната нищета на червените парвенюта си е все толкова необятна, както и тогава.

За да приеме необходимостта от подобно лустро, червеният пролетариат извървява доста дълъг път на диващина и примитивизъм, а да води някакъв културен живот за него било чудовищен компромис с идеите на Революцията. Преди Сталин да се спомине и да се проведе Априлският пленум, партийният секретар в службата на баща ми (завеждащ отдел в исторически музей) го извикал на сериозен разговор, при който му наредил тутакси да захвърли буржоазните бомбе и балтон и да ги замени с каскет и ватенка. Майка ми пък (фотолаборант) била привикана от ОФ -организацията и й била направена забележката, че с лака и червилото приличала на развалена капиталистическа кокона, а не на добросъвестна соц. труженичка.

Как са еволюирали в културно отношение бившите шумкари, истински и мними, не се знае. Тъй като от край време са си обичали далечните пътешествия, имали са възможност да се огледат и извън културното си гето, та по някое време са се изчервили от срам (колкото и да е странно), озовавайки са по ватенка и с каскет на неподходящо място. В резултат на това станаха първи културтрегери.

В любимия град на другарката Масларова, Стара Загора, можеше да бъдат забелязани на всяка премиера, на всяко гостуване на чуждестранни оперни или балетни трупи. Освен с богатия си културен живот, градът на поетите се славеше и като сериозен индустриален център - машиностроене, химическа промишленост, роботостроене, ТЕЦ-ове и т.н. Всички тези предприятия имаха директори, зам. директори, партийни секретари и пр. елит. Та този елит редовно водеше другарките си на опери и концерти, за да покажат новите си тоалети. Тъй като обаче достиженията на световните музикалните гении бяха твърде чужди на природата им, често тези парвенюта имаха доста неуместно поведение. Или говореха, обсъждайки я тоалети, я готварски рецепти, я дебелината на балерините или пък аплодираха в неправилния момент, а след антракта закъсняваха. Както и да е, бяха смешни с претенцията си. През 1991г. сградата на първата извънстолична опера бе варварски опожарена. Досега червената номенклатура не успя да събере необходимите средства, за да я възстанови, та да може да прави там парад на новите си и далеч по-скъпи отпреди тоалети. Е, другарката Масларова все пак построи социален център, понеже много добре знае, че само с духовна храна не се живее. За хотели нищо не споменавам, че можело да ме осъди. Необходимостта да се пилеят пари по разните му театри и опери отпадна и след като чалгаджийската култура почти официално се утвърди като елитна, а знойните й изпълнителки бяха всепризнати за ВИП.

Вероятно затова и бившата министърка се е разделила с въпросния инструмент и го е дарила на музея (за което има разписка – „Пиано на Лора Каравелова – 1 брой”). А може би вече не е пасвало на обзавеждането в дома й. Твърде старичко е като го показаха. Че не е акордирано и свири фалшиво, няма никакво значение, едва ли е мислила да го използва по предназначение. Най-много да е служило като поставка за саксиите й с мушкато или с някое екзотично цвете, донесено от далечните й и прескъпи за нашия изтънял джоб воаяжи.

Каквато и да е истината, новината в крайна сметка е добра – пианото се оказа в музея, а другарката Масларова се ядоса.

ПАЗАРНАТА РЕГУЛАЦИЯ НА ПРЕСТЪПНОСТТА

2009-10-10T23:38:00.004+02:00

Един от любимите ми напоследък персонажи, вече бившият областен шеф на старозагорското МВР, главен комисар Тончо Михайлов, пак влезе в устата на медиите, макар и не по толкова оригинален повод, както преди. В републикански мащаб човекът се прочу след като в началото на септември дръзна да подслушва инспектиращите го шефове. Днес пък го споменаха във връзка с протекцията, която оказвал на престъпна група, продавала алкохол без бандероли. Очевидно след като протекционизмът позволява престъпността да цъфти и връзва безпрепятствено, вместо да бъде изкоренявана като вреден за обществото плевел, излиза, че единственият начин да се ограничи донякъде е пазарната й регулация. До този извод стигнах и след един разговор с бивш служител на системата, който проведох съвсем наскоро.

Питам го аз: „ Добре де , защо толкова време ги държахте тези цигани на автогарата, дето играеха на „Тука има, тука нема” и всеки ден обираха маса народ? Много добре ги знаехте кои са.” А той вика: „Не можеше, имаха големи връзки”. Аз: „ Че колко големи връзки пък ще имат тези въшльовци?” Той: „Въшльовци, ама с времето големи пари направиха. Плащаха, където трябва.” Пак аз: „ И как изведнъж изчезнаха след 10 години?” Пак той: „Просто вече нямаха пазар, хората спряха да им вярват и не се хващаха да играят.”

Ето къде било значи разковничето. Че то проста работа било! Ще изкарат някой разкаял се наркоман по телевизията и той като Димитър Попов навремето ще се обърне към нацията: "За Бога, братя, не купувайте!" Подобни инициативи ще се проведат и в ромските квартали, за по-сигурно от врата на врата. „За Бога, братя, не крадете! Не продавайте алумин, плащайте тока!” За да бъдат подплатени тези призиви, разбира се, трябва да се измисли нещичко за мотивация.

Много актуално и важно е да се пресече наивната вяра на хората в телефонните измамници, които явно имат някъде нелегален университет, където разработват все по-нови техники и ги усъвършенстват. Най-добре, както на строителните обекти е задължително да се провежда инструктаж за безопасност, във всяка фирма или учреждение да се провежда ежедневен инструктаж за отпор на телефонните измами. Само когато осъзнаем силата си на потребители и мощта на пазарния механизъм на търсене и предлагане, ще успеем да сборим престъпността. Защото, както се видя, ако чакаме на полицията, така и няма да го доживеем.