„Вампири, Таласъми” е един от малкото нови български филми, които са ми направили добро впечатление. Именно кадри от него изплуваха в съзнанието ми, когато разбрах, че другарката Масларова била обсебила пианото на Лора Каравелова. Филмът разказва за унищожаването на интелигенцията през първите години на комунистическата власт. В моментите, за които се сетих ставаше дума за това, как един сравнително богат и подреден с вкус буржоазен дом бива национализиран и в него се настанява многолюдна пролетарска челяд, която за нула време го освинва. Помислих си, че под цялото лустро на скъпи костюми, обувки, къщи и хотели, духовната нищета на червените парвенюта си е все толкова необятна, както и тогава.
За да приеме необходимостта от подобно лустро, червеният пролетариат извървява доста дълъг път на диващина и примитивизъм, а да води някакъв културен живот за него било чудовищен компромис с идеите на Революцията. Преди Сталин да се спомине и да се проведе Априлският пленум, партийният секретар в службата на баща ми (завеждащ отдел в исторически музей) го извикал на сериозен разговор, при който му наредил тутакси да захвърли буржоазните бомбе и балтон и да ги замени с каскет и ватенка. Майка ми пък (фотолаборант) била привикана от ОФ -организацията и й била направена забележката, че с лака и червилото приличала на развалена капиталистическа кокона, а не на добросъвестна соц. труженичка.
Как са еволюирали в културно отношение бившите шумкари, истински и мними, не се знае. Тъй като от край време са си обичали далечните пътешествия, имали са възможност да се огледат и извън културното си гето, та по някое време са се изчервили от срам (колкото и да е странно), озовавайки са по ватенка и с каскет на неподходящо място. В резултат на това станаха първи културтрегери.
В любимия град на другарката Масларова, Стара Загора, можеше да бъдат забелязани на всяка премиера, на всяко гостуване на чуждестранни оперни или балетни трупи. Освен с богатия си културен живот, градът на поетите се славеше и като сериозен индустриален център - машиностроене, химическа промишленост, роботостроене, ТЕЦ-ове и т.н. Всички тези предприятия имаха директори, зам. директори, партийни секретари и пр. елит. Та този елит редовно водеше другарките си на опери и концерти, за да покажат новите си тоалети. Тъй като обаче достиженията на световните музикалните гении бяха твърде чужди на природата им, често тези парвенюта имаха доста неуместно поведение. Или говореха, обсъждайки я тоалети, я готварски рецепти, я дебелината на балерините или пък аплодираха в неправилния момент, а след антракта закъсняваха. Както и да е, бяха смешни с претенцията си. През 1991г. сградата на първата извънстолична опера бе варварски опожарена. Досега червената номенклатура не успя да събере необходимите средства, за да я възстанови, та да може да прави там парад на новите си и далеч по-скъпи отпреди тоалети. Е, другарката Масларова все пак построи социален център, понеже много добре знае, че само с духовна храна не се живее. За хотели нищо не споменавам, че можело да ме осъди. Необходимостта да се пилеят пари по разните му театри и опери отпадна и след като чалгаджийската култура почти официално се утвърди като елитна, а знойните й изпълнителки бяха всепризнати за ВИП.
Вероятно затова и бившата министърка се е разделила с въпросния инструмент и го е дарила на музея (за което има разписка – „Пиано на Лора Каравелова – 1 брой”). А може би вече не е пасвало на обзавеждането в дома й. Твърде старичко е като го показаха. Че не е акордирано и свири фалшиво, няма никакво значение, едва ли е мислила да го използва по предназначение. Най-много да е служило като поставка за саксиите й с мушкато или с някое екзотично цвете, донесено от далечните й и прескъпи за нашия изтънял джоб воаяжи.
Каквато и да е истината, новината в крайна сметка е добра – пианото се оказа в музея, а другарката Масларова се ядоса.
