КОЛКО СТРУВА ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ В МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА?

И каква е разменната валута - пари, петрол, оръжие? Как става ценообразуването – според националността, според казуса и какви са факторите изобщо?

Все повече стават случаите, които навеждат на подобни въпроси – българските медицински сестри, освобождаването на убиеца Меграхи, отвличанията на сомалийските пирати, случаят с Данка Панчова.

Въпреки че съществуват редица международни правни норми и конвенции, създадени в защита на индивида, който в демократичните държави има право на свободно придвижване, оказва се, че същите се прилагат доста избирателно. Държави, които декларират, че не преговарят с терористи, които само по подозрение за наличие на ядрено оръжие започват война с дадена държава, тихомълком плащат откупи, за да освободят гражданите си и така оставят проблема нерешен и удължават живота му. Именно тази двойственост създава усещане за несправедливост и несигурност. Така у всеки възниква въпросът: какво ще стане, ако съм аз? Достатъчно ли съм ценен за страната си, за да си мръдне пръста за мен? За българските граждани, изпитали на гърба си бездействието на посолства и консулства, този въпрос е стои особено остро. Всъщност и в случая с медиците, и с Данка Панчова благополучният изход не се дължеше на усилията на България. В някои от неблагоприятните случаи, придобили известност - българските шофьори Лазов и Кепов, а съвсем наскоро и Спаска Митрова България не успя да защити гражданите си. Да не говорим за множеството български емигранти, държани при нечовешки условия или просто измамени от чуждестранни работодатели. Най-често вместо да получат справедливост и възмездие, просто пият една студена вода или пък ракия, че да забравят. Излиза значи, че аз, българинът, ако не съм част от някакъв сложен международен казус, в който участват и Великите сили, просто съм обречен.

Каква е ролята на медиите тук и адекватна ли е реакцията им? Как използват понятието „обществен интерес”? Всъщност именно те са тези, които създават обществения интерес и веднъж вече създаден, го насочват в избраната от тях посока. Обикновеният човек често не знае и даже не се интересува, какво прави детето му в съседната стая, та едва ли ще се загрижи за пиратските набези на другия край на света. Неприятно впечатление направи натрапчивото им присъствие при завръщането на Данка Панчова. В стремежа си да отговорят на т.нар. „обществен интерес”, а да си кажем направо на клюкарското любопитство, така обсадиха жената и семейството й, че на зрителя и читателя чак му дожаля от новия плен, в който попадна достатъчно изстрадалото момиче. На всичкото отгоре, като не успяха да изкопчат достатъчно информация около освобождаването, създадоха едно впечатление на мистика, едно "абе има нещо тука", което определено едва ли е приятно за семейството.

"Общественият интерес" подгони вестници и телевизии и към Асеновград, където бяха успешно използвани като медиатори в една семейна драма. В крайна сметка потърпевши ще бъдат децата, които се сдобиха с печална звездна слава и според психолози, трудно ще я носят до края на живота си.

Но да се върнем на темата. Явно е, че международните отношения искат основно преразглеждане, за да се установи кои правила са валидни и за кого. Ако това е толкова непосилно трудно, просто да се направи един ценоразпис кой колко струва. Че да си знаем.

Снимка: www.podaruk.net/images/ds298.bmp

НАЧАЛОТО НА БЕЗКРАЯ, ЛОВЪТ НА ВЕЩИЦИ И ЙЕЗУИТСКИТЕ НОМЕРА

На 19 август, преди 20 години в Унгария над 600 души преодоляват граничните заграждения към Австрия и както бил казал Хелмут Кол изваждат първия камък от Берлинската стена. Важна дата, но, уви, след 20 години, в България никой не я е и чувал, затова пък всеки над 30г. може да каже кога е избухнала Октомврийската революция. За повечето страни от Източния блок, или поне за тези, които сега са членки на ЕС, това е началото на края. Края на един дълбоко нехуманен режим, обрекъл редица поколения на нещастно живуркане в лъжа, страх, лицемерие. Независимо как поколенията ще напишат историята, дали ще отсъдят, че режимът се е разрушил отвътре или пък главно отвън, тази дата ще трябва да се запомни, защото е запечатала стремежа на хората да изплуват от вонящото блато и да бъдат свободни. Да, за някои страни това е началото на края и те видяха този край.

Ние, българите, обаче видяхме само началото. После вместо да кажем „Good bye, Lenin!“ ние започнахме едно безкрайно завръщане към него, което почти достигна кулминацията си през последните 4 години.

Затова онзи, който успее да улови вещиците, причинили това на България, може би най-после ще успее да ни доближи до края. Дали това ще стане, предстои да видим. А ловът се очертава да е интересен за наблюдение.

Освен „лов на вещици” мракобесническото средновековие ни оставя и израза "йезуитски номера". Йезуитските номера са такива, при които истината се изопачава така, както е удобно, за да се постигне дадена цел. С такива номера бяхме управлявани през последните четири години и те са отличителната характеристика на Станишево - Първановата банда. Йезуитското изопачаване на истината продължава и сега, въпреки очевидните и неопровержими доказателства за масови престъпления на бившата вече власт. С всяка своя публична изява тези хора взривяват границите на търпимост и благоприличие. Затова най-добре просто да не се изявяват публично, дори това да е повод за обвинение в цензура. Те достатъчно се я прилагали, нека сега да опитат какво е.

МУЗЕЙ НА КОРУПЦИЯТА

Като чух, че строителната инспекция е открила огън по догановото барбекю, много се учудих. Понеже под барбекю аз разбирам моята скромна скаричка (няма да я онагледявам, че иска бая чистене) или пък най много ония дето ги дават по филмите. Но пък после доста се посмях на наивността си като разбрах, че ставало дума за това:

Принципно съм против рушенето, особено на нещо, в което в студ или пек са вложени човекочасове, някой после се е старал върху обзавеждането и уюта. Ще е жалко за труда на тези хора. Разбира се, ни най-малко не ми е жал, че ще се развали рахата на оня, дето е ял агнешки мръвки там. Както може да се види тук, рахата може да си го гледа и другаде. Ако и докато се стигне дотам да му бъдат отнети и други имоти, току виж построил летящата чиния, та завладял и Марс.

По-скоро си мисля, че историята трябва да се помни заедно с негативните си явления. Затова и не разбрах смисъла от превърналото се във фарс взривяване на мавзолея. Да беше си останал на мястото, че да подсеща какво представляват онези, които са го построили.

Някои от лагерите на смъртта са били превърнати в музеи, където хората ходят на поклонение пред жертвите на фашистката лудост. Същевременно си спомнят как се е стигнало дотам.

По същия почин и ние можем да си направим един музей на корупцията - явление, което държи страната ни в перманентна криза, бедност, безперспективност и т.н. Тъй като най-видните експонати на този музей като хотели, къщи, гори, спадат към недвижимостите, могат да бъдат включени в система, подобна на стоте туристически обекта. За онзи, който успее да ги обиколи и събере печати, да се полага награда – нощувка в хотел с всички екстри или пък вечеря във въпросното барбекю. За онези, които не могат да си позволят обиколка из вилаетите на Доган, на свиленградските митничари, из заменените и все още оцелели гори по морето, нека да има все пак една централна музейна сграда с макети и снимков материал. Понеже важното е да се знае какви са последствията от въпросното явление, редно е да има и отделение с не толкова атрактивни експонати като например: фишове от учителски и лекарски заплати, от обичайните за страната пенсия и детски добавки. Изгледът на затворените и рушащи се селски училища също ще е подходящ. Съвсем не рядка картинка е примитивният начин, по който възрастните жители на селата обработват земята си, че да изкарат някой домат и чушка за зимнина. Особено внимание заслужават и пътищата, които Батко така и не успя да оправи:

Хубаво ще е някой ден това да е само история. Със или без музей, добре ще е да се запомни. Това обаче няма да стане, ако си останем със събореното барбекю.

Снимки: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=202313 ; http://www.nasamnatam.com/comments/read/1406

ПОЛЕ ЗА ИЗЯВА

Както стана известно, нашумялата с натуралистичните си фотоси служителка на външно Лила Георгиева ни представлявала като консул в Чикаго, обслужвайки (да се надяваме по предназначение) цели 14 щата. На мен лично ми е все тя. Дали ще ме представляват задните части на Лила или ченге от ДС, голяма разлика няма - все задници ще ме представляват. Тъй като обаче напоследък скандално нашумя и бурният интимен живот на възстаричкия колега на Лила - Берлускони, неизбежно се заговори и за правото на политиците на личен живот – докъде се простира то и какви граници не бива да се прекрачват. И защо пък не бива да се прекрачват? Подобно на всички нерегламентирани законово морални въпроси и този е твърде субективен и зависи до голяма степен от обществената нагласа.

В някои западноевропейски държави например политиците открито признават хомосексуалната си ориентация. Един от първите, които направиха това бе берлинският кмет Клаус Воверайт. Тъй като общо взето в тези общества толерантността към хомосексуалните е един от белезите на демократичност, подобни новини не будят особено впечатление. Тук обаче едва ли столицата ще приеме с радост един подобен кмет. Надали и след утвърждаването на мачовския бойкборисов имидж. И обратно – ако някоя от секретарките в кабинета на Меркел например разпространи прелестите си в интернет, най- вероятно е да смени скоропостижно попрището си. И то не заради някакъв фалшив морал или неудобство от голото тяло, а най-вече поради това, че уважаващата себе си и що годе интелигентна еманципирана жена намира за обидно да сведе индивидуалността си до обект на тестостеронни въжделения.

В нашия шарен евроатлантически дом полето за изява на индивидуалността е твърде широко и разнородно. Макар че много ни се иска да сме модерни и разкрепостени, нашият български дом обаче още е постлан с шарената черга на баба. Когато преди време овалните приключения на Бил Клинтън не слизаха от новините, мъжката половина от българското човечество по-скоро се отнасяше благосклонно, отколкото укорително към подвизите му. А настоящите полови постижения на Берлускони най-вероятно будят не само одобрение, но и завист. В едно общество, в което фолк дивите са VIP и гръдните им обиколки са тема дори на официозните ежедневници, голотиите на Лила надали ще впечатлят някого. Все пак обаче едва ли има татко, който ще посъветва загазилия си по някаква причина в Чикаго син да се обърне към нея, за да му реши проблема. И тук опираме до отговорността на министъра, който има задачата да подбере един ефективен и действащ екип. „Мой/наш/чичов/лелин човек” у нас е важна характеристика от CV-то при всяко по-интересно назначение. Надали някой храни илюзии, че тази важна балканска характеристика изведнъж ще отпадне с идването на новата власт, която е поредната, заклеваща се, че изповядва нов морал. Засега ни остава обаче надеждата, че поне ще съчетае тази характеристика и с някакви по-съществени личностни качества.

Снимки: www.bulpress.net/documents/newsimages/138cf62./ images.ibox.bg/2009/07/08/berlusconi/430x298.jpg

ТУХЛА В ГЛАВАТА

Екстериор

Същественото

Народният гений е казал всичко кратко и ясно

Макар и да е малко вероятно, но все пак е възможно, някои от твърдо убедените поклонници на реалния социализъм напоследък да са притеснени за неговото бъдеще. Мога да ги успокоя – построили сме го за дълги години напред. В главите си.

Ще дам пример защо мисля така. Въпреки, че много ми се иска да съм точна, ще спестя конкретика по отношение на имената, за да си спестя и евентуални неприятности.

Получих като подарък /за който съм много благодарна, понеже беше направен от сърце и с вкус/ ваучер за туристически услуги на определена стойност. Принципно възможностите да го използвам са различни. Можех например да отседна в някой луксозен хотел, да пия коктейли в джакузито и да накарам да ми разтрият врата. Кой като мене! За мен обаче и хотелът с 10 звезди си остава просто хотел, т.е. място за временно пребиваване, където няма как да се почувствам уютно. Та затова предпочетох да сменя индустриалния въздух с морски, понеже ми е жизнено необходим, за да оцелея в трудовия период. Отивам в съответната фирма и казвам какво искам. От познати знаех, че на приемливи цени могат да се намерят много възможности за нощувка с всички необходими условия да се чувства човек удобно. Затова се учудих, че фирмата ги сведе до три. При цялото това изобилие от хотели, при кризата и конкуренцията в бранша през този сезон. Запитах се кой всъщност е клиент на фирмата - аз ли, на която трябва да намерят хотел или хотелите, на които трябва да намерят клиенти. Не питах дамата обаче, в тия жеги не искам да нарушавам допълнително ничий комфорт.

И ето ни при крайната цел. Влизайки в хотелската стая сякаш се отвори вратата към миналото и поехме обратно към детството. Вероятно последният ремонт, който беше претърпяло това мащабно съоръжение в ММЦ Приморско, меката на социалистическата младежка дружба, беше от 80-те години. Явно онези, които го стопанисваха, искаха някак да направят етнографски музей на тази епоха. Трябва да отбележа, че съм живяла 8 години в столичния Студентски град, в стаи, където се гонят хлебарки и където накрая си взех котка, за да гони мишките. Така че подобен хотел не може да ме стресне. И не това е въпросът. Въпросът е, защо фирмата ме изпрати там, а също и защо изобщо съществува подобен хотел.

В крайна сметка след рязък разговор с туристическата фирма семейният съвет реши да си платим неустойката и да се преместим на по-приветливо място, каквито имаше на всяка крачка. Оказа се обаче, че хотелът не можело да ни върне парите, които фирмата вече му е изплатила и дори искайки да си платя неустойка /макар че нямаше никакви документи, подписани от мен, които да уреждат по някакъв начин нещата/, не можех да си тръгна. Разговарях поне с 5 служителки, една от друга по-услужливи и любезни, които в крайна сметка ме изпратиха при шефа, който пък го нямало. Помолих да му се обадят, обаче те явно се страхуваха. Страх ги беше дори да погледнат към кабинета му. Накрая реших да се откажа и да не си развалям почивката с разправии. Тук изглежда именно на това се разчиташе.

На връщане се отбихме за кратка почивка в къмпинга на Каваците, стопанисван от същия холдинг, който държеше и нашия хотел. Условията бяха още по-мизерни, а на рецепцията дори не бяха си дали труд да махнат дискриминационната табела с ценоразпис за българи и чужденци, което допълнително объркваше така желаните ни иностранни гости, решили по някакви си техни причини да летуват при екстремни условия.

Това е то. Социализъм в действие. Минимум усилия, максимална полза за теб и минимална за отсрещната страна. Докато сме живи всички ние, които отраснахме именно в тези военизирани летни пионерски лагери, ще продължаваме да го живеем. И ще си мълчим или от сервилност, или от нежелание да събаряме с глава стената. Берлинската стената в главите ни още си стои там. Нерушима.

В крайна сметка онова, заради което бях отишла там, моето синьо българско море, си беше на мястото и ми даде всичко, от което се нуждаех.